О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
София, 29.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.12.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 590 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Д. Ч., действаща лично и като майка и законен представител на малолетното си дете М. А. Ч., чрез адв. С.Д. – САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1872 от 14. 10.2014 год., по в.гр.д.№ 1627/2014 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1097 от 19. 02. 2014 год., по гр.д.№ 1464/2013 год. за отхвърляне на предявените от касаторите, като ищци, срещу „Д.- О. З.” Е., [населено място] активно субективно и обективно кумулативно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./за сумата от по 100 000 лв. за всеки един от тях – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател – б.ж. на [населено място] Г. Ч., настъпила при пътно- транспортно произшествие на 19.07.2009 г. и по чл. 86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на обезщетения в размер на законната лихва върху тези суми, начиная от датата на непозволеното увреждане – 19.07.2009 г. до окончателното им изплащане .
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.Основно касаторите възразяват срещу материалната и процесуална законосъобразност на извода на въззивния съд, че поведението на водача на увреждащия л.а. „Опел Вектра” с ДК № С -04 90 – М. Ш. не е било противоправно, поради което независимо от настъпилия вредоносен резултат, не следва да бъде ангажирана деликтната му отговорност по чл.45 ЗЗД, от която е функционално обусловена и отговорността на застрахователя на гражданската му отговорност – настоящ ответник по прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, подробни писмени съображения.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Налице ли е липса на мотиви по въпроса защо съдът не кредитира и следва ли в решението и в мотивите си да обсъди, когато в заключението на в.л. по допусната специализирана авто- техническа експертиза има варианти за предотвратимост на удара от страна на водача на моторното превозно средство, следва ли съдът в решението си и в мотивите си към него да обсъди и този вариант, като се аргументира дали го приема или отхвърля, като липсата на такива мотиви води ли до съществени нарушения на съдопроизводствените правила?”; 2. ”Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни, да приеме изолирана част от доказателствата, а други да игнорира напълно без да изложи мотиви?”; 3. „Наличието на пешеходец на пътното платно задължава ли водачите на моторни превозни средства да предвидят евентуалното им навлизане в лентата им за движение?”; 4.„Може ли да бъде освободен от отговорност водач, който не възприема намиращ се на пътното платно пешеходец, при наличие на обективна възможност за това?” Невъзприемането на налична на пътя опасност представлява ли виновно и противоправно поведение?”; 5.”Длъжен ли е водачът на моторно- превозно средство да възприеме всяка възникнала на платното за движение опасност и да предприеме действия за предотвратяване. Неизпълнението на това задължение представлява ли нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП?”; 6.”Длъжен ли е водачът да възприеме всяка възникнала на платното за движение опасност и неизпълнението на това задължение представлява ли основание за ангажиране отговорността на водача? Нарушени ли са правилата за движение, когато водачът не следи цялостно и всеобхватно платното за движение?”; 7.” Липсата на реакция на водача, съвпадаща с началния момент на възникване на опасността, представлява ли нарушение на правилата за движение? Пълната липса на реакция, при обективна възможност за такава, може ли да доведе до освобождаване от отговорност на водача?”.
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната практика на касационната инстанция по първия от поставените въпроси са посочени – постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 55/ 2009 год. , по т.д.№ 782/2008 г. на І т.о. и № 43/ 16.04.2009 г., по т.д. № 648/ 2008 г. на ІІ т.о., както и определение № 157 от 13. 02. 2012 год., по гр.д.№ 953/2011 год. на ІV г.о. и решение № 1878/ 2002 г. на ІV г.о., По отношение на втория формулиран въпрос визираното несъответствие с „константната практика на ВКС” е илюстрирано с разрешенията , възприети в определение № 26/19.01.2001 г., и решение № 24/2010 год., двете по гр.д.№ 4744/2008 г. на І г.о.; решение № 221 / 2020 год., по гр.д.№ 677/2001 г. на І г.о., а по отношение на въпрос № 3 – с решение № 259/2013 год., по н.д.№ 641/2013 г. на ІІІ н.о. на ВКС.
Според изложеното, израз на противоречие с установената съдебна практика на касационната инстанция по всички правни въпроси се явяват и решения на ІІІ н.о на ВКС: № 21/ 04.02.1987 год., по н.д.№ 574/86 г. и № 819/19.081980 г. , по н.д.№ 722/80 г.о. на ІІІ н.о.Наред с така посочената съдебна практика по отношение на последния формулиран въпрос са цитирани и други решения на ВКС,НК : № 65/ 85 г., по н.д. № 66 /85 на ВС и № 76/14.03.1989 г., по н.д.№ 39/89 г..
По отношение на всички поставени въпроси, освен въведените селективни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, се поддържа и критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно несъгласие е изразено и с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло, като основани на закона и доказателствения материал по делото, изводите на първостепенния съд за отсъствие на предпоставките на закона за ангажиране деликтната отговорност на водача на л.а. „Опел Вектра” с ДК № С -04 90 – М. Ш. по реда на чл.45 ЗЗД и позовавайки се на функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя по имуществена застраховка”Гражданска отговорност” на сочения за делинквент от деликтната отговорност на последния е отрекъл да е налице и основание за уважаване на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./. Правният си извод за неоснователност на предявения пряк иск решаващият състав на Софийска апелативен съд е изградил въз основа на преценката на събраните по делото доказателства, вкл. заключенията – основно и допълнително на изслушаната автотехническа експертиза,установяващи безспорно обстоятелството, че наследодателят на ищците е попаднал неочаквано и внезапно на средната активна лента на еднопосочното платно за движение в посока [населено място] на автомагистрала “Т.” в резултат на нанесен му юмручен удар от конституирания в процеса като трето лице помагач на страната на ответника – Ч. М. И.. Съобразявайки напредналата възраст на водача на увреждащото моторно превозно средство – М Ш. и необходимата му, с оглед на нея, субективна времева реакция от 1 секунда, отстоянието на процесния лек автомобил от мястото на удара в момента на пресичане на разделителната линия от пострадалия пешеходец, разстоянието между активната и аварийната ленти за движение и изчислената от в.л. опасна зона за спиране, въззивната инстанция е счела за непредотвратимо пътно- транспортното произшествие, чрез аварийно задействане на съответната спирачна система, с което е оборена законовата презумпция за вината на сочения за делинквент. Предвид конкретните установени по делото факти- възраст на водача на увреждащото моторно-превозно средство, движение на същия в ненатоварен участък от пътя в светла част на денонощието и отсъствие на непосредствено съществуваща опасност на пътното платно към релевантния за спора момент, Софийски апелативен съд е преценил като неоснователни доводите на ищците, базирани на различните хипотетични варианти на заключенията на авто – техническата експертиза, че при различна от използваната скорост на движение на процесния лек автомобил и времето, необходимо за реакцията на водача на различна от възрастта на Ш., настъпилият пътен инцидент е могъл да бъде избегнат. Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетата тяхна неоснователност, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е категоричността на в.л. във всички дадени варианти на заключението за механизма на настъпилото пътно- транспортно произшествие и потенциалната възможност за преодоляване на негативните му последици, че водачът на увреждащия лек автомобил е минал на разстояние значително по- голямо от допустимите 0.80 м. от спрелите в съответната аварийна лента на магистрала „Т.” автомобили и със скорост под разрешената за съответния пътен участък. По съображения, че са лишени от основание в закона и елементарната житейска логика, която последна изключва само по себе си присъствие на хора в аварийната лента за движение при спрели до тях автомобили да е непосредствена опасност за движението, Софийски апелативен съд е отрекъл и основателността на останалите доводи на ищците – за противоправност в поведението на водача на увреждащото моторно превозно средство, поради нарушаване изискването на чл.20, ал.2 ЗДвП. По отношение позоваването на процесуалното правило на чл. 300 ГПК, възприето за неприложимо в разглеждания случай са изложени съждения, че доколкото спрямо М. Ш. не е повдигнато обвинение, нито е постановявана оправдателна присъда, то констатациите на наказателния съд в мотивите на произнесената присъда срещу третото лице помагач в процеса –И. за случайния, по см. на чл.15 НК, характер на деянието на първия няма обвързваща гражданския съд сила и са му непротивопоставими при преценка поведението на същия, като участник в движението по предявения пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че формулираните от касаторите въпроси, част от които не притежават характеристика на правни въпроси, а на фактологически обусловени, не обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуално правен въпрос, който има обуславящо значение за конкретния правен спор и по отношение на който е налице някое от селективните основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според дадено тълкуване от ОСГТК на ВКС този материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обосноваващ общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и обусловил правната воля на съда, обективирана в постановения въззивен съдебен акт се явява от значение за формиране на решаващите правни изводи, довели до постановения краен правен резултат по делото, но е ирелевантен за възприемане на фактическата обстановка, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитираното тълкувателно решение е направено изрично и ясното разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване и основанията за неправилност на въззивното решение, които законодателят не е възприел за тъждествени, като е посочено, че упражнявайки правомощията си по селектиране на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, съставът на касационната инстанция не е оправомощен да се произнася и по законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора – проверка, която същият дължи едва след допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване и разглеждане на касационната жалба по същество.
В случая поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, които обединени, се отнасят до задължението на решаващия съд да обсъди заключението на вещото лице при допусната специализирана експертиза и да изложи мотиви защо го възприема или не, не са решени в отклонение от цитираната относима задължителна практика на касационната инстанция, както и на служебно известната на настоящия съдебен състав такава–решение по чл.290 и сл. ГПК на І г.о. на ВКС № 324 от 13.07.2011 год., по гр.д.№ 378/2009 г. на І г.о. и др.. Според същата съдът не е длъжен да възприеме едно ли друго експертно заключение, но като го отхвърля е длъжен да изложи мотиви за неговите недостатъци, както и да прецени в тази вр. всестранно и другите ангажирани доказателства по делото. Видно от съжденията в обжалвания съдебен акт въззивният съд е обсъдил заключенията – основно и допълнително на изслушаната автотехническа експертиза във всичките дадени от експертите варианти и въз основа на един от тях, който е възприел за отговарящ на установените по делото въз основа на останалия доказателствен материал конкретни факти, е обосновал становището си за неоснователност на иска, поради отсъствие на осъществен деликт от застрахования водач на увреждащия лек автомобил. Що се касае до въпроса за начина, по който са обсъдени събраните по делото доказателства, то както последователно приема в практика си ВКС, вкл. в задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год., значимият правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не може да се отнася до правилността на преценката на доказателствата по делото, в какъвто контекст е и поставеният въпрос № 2, чрез който всъщност е оспорена процесуалната законосъобразност на изводите на Софийски апелативен съд относно приетите за установи факти по делото. Следва още да се отбележи, че доколкото жалбоподателите не конкретизира кое от събраните по делото и относими към възникналия правен спор доказателства е останало необсъдено от въззивната инстанция, или е било прието за недостоверно без излагане на мотиви в тази насока, то само това обстоятелство е достатъчно, за да бъде отречено твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното решение № 24/28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І г.о. Същата е в смисъл, че съдебното решения трябва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и именна така е процедирал въззивният съд, подложил на обстоен анализ относимия доказателствен материал по делото в неговата съвкупност.
Независимо от гореизложеното, необходимо е за прецизност да се посочи също, че част от цитираната в касационната жалба задължителна практика на ВКС е и въобще неотносима, тъй като с нея са разрешени правни въпроси, нямащи изискуемия се за приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК идентитет с поставените в изложението на касаторите по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като разгледани от Софийски апелативен съд въпроси – решение № 1878/2002 г., по гр.д.№ 277/2001 г. неа ІV г.о., решение № 43/ 16.04.2009 г., по т.д.№648/2008 г. на ІІ т.о., решение № 55/30.05.2009 г., по т.д.№ 728/2008 г. на І т.о., а друга – определение № 57/13. 02. 2012 г., по гр.д№ 953/2011 г. на ІV г.о., не се включва в задължителната практика на ВКС, съгласно т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 г.
Нещо повече, сред съдебните актове, формиращи задължителната практика на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, както и съдебна практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 не попадат решенията, поставени от НК на ВКС, вкл. ТР на ОСНК на ВКС – арг. от т.2 и т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, които са цитирани в касационната жалба. Поради това тези съдебни актове обективно не биха могли да бъдат източник на противоречие и въобще не подлежат на обсъждане, с оглед на селективните критерии по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При наличие на задължителна практика на ВКС критерият за селекция по 3 на чл.280, ал.1 ГПК, на който касаторите също се позовават, е неприложим, освен при доказана обществена и правна необходимост от промяната и, каквито доводи нита са наведени от тяхна страна, нито са ангажирани доказателства.
Останалите въпроси са фактологически обусловени, т.е разрешаването им е въз основа на преценката на конкретния доказателствен материал по делото, а не с оглед тълкуване на конкретната приложима правна норма, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до обосноваността на изградените от въззивната инстанция изводи, с която явно са несъгласни касаторите, то като порок, относим към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, тя не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че според трайно непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.20, ал.2 ЗДвП преценка дали е налице виновно поведение на водача на моторно превозно средство, с оглед нарушаване на цитираната законова разпоредба, всякога се извършва въз основа на изследване конкретната пътна обстановка към релевантния за спора момент и възможността обективно и субективно водачът на увреждащото моторно превозно средство да възприеме дадено препятствие като непосредствена опасност за движението. Несъмнено е, че само по себе си наличието на спрели в аварийната лента участници в движението, която е предназначена именно за престой не би могло да е индиция за предвидима и непосредствена опасност за движението, налагаща промяна /реакция/ в поведението на водача на движещо се моторно превозно средство, насочена към евентуалното му аварийно спиране.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодните разноски, които при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказано реално извършване на същите.
В случая доказателства за направени деловодни разходи от ответната по касационната жалба страна не са представени до изтичане на срока за отговор. Видно от молба вх. на ВКС № 9504, подадена от пълномощника на [фирма], адв. К.И.- САК, същата е депозирана в канцеларията на ВКС на 28.08.2015 г., т.е. извън определения в чл.287 ГПК прекратителен срок, началото на който е датата на връчване на касационната жалба – 12.02.2015 г. Поради това приложените с тази молба от 28.08.2015 г. писмени доказателства, дори и да удостоверяват извършване от ответника на деловодни разноски за касационното производство, те не могат да бъдат ценени.
Водим от гореизложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1872 от 14. 10.2014 год., по в.гр.д.№ 1627/ 2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: