– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 251
гр. София 20.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.11.2018 (седми ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис И.
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2954 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 87 334/22.06.2018 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 3703/08.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1386/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изменил първоинстанционното решение № 279 087/27.11.2017 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 32-ри състав, постановено по гр. д. № 12 076/2017 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Н. М. Ю. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на водено срещу него наказателно производство, което е било прекратено с постановление на Софийска районна прокуратура от 08.01.2016 година, заедно със законната лихва върху сумата главница, считано от 08.01.2016 година до окончателното издължаване.
В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Н. М. Ю. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до по-нисък размер съобразен с обема на реално претърпените вреди, както и с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба Н. М. Ю. (починал на 28.10.2018 година и заместен от законните си наследници Е. М. К. и Н. Н. Ю.) е подал отговор на същата с вх. № 100 622/23.07.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 3703/08.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1386/2018 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 12.06.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 87 334/22.06.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, и за това не съществува спор между страните, че на Н. М. Ю. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 20, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като наказателното производство по повдигнатото обвинение било прекратено с постановление на Софийска районна прокуратура от 08.01.2016 година, поради недоказаност на участието на лицето в извършването на деянието. Ю. бил прекарал в следствения арест времето от 30.05.2014 година до 8.12.2014 година, когато внесъл определената му, след промяна на мярката за отклонение, парична гаранция. За неимуществените вреди от незаконното обвинение на лицето в извършването на горепосоченото престъпление, включително тези за задържането му под стража, отговорност носела Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. От събраните по делото епикриза, експертни решения на ТЕЛК, гласни доказателства и съдебномедицинска експертиза се установявало по категоричен начин, че в резултат на незаконното обвинение в престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 20, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, за което се предвиждало лишаване от свобода от една до шест години, и задържането му под стража за период от около шест месеца, Н. М. Ю. бил претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в: страдания и неудобства от невъзможността да се самообслужва в ареста, предвид ограничения обем на движения в левите крайници след прекаран през 2009 година инсулт; засилване оплакванията от болки и скованост по време на престоя в ареста, предвид принудителното обездвижване; влошаване в здравословното състояние преди и след ареста, заради невъзможността да взема необходимите му лекарства, да прави ежедневни разходки и да провежда рехабилитация по времето на задържането под арест. Макар да нямало събрани доказателства в тази насока, следвало да се презумират, с оглед на презумпцията за невиновност и конституционно защитените основни човешки права, и други неимуществени вреди-психически тревоги, притеснения, стрес от повдигнатото обвинение. Съставът на Софийски градски съд е посочил, че за така претърпените вреди, като съобразявал тежестта и характера на обвинението, продължителността на наказателното преследване, характера, интензитета и продължителността на негативните изживявания, както и трайните последици за здравето на лицето (преминаването от група инвалидност без чужда помощ в такава с чужда помощ), социално-икономическите отношения в страната, намира за справедливо обезщетение в размер на 7000.00 лева В тази връзка съдебният състав не считал, че при определяне размера на обезщетението следвало да бъдат взети предвид последващите осъждания на Н. М. Ю., отразени в справката му за съдимост по делото, тъй като не се установявала причинно-следствена връзка между тях и вредите-предмет на настоящото производство. Освен това въззивният съд е посочил, че постановлението за прекратяване на наказателното производство не е сред актовете по НПК, които влизат в сила. Тъй като по делото не се спорело, че то е било връчено на Н. М. Ю., то законната лихва върху обезщетението се дължала от датата на издаване на постановлението, а именно 08.01.2016 година.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по правния въпрос за това при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост чл. чл. 52 от ЗЗД, който бил разреше от състава на Софийски градски съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така и в противоречие с решение № 407/26.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1273/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 377/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1381/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставения от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос трябва да се има предвид, че той е включени в предмета на делото, бил е разглеждан от въззивния съд и е обусловил решението му. В тази връзка трябва да се вземе предвид, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпроси и възприетото от състава на Софийски градски съд разрешение на същия сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Освен това следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 3703/08.06.2018 година на Софийски градски съд съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1386/2018 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 87 334/22.06.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на Е. М. К. и Н. Н. Ю. сумата от 680.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3703/08.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, постановено по гр. д. № 1386/2018 година, по подадената срещу него от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, касационна жалба с вх. № 87 334/22.06.2018 година.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Е. М. К. с Е. [ЕГН] и Н. Н. Ю. с Е. [ЕГН], като малолетен действащ чрез своята майка и законна представителка Е. М. К., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 680.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.