3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 669/ 11 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1145
гр. София, 28.11.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 669 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Б. „А.” П. обжалва решение № 65 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 772/10 г. на Апелативен съд [населено място] и определение № 474 от 28.03.2011 г. постановено по делото. К. счита че въззивното решение и определението са неправилни поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и са необосновани.
Ответникът по касация М. Д. К. – Ч. оспорва жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С решение № 1096 от 12.06.2009 г. по гр. д. № 2852/08 г. Окръжен съд [населено място] е осъдил Б. „А.” да предаде на М. К. – Ч. владението на три имота намиращи се в строителните граници на [населено място], индивидуализирани със скици по чл. 13 ППЗСПЗЗ, неразделна част от решението. С определение № 474 от 28.03.2011 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК, Б. „А.” е осъдено да заплати на М. К. – Ч. допълнително 1 500 лв. разноски.
По касационната жалба:
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Приел е, че ищцата е наследник на А. Р. и на С. П., починали през 1954 г. След издаване на удостоверения по чл. 13 ППЗСПЗЗ и скици към тях, с решение на ОСЗ № 263 от 31.05.2005 г. на ищцата била възстановена собствеността на процесните три имота. Според техническа експертиза възстановените имоти са идентични с имотите фигуриращи в разписната книга към плана от 1955 г. Не било спорно, че имотите които са незастроени се владеят от касатора. Не били установени пречки за възстановяване по чл. 10 ал. 7 ЗСПЗЗ или чл. 10б ЗСПЗЗ. Съгласно указанията на ВКС в отменителното решение съдът извършил преценка на допълнително представените доказателствата и приел, че с тях касаторът не доказал твърдението си че имотите са отчуждени за негови нужди и заплатени от него. Изложил е съображения, че смесеното предприятие било създадено през 1986 г., като с акт на Министерски съвет на българския участник в дружеството било предоставено право на оперативно управление върху 156.550 дка, заедно с три сгради. Нормите на чл. 17а и на § 34 З. /отм./ по отношение на дружеството били неприложими, тъй като касаторът не бил преобразувано Е., а и по делото не били представени доказателства за внасяне на земята в капитала му.
Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани въпроси за дали съдът е допуснал процесуални нарушения свързани при преценка на доказателствата по делото и дали собственикът на имот трябва да участва заедно с този на когото е предоставил ползуването му в производство по чл. 108 ЗС предявено само срещу ползвателя. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Формулирания от касатора първи въпрос по същество представлява основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК и не обосновава такова по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. От друга страна, приложената практика, макар и несвързана с формулираните въпроси, не обосновава допустимостта на касационното обжалване, тъй като въззивното решение не и противоречи. В решение № 158 от 10.02.2000 г. по гр. д. № 1132/99 г. на ВКС IV ГО е прието, че при липса на акт на Министерския съвет за отмяна на отчуждаването на земеделска земя за държавна нужда, такава земя не подлежи на реституиране, тъй като не е отпаднала нуждата, за която е била отчуждена. В случая съдът е приел за недоказан факта че процесните имоти да са били отчуждени, затова решението е неотносимо към спора. Според решение № 1992 от 21.01.2002 г. по гр. д. № 317/01 г. на ВКС IV ГО собствеността върху земеделските земи не може да се възстанови, ако земята е застроена или ако върху нея са били проведени мероприятия на държавата които са били предназначени и са служили за задоволяване на важни държавни нужди, нужди на науката и културата, на сигурността и отбраната на страната, екологични и благоустройствени нужди на държавата и общините. Установено е, че процесните имоти са незастроени, затова съдът е изложил и съображения, че няма основание за приложение нормите на на чл. 10 ал. 7 ЗСПЗЗ или на чл. 10б ЗСПЗЗ. Приетото в решение № 1551 от 16.07.2004 г. по гр. д. № 842/03 г. на ВКС IV ГО няма отношение към спора, тъй като в него е разгледан въпрос за уведомяване на страната за постановения съдебен акт, което, което определя началото на срока за обжалване. Посочената практика на административен съд изразена в решение от 16.02.2010 г. по адм. д. № 2217/09 г. на Административен съд [населено място] и определение № 7662 от 09.06.2010 г. по адм. д. № 2679/10 г. на ВАС не е основание за преценка дали касационната жалба е допустима с оглед критериите по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Решенията по административни дела не са основание за допустимост, тъй като те не формират съдебна практика по гражданскоправен спор.
Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването и с оглед изменението в законодателството и обществените условия. Правният въпрос е от значение за развитие на правото когато законът е непълен, неясен или противоречив, за да се създаде съдебна практика по прилагането или тя да бъде осъвременена. К. поддържа доводи, че по втория въпрос няма съдебна практика. В конкретния случай хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е налице, доколкото произнасянето по въпроса не е свързано с тълкуването на закона поради неяснота на правната норма, а с преценка на конкретни доказателства. Освен това, по предмета на спора има публикувана съдебна практика и в нея няма различие за това, кой може да бъде страна в производството по чл. 108 ЗС.
По частната касационна жалба:
В жалбата се твърди, че определението за присъждане на разноски е било преждевременно постановено, тъй като решението не е окончателно. Д. е неоснователен. Съгласно чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато по-горната инстанция намери решението за незаконосъобразно, тя го отменя и в частта за присъдените разноски. В случая обаче, тъй като няма основание за допустимост на касационно обжалване, с постановяване на определението по чл. 288 ГПК въззивното решение влиза в сила и няма основание за уважаване на частната жалба.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 772/10 г. на Апелативен съд [населено място].
ПОТВЪРЖДАВА определение по гр. д. № 772/10 г. на Апелативен съд [населено място] № 474 от 28.03.2011 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: