– 3 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 717
гр. София 07.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.05.2018 (двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1237 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 348/21.11.2017 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 446/16.11.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 747/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е изменил частично първоинстанционното решение № 493/04.07.2017 година на Районен съд Велико Търново, девети състав, постановено по гр. д. № 2597/1016 година, при което като краен резултат [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на Г. Д. А. сумата от 12 883.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на настъпила на 20.09.2013 година трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 10.10.2015 година до окончателното плащане.
В подадената от Е. “ О. [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Велико Търново или евентуално да се постанови ново решение, с което да бъде признат по-висок размер на допуснатото от Г. Д. А. съпричиняване на вредоносния резултат поради груба небрежност, да бъде намален размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, както и законната лихва върху него да бъде присъдена от датата на получаване на исковата молба от дружеството, а не от датата на злополуката. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1, и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Г. Д. А. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 20.11.2017 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 11 348/21.11.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел за установено, че Г. Д. А. е била в трудовоправни отношения с [фирма] [населено място], където е заемала длъжността „машинен оператор”. В това си качество на 10.10.2015 година А. претърпяла трудова злополука като при включена режеща машина преминала в забранената зона и предприела действия по отстраняване на набран екструдиран филм, при което поставила дясната си ръка под режещата част на машината. В резултат на това частично са били отрязани втори, трети и четвърти пръст на дясната й ръка. Злополуката била призната за трудова с влязло в сила разпореждане хо чл. 60, ал. 1 от КСО. Въз основа на това на Г. Д. А. е било изплатено обезщетение от [фирма] [населено място] по силата на сключен между застрахователя и [фирма] [населено място] договор за застраховка за риска „трудова злополука”.
Съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел за доказано, че в резултат на трудовата злополука А. е получила ампутация на втори и трети пръст през средната фаланга и на четвърти пръст през дисталната фаланга на дясната ръка, като се е възстановявала физически в продължение на девет месеца, а в последствие била трудоустроена с признат процент трайно намалена работоспособност 60 %. А. загубила работата си и трудно щяла си намерила подходяща нова работа, което да спомогне за материалното й обезпечаване за в бъдеще предвид невъзможността да изпълнява определени трудови функции свързани с необходимостта от използването на всички пръсти на дясната ръка. Следвала да се вземе предвид и възрастта на пострадалата, която до края на живота си ще търпи последиците от травматичното си увреждане. Позовавайки се на показанията на майката на А. въззивният съд е приел, че злополуката е оказала силно въздействие върху поведението и психиката на пострадалата, която станала по-затворен в себе си човек, депресивна и тревожна. Установено било, че е пиела антидепресанти, предписани й от психиатър. В този смисъл възраженията на работодателя, че по делото били останали недоказани болките и страданията, които била претърпяла Г. Д. А. вследствие на получените травматични увреждания, са приети за неоснователни. Въззивният съд е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000.00 лева съответства на характера и степента на търпените физически болки и морални страдания от Г. Д. А..
Съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че е налице хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ. Било установено, че след като била запозната с основните правила за безопасност при работа с термолепяща решеща машина Г. Д. А. сама се поставила в тази ситуация. Тя проявила груба небрежност като не взела предпазни мерки за личната си безопасност като изключи машината и я изчака да спре преди да постави ръката си в режещата й част. Отделно от това след като била запозната с инструкцията за безопасна работа с машината и знаела, че отстраняването на натрупан отпадъчен материал върху обемен датчик или по движещите се части следва да се осъществява при спряна машина от специалист „настройчик”, а не от работника, обслужващ машината, А. самоволно поставила ръката си в опасната зона, вместо да спре машината и да повика настройчика. Тя била длъжна да предвиди последиците от неспазването на това правило, което би спазил и най-небрежният работник. Установените четири-пет секунди, в които машината работела, но изглеждало, че е спряла заедно с липса на допълнително монтирани от работодателя обезопасяващи ограждения при режещата част на машината, са довели до предприемане на действия от страна на А. сама да отстрани екструдирания филм. Тези нейни действия сочели на поведение, при което не е положила елементарно внимание, с което е пренебрегнала основани правила за безопасност. Следва дало се посочи, че независимо от издаденото наказателно постановление на работодателя, че не е осигурил по надлежен ред инструктажа на пострадалата на работното й място, последната била запозната с основаните правила за безопасност на труда предвид положения лично от нея подпис в книгата за първоначален инструктаж. Отделно от това към датата на злополуката е работила на тази длъжност вече четири месеца. Констатираната от Д. „Инспекцията по труда” липса на монтирани след зоната за срязване обезопасяващи ограждения, с такава конструкция, която да изключва всякаква възможност за злополука били от значение за приноса на работодателя за настъпилата злополука. С оглед на това въззивният съд е приел, че Г. Д. А. е съпричинила трудовата злополука, като е допуснала груба небрежност тъй като, за да отстрани набран екструдиран филм поставила дясната си ръка под режещата част на машината, а с другата ръка натиснала стартовия бутон. в случая размерът на съпричиняването на вредоносния резултат следвало да се определи на 50 %,
Отчитайки съпричиняването, както и платената от застрахователя сума въззивният съд е осъдил [фирма] [населено място] да заплати на Г. Д. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 883.00 лева. Върху тази сума се дължало и обезщетение за забава в размер на законната лихва, доколкото било поискано от пострадалото лице, като при липса на специална уредба досежно лихвите върху обезщетенията по Кодекса на труда, включително и тези по чл. 200 от КТ, следвало да се приложи общия закон, а именно ЗЗД, и по-специално текста на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Трудовата злополука била увреждане, за обезвредата, на което отговарял работодателят, като задължението му се пораждало от деня на трудовата злополука. От този момент работодателят бил в забава без покана.
С оглед на тези изводи на състава на Окръжен съд Велико Търново в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поискало да бъде допуснат касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, съответно задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка, като при противоречие на доказателствата да обоснове предпочитанието си към едни, я други не кредитира, както и да оцени доказателствата според придадената им от закона сила, както и по материално правните въпроси за процентното съотношение на грубата небрежност от страна на работника, довела до причиняване на трудовата злополука; за определяне на справедливия критерий за обезщетяване на трудовата злополука, както и за началния момент на присъждане на обезщетение за забава при трудовата злополука.
По отношение на процесуално правния въпрос касаторът твърди, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 4 от ППВС № 7/27.12.1965 година, решение № 87/09.11.1958 година, постановено по гр. д. № 55/1958 година и решение № 91/17.11.1971 година, постановено по гр. д. № 73/1971 година, двете на ОСГК на ВС, решение № 10.01.02.2012 година, постановено по гр. д. № 130/2011 година, решение № 381/21.03.2012 година, постановено по гр. д. № 756/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 72/12.03.2010 година, постановено по гр. д. № 905/2009 година, решение № 33/06.04.2010 година, постановено по гр. д. № 27/2009 година, решение № 7/08.02.2012 година, постановено по гр. д. № 510/2011 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 225/28.01.2013 година, постановено по гр. д. № 903/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., като се иска допускането на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същото основание за допускане на касационното обжалвано е посочено и по отношение на първия материално правен въпрос, като се твърди, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с разрешението дадено в решение № 14/01.03.2010 година, постановено по гр. д. № 3456/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 125/30.06.2011 година, постановено по гр. д. № 1028/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 191/18.03.2010 година, постановено по гр. д. № 824/2009 година и решение № 348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година, двете постановени по гр. д. № 387/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора по така поставения от [фирма] [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК процесуално правен въпрос. Решаващият съдебен състав се е съобразил със задължението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, като въз основа на това определи предмета на делото и относимите към спора правни норми, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като с оглед на тях посочи кои от твърденията и възраженията на страните приема за доказани и кои не, като при това се съобрази с доказателствената сила на всяко едно доказателство, а при наличието на противоречиви такива посочи, кои от тях приема и кои не както и защо, като отрази цялата тази дейност в мотивите към решението си. Съдебният състав на Окръжен съд Стара Загора е обсъдил показанията на всички разпитани свидетели, включително и на тези, според които машината има фабрично монтирана преграда, която да предпазва човешкото тяло от режещата част на машината, както и възражението на касатора, че Г. Д. А. самоволно е напуснала работното си място и е предприела действия в разрез на направения й инструктаж. Същевременно са разгледани заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение както за конструкцията на машината, включително и за това, че фабричната преграда не препятства напълно достъпа до режещата част на машината, така и за механизма на настъпване на трудовата злополука и издадените от Д. по отношение на [фирма] [населено място] наказателни постановления, за които няма данни да са обжалвани и които установяват извършени от касатора административни нарушения, включително и фактическия състав на същите. Въз основа на това решаващият съд е изградили изводите си при постановяване на решението. От твърденията на [фирма] [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК следва, че така формулирания процесуално правен въпрос е поставен във връзка с несъгласието на касатора с крайните изводи, до които въззивният съд е достигнал при постановяване на решението. Това несъгласие обаче не е само по себе си не е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Първият от поставените в подаденото от [фирма] [населено място] изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материално правен въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Третото и четвъртото от посочените от касатора решения на ВКС не обосновават наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като в дадения в първото отговор на правния въпрос е посочено, че обективната отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ може да бъде намалявана само при наличието на проявена от работника груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, но не е даван отговор на правен въпрос свързан с намаляването на обезщетението. От своя страна четвъртото от посочените от касатора решения на ВКС дава отговор на материалноправния въпрос за съотношението на грубата небрежност по смисъла на чл. 200 КТ и формите на вината по наказателното право, както и с нарушенията на трудовата дисциплина и субективното отношение на пострадали, който е без конкретна връзка с поставения в изложението на [фирма] [населено място] въпрос. Същото се отнася и до второто от посочените от касатора решения на ВКС, с което е извършено тълкуването на предпоставките за възникване на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ и е прието, че същата може да бъде ангажирана независимо от процента на настъпилата в резултат на злополуката или професионалното заболяване трайна неработоспособност, призната с решение на ТЕЛК (НЕЛК), доколкото работодателят е отговорен за всички причинени на работника вреди при и по повод изпълнение на възложената работа, като въпросът за намаляване на размера на обезщетението по реда на чл. 201, ал. 2 от КТ не е разглеждан, тъй като е прието, че работодателят не е направил възражение в тази насока. Единствено в първото от посочените решение на ВКС е прието, че грубата небрежност е предпоставка за компенсации на вините, но не е критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение в приносите, респективно този на пострадалия. Съставът на Окръжен съд Стара Загора се е съобразил с дадения в посоченото решение на ВКС отговор на правния въпрос, както и с това че преценката на за съотношението на приносите на работодателя и на пострадалия в общия, неделим вредоносен резултат, следва да бъде извършена след преценка на всички относими факти и обстоятелства, които са установени по делото. Затова касаторът не е установил наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по така поставения материално правен въпрос. Различните размери на съпричиняването определени от съдебните състави, които са разглеждали споровете по същество не са основание за допускане на касационното обжалване, тъй като те са определени с оглед на конкретно установената по делото фактическа обстановка, която е различна за всеки случай, поради което не могат да бъдат задължителен критерий за други случаи. Освен тона хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК има предвид противоречие на дадените от въззивния съд разрешения на правните въпроси с тези дадени от ВКС на въпросите, по повод на които е било допуснато касационно обжалване, а не с изложеното в мотивите към касационното решение, с които спорът е разрешаван по същество. В случая касаторът извлича твърдението си именно въз основа на изложеното в мотивите на съдебните състави на ВКС за разглеждането на спора по същество, а не на дадените от тях отговори на въпросите, по повод на които е било допуснато касационното обжалване.
По отношение на втория материално правен въпрос се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност на същото. Както от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, така и от касационната жалба, е видно, че се оспорва размера на обезщетението за претърпените от Г. Д. А., вследствие на трудовата злополука, неимуществени вреди, поради което твърдението са очевидна неправилност се отнася именно до този размер. Затова така поставения въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, в етапа на допускане на касационното обжалване, касационният съд не може да извършва преценка за правилността на обжалваното решение. Затова разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК изисква неправилността на съдебното решение да бъде очевидна, т. е. да може да бъде констатирана, без да се налага на този етап от производството съдът да прави преценка на извършената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и за това дали въз основа на тази преценка правилно е била установена фактическата обстановка по делото, а оттам и дали правилно е определен приложимия за случая материално правен закон, като с оглед на това прецени дали обжалваното решение е правилно. Както е посочено в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година и в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Обжалваното решение е съобразено с тези указания, като размерът на обезщетението е определен с оглед на всички релевантни за това обстоятелства. Това налага при преценка на това дали опредения размер на обезщетението съответства на изискванията на чл. 52 от ЗЗД, касационният съд да навлезе в преценка на изводите на въззивния съд по съществото на спора, доколкото без това не може да се определи дали възприетия от съда по същество обезщетение е справедливо или не. Последното изключва възможността за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като по отношение на този въпрос не са изложени твърдения обосноваващи друга от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК допълнителни предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Затова така формулирания втори материално правен въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Стара Загора до касационен контрол.
Искането за допускате на касационно обжалване на въззивното решение по третия материално правен въпрос е направено с твърдения за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като е посочено, че при липса на законодателна уредба следва да се изясни от кой момент се дължи лихва за забава-от деня ва трудовата злополука или от деня на получаване на исковата молба, която има ролята на покана за заплащане на обезщетението, от работодателя. Във връзка с този въпрос обаче е налице трайно установена съдебна практика, намерила израз в решение № 441/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 682/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което изрично е посочено, че по отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 от КТ за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД-работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 от КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука. Наличието на такава практика изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, освен, ако не са налице посочените в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС хипотези. Съгласно дадените с посоченото ТР указания основанието за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а в случаите, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, създаването на съдебна практика по прилагането им или за нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Преценката дали това основание за допускане на касационно обжалване е налице се извършва въз основа на направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдения на касатора. Затова в него трябва не само да бъде поставен правния въпрос, по който е иска допускане на обжалваното решение до касационен контрол, но следва да бъдат изложени и твърдения, обосноваващи някоя от посочените в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС хипотези. В конкретния случай такава обосновка липсва в подаденото от [фирма] [населено място] изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като само е поставен правния въпрос, с твърдението, че липсва законодателна уредба за него. С оглед на това и при наличието на трайно установена съдебна практика по въпроса, с която въззивното решение е съобразено, не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 446/16.11.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 747/2017 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 11 348/21.11.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 446/16.11.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 747/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на [фирма] [населено място], [община], ул. 438А“, а именно [фирма] [населено място], [улица]
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.