– 8 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 344
гр. София 06.04.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.11.2015 (осемнадесети ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5177 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 286/27.05.2015 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 207/2015 година като първата е с вх. № 7192/15.07.2015 година и е подадена от Р. А. М., а втората е с вх. № 6681/01.07.2015 година и е подадена от Г. К. М..
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е прекратил гражданския брак между Р. А. М. и Г. К. М., като е постановил, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи, разпределил е ползването на семейното жилище като на М. е предоставено жилище № 2, находящо се на втория етаж от сградата, с площ 129.42 м2, състоящо се от коридор, дневна, столова с кухненски бокс, три спални, баня, тоалетна, мокро помещение и три тераси, а на М. е предоставен за ползване целия таван на сградата, с площ 129.42 м2, състоящ се от коридор, дневна, столова с кухненски бокс, две спални, баня, тоалетна, мокро помещение; като и на двамата съпрузи са предоставени за съвместно ползване самостоятелен вход от север с входно антре и вътрешно стълбище за горния, сутеренния и таванския етажи, котелно помещение с площ от 12.93 м2 и изба със склад и преддверие с обща площ 11.58 м2 и е постановено М. да запази брачното си фамилно име.
В касационната си жалба Р. А. М. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено при грубо нарушение на процесуалните правила и неточно приложение на материалния закон. Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, без да обсъжда изложените в жалбата оплаквания и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, което е довело до необоснованост на решението му. Не е бил предявен насрещен иск, не са били посочени никакви брачни провинения обосноваващи нейно виновно поведение. Съдът не бил допуснал сочените от жалбоподателката във въззивното производство нови доказателства, установяващи вината на М.. Изложение са доводи за това, че въззивното решение е неправилно и в частта му за разпределянето на ползването на семейното жилище, като при това не е изследван въпросът за търпимостта в отношенията между двамата съпрузи. Поискано е решението в на Окръжен съд Велико Търново да бъде отменено в тези му части и да се постанови друго, с което да бъде признато, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носи единствено Г. К. М., а ползването на семейното жилище да бъде предоставено изцяло на жалбоподателката. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Г. К. М. е подал отговор на същата с вх. № 10 235/08.10.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Р. А. М. е била уведомена за обжалваното решение на 10.06.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7192/15.07.2015 година, като е подадена по пощата на 10.07.2015 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на Г. К. М. са изложени твърдения, че обжалваното решение е неправилно в частта му за разпределението на ползването на семейното жилище, тъй като при постановяването му въззивният съд не е изследвал всички предвидени в закона предпоставки за това. Поискано е решението да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което семейното жилище да бъде предоставено за ползване изцяло от М. или евентуално на него да бъде предоставено ползването на жилищния етаж, а таванския такъв да бъде предоставен за ползване от М.. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. К. М. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК
Ответницата по тази касационната жалба Р. А. М. е подал отговор на същата с вх. № 8322/10.08.2015 година, с който е изразила становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението по нея, поради което и такова не следва да се допуска. В случай на допускане на обжалването жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а решението на Окръжен съд Велико Търново да бъде потвърдено в атакуваната с нея част.
Г. К. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 04.06.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6681/01.07.2015 година, като е подадена по пощата на 30.06.2015 година Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяването на решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че двамата касатори са сключили граждански брак през 1980 година, от който имат един пълнолетен син. В резултат на влошени от десетина години отношения те са във фактическа раздяла от 2010 година, като М. е останала в семейното жилище, а М. се е установил да живее и работи в [населено място]. Изложени са съображения за това, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не са установени конкретни прояви на М., демонстриращи неуважение към съпругата му, унизително отношение или други такива. Съдът е приел, че показанията на свидетелите са общи и не съдържат изложение на факти, а имат оценъчен характер. Не е било установено на събирането в Р. през 2010 година М. да е проявил насочено към съпругата си негативно поведение, нито това, че е искал да я изблъска от пътното платно с автомобила й. Въззивният съд е приел за установено, че проблемите между касаторите са започнали по финансови причини и поради различията в стереотипите на живот на двамата съпрузи, които причини не могат да бъдат определени като виновно поведение на М.. Затова е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи имат вина за разстройството в брака, тъй като при променените условия е при несъответствията в начина на живот и очаквания един към друг, не са съумели да нагодят и променят своя начин на живот към общия семеен бит. Последващата фактическа раздяла е трайна по своя характер и допълнително е допринесла за раздалечаването в партньорството. В мотивите към решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е посочил, че въведените пред него твърдения за ново брачно провинение на М., а именно извънбрачна връзка, не могат да доведат до промяна на изводите му, тъй като позоваването на него е направено след като решението на първата инстанция в частта за прекратяването на брака е влязло в сила, след който момент не могли да се сочат нови основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Освен това показанията на разпитания за това свидетел, който е син на касаторите не били конкретни. Свидетелят бил разпитал в селото какво се знае и разбрал, че баща му е имал връзки с други жени, което твърдение е прието от въззивният съд за много общо и затова чрез него не можело да се мотивира извод за противобрачно поведение на М. преди прекратяването на брака. Узнаването за евентуална извънбрачна връзка на М. е станало две три седмици след 14.01.2015 година, когато вече е било постановено прекратяването на брака и първоинстанционното решение е влязло в сила в тази му част.
Във връзка с тези изводи на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. А. М. е формулирала два процесуално правни въпроса, като първият от тях е за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и доказателства, събрани от нея и от първоинстанционния съд и наведени с въззивната жалба и за това налице ли е преклузия по особеното брачно производство по чл. 322 от ГПК, за момента на въвеждане на брачни провинения при заявена брачна вина и може ли да се въвеждат брачни провинения във втората инстанция. Вторият въпрос е бил разрешаван от състава на Окръжен съд Велико Търново във връзка с въведените пред въззивната инстанция твърдения за извънбрачни връзки на Г. К. М. като от една страна съдът е приел, че те са преклудирани, а от друга страна, че показанията на разпитания във връзка с тях свидетел, който е син на касаторите не били конкретни и затова от тях не можело да се направи извод за противобрачно поведение на М. преди прекратяването на брака. Предвид на това този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е свързан само с евентуалното вина на Г. К. М. за прекратяване на брака. Тази вина не е отречена от въззивния съд, който е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи. Установяването на твърденията за извънбрачни връзки на М. би потвърдило извода за противобрачно поведение на съпруга, а оттам и за това, че той носи вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, но не би довело до отричане на приетата от въззивния съд вина на Р. А. М. за това, в какъвто смисъл е касационната й жалба. Затова не трябва да се допуска касационно обжалване на решението по втория от поставените въпроси. Такова не трябва да се допуска и по първия от тях тъй като обстоятелствата, за които се твърди, че не се взети предвид от въззивния съд се отнасят до вината на Г. К. М. за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Що се отнася до това, че въззивният съд неправилно е приел, че вина за това дълбоко и непоправимо разстройство има и Р. А. М., то не е посочено какви точно обстоятелства не са взети предвид от състава на Окръжен съд Велико Търново, а се оспорват изводите му за вината на двамата съпрузи. Това оспорване обаче представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежи на разглеждане в сегашното производство. Затова не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново и по първия от поставените в изложението на Р. А. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси свързани с приетото от съда за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като се има предвид и това че в решението, макар и накратко са изложени съображения по всички наведени във въззивните жалби на страните твърдения.
По отношение на разпределение на ползването на семейното жилище съставът на Окръжен съд Велико Търново е посочил, че критериите за начина за това не са изброени изчерпателно в закона като съдът е длъжен да зачете всички относими към спора обстоятелства, без да дава превес на което и да е от тях. Изложени са съображения за това, че двамата касатори нямат ненавършили пълнолетие деца и за това, че и двамата имат вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Обсъдено е обстоятелството, че както М., така и М. са с влошено здравословно състояние и имат здравословни проблеми, а тези на майката на М. имали временен характер. Съдът е обсъдил и обстоятелството, че и двете страни реализират доходи по трудови и граждански правоотношения като тези на М. били както по трудов договор така и във връзка с дейността му като земеделски производител. Прието е за установено, че двамата касатори разполагат с други имоти, извън семейното жилище, за осъществяване на професионалната си дейност. При това М. трайно се е установил да работи и живее в друго населено място, а М. е останала да обитава жилищния етаж от семейното жилище. Въззивният съд е приел, че това състояние е трайно и няма причини да се променя, тъй като от 2010 година етажът се стопанисва и поддържа от М. и тя няма друго жилище. По отношение на М. е прието, че той трайно живее в друго населено място, а посещенията му в [населено място] са инцидентни и за кратък период от време, поради което е неоправдано да му бъде предоставено ползването на жилищния етаж от семейното жилище. Доколкото обаче той е съсобственик на това жилище и като такъв има права над него въззивният съд е счел, че е на него трябва да му бъде предоставено ползването на таванския етаж, който разполага с известна самостоятелност. Предвид на тези си изводи и тъй като за общо ползване на страните остават само стълбището за втория и таванския етажи, котелно помещение и склад, въззивният съд е приел, че е не е необходимо да се изследват отношенията между страните и дали и доколко същите са търпими. И втория жилищен етаж, и таванското помещение разполагали с кухня, сервизни помещения, като не се налагало ежедневно и непрекъснато общуване между страните по повод ползването на тези помещения. С оглед на е прието, че правилно не е изследван въпроса за търпимостта в отношенията, тъй като помещенията за общо ползване предполагат незначителен контакт между страните.
Във връзка с тези изводи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. А. М. е формулирала три въпроса, които според нея са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, а именно следва ли да се изследва търпимостта в отношенията между страните при предоставяне на ползване на семейното жилище, при общо ползване на същото при разпределяне на помещенията; може ли да се предостави ползването на семейното жилище на двамата съпрузи чрез разпределяне на помещенията, ако е налице нетърпимост в отношенията и може ли да се предостави ползването по чл. 56 от СК на помещение, което има статут на таванско складово помещение, без да се правят преустройства и без изменение на предназначението на отделните помещения. От своя страна в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. К. М. е формулирал следните правни въпроси, които според него са относими към спора и са обусловили решението на въззивния съд, а именно съставлява ли постоянното обитаване на семейното жилище достатъчен критерий за определяне на жилищна нужда и степента на тази нужда на страните; длъжен ли е съдът при преценка на жилищната нужда на страните, с оглед на притежаваните от тях други недвижими имоти да съобразява не само факта на такива имоти, но и тяхното местонахождение и годност за задоволяване на жилищна нужда; длъжен ли е съдът при преценката на жилищната нужда да съобрази пригодността на съответните помещения, според вида и характеристиката им със здравословното състояние на всеки от съпрузите; следва ли в този случай съдът да съобрази и вменената от закона-чл. 124, ал. 5 от СК и от морала ангажираност на единия съпруг спрямо друг член на разширеното му семейство, което с оглед на възрастта и здравето си не може да живее само, нито да обитава горен/мансарден етаж и представляват ли полаганите грижи за такова лице „друго обстоятелство „по смисъла на чл. 56, ал. 5 от СК. Така формулираните от М. въпроси са били обсъждани от състава на Окръжен съд Велико Търново и са намерили отражение в мотивите на решението, но въпреки това касационно обжалване не трябва да се допуска. Видно от мотивите на самото изложение, разгледани самостоятелно или заедно с мотивите на касационната жалба, М. не твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че трябва да преценява посочените критерии, за да постанови решението си относно ползването на семейното жилище. Обратното според него тези критерии е трябвало да бъдат преценявани от съда, но в постановеното решение това е направено неправилно, вследствие на което и се твърди, че е даден неправилен отговор на поставените въпроси. Това следва и конкретното добавки към формулираните общи въпроси, а именно, че напускането на семейното жилище от страна на М. не го лишава от възможност да ползва жилищния етаж, че не е съобразено обстоятелството за притежавания от бившата му съпруга апартамент в [населено място], че страда от заболявания, които не му позволяват да обитава таванския етаж, че възрастната му майка с оглед възрастта и здравето си не може да живее сама и да обитава таванския етаж, а също така и от развитието на последния въпрос, с който се пита и дали синът трябва да осигури подходящо жилище на майка си в населено място, в което да има непосредствен достъп до медицинска помощ. Затова така поставените въпроси не са такива по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, доколкото не се отнасят до разгледаните от въззивния съд и разрешени с решението му общи правни въпроси, а до правилността на правните изводи на съда и формираната въз основа на тях воля по съществото на спора. Последните обаче са предмет на проверка в производството по чл. 290-чл. 293 от ГПК, поради което и не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК и затова съществуването на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да бъде преценявано по въпроси свързани с тези обстоятелства. При това въззивният съд е изпълнил задължението си да прецени всички обстоятелства, които са от значение за разпределението на ползването на семейното жилище и за които М. е поставил въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Обстоятелствата, които са от значение за разпределение на ползването на семейното жилище са различни във всеки един конкретен случай, като крайното решение зависи от съчетанието на всичките, без да се дава предимство на едно от тях пред останалите. Затова не може да бъде изведено едно общо правило, от което да следва, че при наличието на даден факт съответния критерий трябва да се прилага еднакво и във всички останали случаи. Това отново води до извода, че въпросите, свързани с приложението на съответния критерий при дадена фактическа обстановка не представляват общи такива по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и не са основание за допускане на касационно обжалване на съдебното решение. Не може да се допусне касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново и въз основа на поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. А. М. въпроси. Третия от тях е много общ и не е свързан непосредствено с разрешението с обжалваното решение въпроси за предоставяне на ползването на семейното жилище. Отговорът му е в зависимост от фактическото състояние на жилището. В случаите, когато същото се състои от две фактически обособени части всяка една, от които отговаря на изискванията за жилище, е възможно на всеки един от двамата съпрузи да бъде предоставено самостоятелното ползване на едната част, като при това, доколкото вече е налице фактическо обособяване, няма да се налага извършването на преустройства или промяна на предназначението на имота. В случая въззивният съд е преценил състоянието на семейното жилище с оглед на твърденията на Р. А. М. в исковата й молба, а също така и в представения от самата нея нотариален акт № ****, том ***, рег. № ** ***, дело № 1047/2001 година на Д. Д.-Нотариус с район на действие района на Районен съд Велико Търново, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара като е приел, че както жилищния, така и таванския етажи са обособени самостоятелно и всеки един от отговаря на изискванията за жилищен имот като с оглед на това е разпределил ползването на жилището между двамата съпрузи. При това с оглед вече осъщественото фактическо обособяване на двата обекта не е необходимо извършването на преустройства на жилището или промяната на предназначението на части от него, каквито промени не могат да бъдат предписвани с решението за разпределяне на ползването на семейното жилище. Затова така поставения от Р. А. М. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК трети въпрос не е обусловил решението на въззивния съд и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на същото. От своя страна поставените в изложението първи и втори въпроси се отнасят до едно и също обстоятелство, а именно търпимостта в отношенията между бившите съпрузи. Съществуването на отношения на търпимост между двамата е необходимо в случаите, когато семейното жилище се предоставя за общо ползване на двамата бивши съпрузи, но не и когато на всеки един от тях се предоставя за ползване част от това жилище, която е самостоятелно обособена от другата и която отговаря на изискванията за жилище. В последния случай за общо ползване от двамата бивши съпрузи остават общите части от жилищната сграда, но за това ползване не се изисква непременно отношенията между тях да са търпими. Поради това така поставените въпроси не обуславят решението на Окръжен съд Велико Търново и въз основа на тях не може да се допусне касационното му обжалване в частта за предоставяне на ползването на семейното жилище. При това следва да се има предвид, че въззивният съд не е могъл да се съобрази с доказателства, които не са били представени пред него. Първоинстанционното решение е било постановено на 19.12.2014 година, като М. го е обжалвала с въззивна жалба с вх. № 2265/02.02.2015 година, като същевременно е подала и отговор с вх. № 3444/17.02.2015 година на подадената от М. такава. Нито с въззивната жалба, нито с отговора, а и впоследствие М. не е представила като доказателство нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 509/2014 година на Д. Д.-Нотариус с район на действие района на Районен съд Велико Търново, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, с който е допусната поправка на посочения по-горе нотариален акт и е заличено съдържащото се в него описание на тавана. Този нотариален акт е представен едно с отговора на подадената от М. касационна жалба, поради което въззивният съд не е могъл да се го вземе предвид и да го съобрази при постановяване на решението си. Същият не може да бъде приеман и преценяван като доказателство и в производството по чл. 288 от ГПК, поради което не може да бъде взет предвид и да се допусне касационно обжалване въз основа на него.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА решение № 286/27.05.2015 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 207/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.