О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
София, 24.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 885 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. П. Ч. и Р. А. Ч. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. К. Г., против въззивното решение № 35 от 11 март 2011 г., постановено по в.гр.д. № 55 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2011 г., с което е потвърдено решение № 114 от 8 юни 2010 г. по гр.д. № 264 по описа на районния съд в гр. Златоград за 2009 г. за отхвърляне на иска на Ч. против Р. К. К. от [населено място] на основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот в частта му за втори жилищен етаж и за отмяна на нотариален акт в съответната му част.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е обективно съединяване на искове по чл. 33, ал. 1 ЗЗД и по чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД за една и съща правна сделка и може ли във връзка с постъпило становище на третото лице-помагач ищците в първото по делото съдебно заседание да заявят евентуален иск и длъжен ли е съдът да го приеме и разгледа; в какво процесуално качество следва да участва единият продавач по делото по иск, с който се иска унищожаването на продажбата или обявяването й за нищожна, предявен срещу купувача от другите продавачи на имота – като задължително необходим другар, като необходим другар, като обикновен другар или като трето лице-помагач; длъжен ли е въззивният съд да приеме писмени доказателства за нововъзникнали след подаване на жалбата обстоятелства – ежемесечни плащания след подаването на въззивната жалба по кредит от банка; допустимо ли е въззивният съд, без въззивна жалба от ответника, да пререшава един предварителен съществен въпрос за собствеността на процесния етаж, без да укаже на ищеца, че за изясняването му не се сочат доказателства; за недопустимостта въззивния съд да ограничава възможността на ВКС да осъществява касационен контрол.
Ответникът Р. К. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Същото становище се взема и от третото лице-помагач В. Г. Ч. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. Х..
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че правилно районният съд счел за недоказано наличието на фактическия състав на крайната нужда по смисъла на чл. 33 ЗЗД – още в исковата молба се твърди, че със съгласието на ищците парите от продажбата са дадени на сина им В., който към момента на продажбата е бил пълнолетен, трудоспособен, а доказателства за негови заеми не се представят; установено е, че непосредствено след изповядване на сделката купувачът е изплатил още 30 хиляди лева към описаните 10 хиляди в нотариалния акт; ищците не са живели в имота, предмет на сделката и той не е единственият им жилищен имот; една година след процесната продажба, ищците са прехвърлили на дъщеря си триетажната жилищна сграда, в която живеят, а материалното им положение е като на повечето хора; не се установява ситуация, разрешаването на която да е било възможно единствено чрез сключването на процесната сделка и не се установява в крайна нужда да е бил и синът им; при липса на състояние на крайна нужда не е налице и причинна връзка между условията за сключване на договора и самият договор, като не е налице и съществено накърняване на принципа на еквивалентност на престациите – пазарната цена на имота е 33427 лева, а заплатената сума от 40000 лева е в повече от пазарната цена; допълнени са мотивите на първоинстанционния съд с извода, че ищците не са установили придобиване на правото на собственост върху процесния етаж по давностно владение, както се твърди в исковата молба.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
К. поставят няколко правни въпроса, по част от които въззивният съд не се е произнасял, а друга част не е обусловила изводите на съда. Така първите два въпроса – за допустимостта на обективното съединяване на искове по чл. 33, ал. 1 ЗЗД и по чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД и хипотезите при които това е възможно, както и в какво процесуално качество следва да участва единият продавач по делото по иск, с който се иска унищожаването на продажбата или обявяването й за нищожна, предявен срещу купувача от другите продавачи на имота, не са били разрешавани от въззивния съд и по този начин не е осъществена предпоставката за допускане на касационното обжалване, разяснена в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК – разрешението на въззивния съд да има значение за изхода на конкретното дело, като правният въпрос да е включен в предмета на спора и разрешаването му да е обусловило крайния резултат по делото. Въззивният съд, макар да е бил сезиран с искане за произнасяне по процесуалната законосъобразност на действията на първата инстанция по иска с правно основание по чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД, не е изложил свои съображения, поради което и липсва съответното разрешение, което да може да бъде предмет на касационната проверка. А такава в случая би могла да бъде основана на процесуалноправния въпрос по задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания, въведени с въззивната жалба. Липсата на зададен въпрос обаче препятства допускането на касационното обжалване, както разпорежда цитираното ТР. Същият извод следва да се направи и по втория поставен проблем – за процесуалното качество, в което следва да участва продавач по сделката, с единственото уточнение, че доводи и възражения в тази насока не са били въведени дори с въззивната жалба. Ето защо и по този въпрос, по изложените вече съображения, касационното обжалване не може да се допусне.
На третия поставен процесуалноправен въпрос отговорът следва да се търси в разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК – до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства, които са от значение за делото и да посочат и представят доказателства за тях. Разглежданият случай обаче не е такъв – видно е от изявлението на процесуалния представител на касаторите от откритото съдебно заседание от 15 февруари 2011 г. (стр. 66 от въззивното дело), че цялата пенсия на касаторката от 2007 г. до момента отива за погасяване на заем и се иска да се видят новите погасителни вноски след подаване на въззивната жалба, тъй като заемът бил висящ. Въззивният съд приел, че представените доказателства касаят плащания, извършени значително след осъществяване на процесната сделка, а преценката за наличие на крайна нужда е релевантна към момента на извършване на сделката, поради което твърдения за факти, настъпили в последващ момент, са неотносими към предмета на делото. Следователно, относимият правен въпрос по разрешението на въззивния съд е при кои хипотези са налични доказателства за нововъзникнали обстоятелства по твърдение за сделка, сключена при крайна нужда и следва ли съдът да ги приеме при условията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК. Подобен правен въпрос не е поставен, поради което липсва основание за допускане на касационното обжалване по процесуалноправното разрешение на въззивния съд.
Отговорът на четвъртия процесуалноправен въпрос е очевидно отрицателен, но в случая даденото от въззивния съд разрешение не засяга основния извод за неоснователност на предявения иск. Искът за унищожаване на сделката поради сключването й при крайна нужда е отхвърлен, тъй като не са били установени от ищцовата страна предпоставките за основателността на иска – състояние на крайна нужда, наличие на причинна връзка между условията за сключване на сделката и самата сделка и крайно неизгодни условия, при които няма еквивалентност на престациите. Въззивният съд е възприел този извод и е посочил, че липсва както крайна нужда, така и останалите елементи от фактическия състав на правилото на чл. 33, ал. 1 ЗЗД. В допълнение е посочил, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано правото на собственост на касаторите, но този последен извод не е обусловил основния такъв за неоснователността на предявения иск. Ето защо, дори и да е налице по принцип разрешение на въззивния съд, което в друга хипотеза би станало основание за допускане на касационното обжалване, в настоящия случай допускането на касационния контрол не би довело до различно крайно правно разрешение, поради което касационният съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване.
На последно място, касаторите твърдят, че въззивният съд е ограничил възможността на ВКС да осъществява касационен контрол. Това свое твърдение те обосновават от една страна с отхвърляне на всички доказателствени искания на касаторите и същевременно с липсата на указания за представяне на доказателства за съществения въпрос за правото на собственост върху процесния етаж – ВКС не е длъжен да възприеме становището на въззивния съд за собствеността, а и за крайната нужда и явно неизгодните условия, а от друга страна ВКС е поставен в положение да възприеме становищата на въззивния съд, защото въззивният съд не е допуснал и събрал допустими и относими доказателства и по двата въпроса. Този последен въпрос е еманация на вече поставените въпроси, свързани със същинското оплакване на касаторите – неправилни изводи на съда по представените факти и отказ да бъдат събрани нови доказателства според тяхното виждане за спорните между страните факти. В производството по допускане на касационното обжалване в тежест на заинтересованата страна е да постави правен въпрос по разрешение на въззивния съд, имащо значение за изхода на конкретното дело, спорният въпрос да е включен в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по делото, както приема цитираното по-горе тълкувателно решение на ОСГТК. Всяко едно правно разрешение на въззивния съд, стига да отговаря на описаните критерии, може да бъде поставено от страната за разглеждане пред касационния съд. К. съд вече изложи становището си по дадените разрешения за собствеността на недвижимия имот и за процесуалните действия на въззивния съд. Липсата на поставен относим правен въпрос в никакъв случай не може да се вмени във вина на въззивния съд, а е в тежест на касаторите да заявят такъв. Както беше разяснено и във връзка с поставените правни въпроси, касаторите са пропуснали да заявят процесуалноправни въпроси, свързани с действителните разрешения на въззивния съд и ще следва да понесат последиците от тази липса.
Ответникът Р. К. претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, които са заплатени по договор за правна защита и съдействие, в размер на 300 лева и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 35 от 11 март 2011 г., постановено по в.гр.д. № 55 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2011 г.
ОСЪЖДА Г. П. Ч., ЕГН [ЕГН] и Р. А. Ч., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплатят на Р. К. К. от [населено място], [улица], сумата от 300,00 (триста) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: