О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 414
гр. София, 09.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори юни, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№312 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1809 от 16.09.2014 г. по в.т.д. №621/2014 г. на САС, ТО, 6 с-в. С обжалваното решение е отменено решение №45 от 21.11.2013 г. по т.д. №1146/2013 г. на СГС, ТО, VI-3 с-в, в частта му, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за 40 000 лв., обезщетение за неоснователно обогатяване и за 5 000 лв. мораторна лихва, вместо което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 40 000 лв., обезщетение за ползване на недвижим имот, предмет на договор за наем от 26.10.1992 г., прекратен с писмо от 22.09.1997 г., дължимо за периода 01.10.2003 г. – 31.12.2003 г., ведно със законната лихва от 30.09.2008 г., а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 5 000 лв., мораторна лихва за периода 30.09.2005 г. – 30.09.2008 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл вместо по предявения по чл.59, ал.1 от ЗЗД иск, по иск по чл.236, ал.2 от ЗЗД, какъвто не е бил предявен. Евентуално се посочва, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил доводите за нищожност на послужилото за обосноваване на решаващия му извод, регистърно решение. Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд относно действието на договора за наем от 09.06.2003 г. и по приложението на чл.75 от ЗЗД, са направени в противоречие с материалния закон, Твърди се, че уведомяването на наемателя от приобретателя на наетия имот, не е достатъчно основание за заплащането на наемната цена в полза на последния, а в закона не се съдържа задължение за наемателя да проверява правото на собственост на наемодателя, нито се предвижда наемателят да носи риска от изхода на съдебен спор между наемодателя и трето лице за правото на собственост върху наетия имот. Предвид изложеното и тъй като евентуалният извод на въззивния съд за деликтния характер на отговорността по чл.236, ал.2 от ЗЗД е неправилен, се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, обусловили правната му воля, за които се твърди, че са налице и селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, както следва: 1. Допустимо ли е при влязло в сила решение относно правната квалификация на предявения иск, въззивният съд да го разгледа с друга квалификация. 2. Приложим ли е чл.580, т.4 от ГПК по отношение съдържанието на регистърното решение, когато с него се вписва апорт на недвижим имот и какво е действието на такова решение по отношение на третите лица – въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. Какви са правните последици на регистърното решение, ако в него не е посочен вида на непаричната вноска съгласно изискването на чл.172, т.5 от ТЗ /отм./, но действал към датата на апорта – решен в противоречие с решение №177 от 24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. 4. Какво е действието по отношение на третите лица на регистърното решение за вписване на апорт на недвижим имот, ако няма вписан, съгласно чл.73, ал.5 от ТЗ, дружествен договор с описание на имота – решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №698 от 08.06.2011 г. по гр.д.№1281/2009 г. на ВКС, ГК. 5. Съставлява ли основание договорът за наем за престиране на наемната цена на наемодателя или е необходимо наличието и на други недвусмислени обстоятелства по смисъл на чл.75, ал.2, изр.1 от ЗЗД – въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 6. Действителен ли е договорът за наем, сключен с несобственик и има ли наемодателят задължение да изследва правото на собственост на наемодателя – решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №54 от 11.07.2011 г. по гр.д. №377/2010 г. на ВКС, ТК, евентуално значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 7. При съдебен спор за собствеността на наетия имот между наемодателя и трето лице, кому следва наемателя да престира наемната цена, за да бъде изправен длъжник и съставлява ли решението по спора за собствеността на наетия имот, основание за иск по чл.75, ал.2, изр.2 от ЗЗД на действителния собственик срещу мнимия или отговорността е на наемателя по чл.236, ал.2 от ЗЗД – въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 8. Може ли поканата за изпълнение на задължение за плащане на наем за минало време да съставлява едновременно и покана за заплащане на обезщетение за вбъдеще – решен в противоречие както с практиката на съдилищата – решение №265/29.06.1998 г. на ВКС, решение №70/01.07.1999 г. на ВКС, така и със задължителната практика на ВКС – решение №48 от 10.09.2012 г. по т.д.№237/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. 9. Каква е отговорността за обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД – договорна или деликтна – решен в противоречие с разрешението, дадено с решение №265/29.06.1998 г. на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Третото лице помагач не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в качеството си на правоприемник на [фирма], ищецът [фирма] се легитимира като собственик на 4/5 идеални части от процесния имот, придобит по силата на апортна вноска, вписана с влязло в сила съдебно решение, което обвързва всички, включително и съда, до заличаването му в търговския регистър въз основа на влязло в сила съдебно решение по чл.498 от ГПК /отм./, съответно чл.604 от ГПК и чл.30, ал., вр. чл.29 от ЗТР. Посочил е, че към момента на извършване на апорта, праводателите на ищеца са били сключили с ответната банка договор за наем на процесния имот, който договор е станал задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. Счел е, че ответникът е бил уведомен за прехвърлянето на имота и за претенцията на ищеца, наемът да се заплаща в негова полза, като поради неплащането му, ищецът е прекратил договора с писмо от 22.09.1997 г. и се е противопоставил категорично на ползването след прекратяване на договора, продължило и през процесния период. Аргументирал се е, че обезщетението за забава се дължи след получаване на покана, предвид липсата на определен ден за изпълнение и тъй като ответникът е канен с писма от 12.03.1999 г., от 31.07.2002 г. и от 19.11.2002 г., то дължи обезщетение за забава за процесния период, но дори и да се възприеме другото становище в практиката, че обезщетението произтича от деликт, то по силата на чл.84 от ЗЗД, ответникът е бил в забава и без покана. Направил е извод за неоснователност на възраженията на ответника за наличие на хипотезата на чл.75, ал.2 от ЗЗД, тъй като към момента на сключване на договора за наем от 09.06.2003 г. с третото лице помагач и с трето по спора лице, ответникът е бил уведомен от ищеца за прехвърлянето на собствеността на наетия имот и за способа на прехвърляне, но въпреки това не е проявил дължимата грижа да провери разпореждал ли се е ищецът с притежаваните от него идеални части от имота, с оглед извършване на преценка относно наличието на недвусмислени обстоятелства по смисъла на чл.75, ал.2, изр.1 от ЗЗД. Намерил е, че обстоятелството, че договорът за наем от 09.06.2003 г. е сключен по време на висящ съдебен спор между наемодателя и ищеца, не може да промени извода за неприложимост на чл.75, ал.2 от ЗЗД, тъй като съдебният спор не прави обстоятелствата относно собствеността на имота недвусмислени. Съобразявайки изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения на ищеца, въззивният съд е счел, че първата инстанция неправилно е определила правната квалификация на иска – по чл.59, ал.1 от ЗЗД, а предвид изводите за основателност на претенцията, квалифицирана от въззивния съд по чл.236, ал.2 от ЗЗД, този иск и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД са били уважени.
Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол поради вероятна недопустимост на въззивния акт е неоснователно. Не съществува какъвто и да е било спор в практиката, създадена с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, че неправилната правна квалификация, води до неправилност на решението, но не и до негова недопустимост, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и в негово задължение е да даде вярна правна квалификация и въз основа на нея да разгледа иска. Тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл по наведените от ищеца факти, дали изложените съображения и направените въз основа на тях изводи за правната квалификация на претенцията са законосъобразни, е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
По отношение на поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, втори, трети и четвърти въпрос, настоящият състав намира, че същите по същество се свеждат до въпроса – за действието на регистърното решение по отношение на подлежащите на вписване обстоятелства, който обаче не е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, формирана с постановени по реда на чл.290 от ГПК, решения, /включително и с приложеното от касатора решение №177 от 24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/. Съгласно последната, до заличаването му по предвидения в закона процесуален ред, регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, включително и спрямо съда, поради което валидността на вписания апорт не може да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие както на наведеното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, така и това по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – последното би било налице, ако се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена.
На следващо място касационно обжалване не може да бъде допуснато и по пети, шести и седми от посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, тъй като отговорът на тези въпроси /поставени в аспекта на чл.75, ал.2 от ЗЗД/, винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност тези въпроси са фактически и се решават за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства – невъзможно е да се даде отговор на поставените въпроси, който да е важим за всяка хипотеза, в която следва да се извърши преценка дали длъжникът е действал добросъвестно по смисъла на чл.75, ал.2 от ЗЗД.
Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите поставени от касатора въпроси.
Въпрос осми от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е обусловил решаващата воля на съда, но не се установява твърдяното противоречие с практиката на съдилищата и тази на ВКС. С приложените към изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, решение №265/29.06.1998 г. на ВКС, решение №70/01.07.1999 г. на ВКС и решение №48 от 10.09.2012 г. по т.д.№237/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е възприето разрешението, че лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху вземане за обезщетение за ползване на недвижим имот без правно основание по чл.59 от ЗЗД, както и в хипотезата след прекратяване на договор за наем и при противопоставяне от наемодателя, се дължи от момента на поканата, след която длъжникът изпада в забава /както е приел и въззивния съд/, но не се съдържа отговор на въпроса може ли поканата за изпълнение на задължение за плащане на наем за минало време да съставлява едновременно и покана за заплащане на обезщетение за вбъдеще, поради и което не се установява наличие на наведените селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, посочването от въззивния съд на наличие на различно от възприетото от него, но съществуващо в практиката становище, представлява евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания краен извод за дължимост на обезщетение за забава. В този смисъл необсъждането на това становище не би повлияло на възприетия краен правен резултат, поради което поставеният правен въпрос относно отговорността за обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД – договорна или деликтна, не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 4 032 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1809 от 16.09.2014 г. по в.т.д. №621/2014 г. на САС, ТО, 6 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 4 032 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.