4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1066
София, 26.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 561 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивното определение на Софийски апелативен съд № 23 от 31.01.2012 год., по ч.гр.д.№ 270/2012 год., с което след отмяна на определението на Софийски градски съд от 16.12.2011 год., по ч.гр.д.№ 17301/2011 год. е допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим от молителя Т. И. М. срещу частния жалбоподател, като ответник, основан на чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на окончателен договор за финансов лизинг на лек автомобил №[ЕИК] от 01.10.2007 год., чрез налагане запор върху същия лек автомобил, предмет на договора – марка „А. Р.” GT 1.9 JTD 16 V, с държавен контролен [рег.номер на МПС] , шаси № ZAR 9370000526147, двигател № 937А50005645086, цвят – червен, за сума до размера 49 306.24 лв., срещу представянето на парична гаранция от 3 000 лв., вносима по сметка на Софийски апелативен съд, като е определен двуседмичен срок за предявяването на бъдещия иск, считано от връчване на съобщението на молителя.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за неговата процесуална и материална незаконосъобразност, поради отсъствие на законовите предпоставки за допускане на обезпечението.
Основно частният касатор възразява срещу извода на въззивния съд за вероятна основателност на бъдещия иск на молителя, като ищец, позовавайки се на недопустимост на конститутивния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД по отношение на процесния лизингов договор.
В депозирано към касационната жалба изложение на основанията за достъп до касационен контрол, към които чл.274, ал.3 ГПК изрично препраща, касаторът въвежда предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. Позовавайки се на неправилността на обжалвания съдебен акт частният жалбоподател поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат до допустимостта на бъдещ иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, с който се иска обявяване на договор за финансов лизинг за окончателен договор за продажба на лизингуваната вещ и възможността по същия да бъде допуснато обезпечение по чл.390 и сл. ГПК, както и до вероятната основателност на бъдещ иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, с който се иска обявяване на договор за финансов лизинг за окончателен договор за продажба на лизингуваната вещ, когато в производството по допускане обезпечение на същия иск е установено, че лизингополучателят е в неизпълнение на задължението си за заплащане на съществена част от дължимите лизингови вноски и съконтрахентите по лизинговия договор изрично са приели, че опцията за придобиване на собствеността може да бъде упражнена само след пълно плащане на сумите по ДФЛ, е в противоречие с практиката на ВКС, като едновременно с това, формулираните правни въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено решение № 102 от 03.08.2010 год., по т.д.№ 897/2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС.
Ответната по частната касационна жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените оплаквания в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, след изменението на чл.396 ГПК/ ДВ бр.100/2010 год./, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Въпросът за допустимостта на бъдещия иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, с който се иска обявяване на договор за финансов лизинг за окончателен договор за продажба на лизингуваната вещ, с оглед възможността по същия да бъде допуснато обезпечение по чл.390 и сл. ГПК несъмнено представлява значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК процесуален въпрос, тъй като е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд, че в разглеждания случай са осъществени предвидените от закона предпоставки – този бъдещ иск е вероятно основателен, а поисканата обезпечителна мярка „запор върху лизингувания автомобил” – адекватна на търсената защита, защото е от естество да запази в партимониума на лизингодателя- бъдещ ответник процесната вещ, до разрешаването по съдебен ред спора за придобиване собствеността и .
По отношение на същия този въпрос на процесуалното право, обаче, не са осъществени поддържаните от частния касатор критерии за селекция по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
С постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 102 от 03.08.2010 год., по т.д.№ 897/ 2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, на което частният касатор се позовава, съставът на касационната инстанция е приел за допустим иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на сключения между страните по делото договор за лизинг на лек автомобил за окончателен, когато в същия е уговорена възможност за придобиване на лизингуваната вещ в собственост от лизингополучателя при определени от съконтрахентите условия, излагайки съображения, че в разглежданата хипотеза договорът за лизинг се трансформира в предварителен договор за покупко- продажба.
Следователно, като е приел, че предявимият от молителя Т. И. М. бъдещ иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, чието обезпечаване по реда на чл.390 и сл. ГПК се иска, е допустим и поради това на преценка подлежи неговата вероятна основателност въззивният съд е разрешил така поставения от касатора процесуалноправен въпрос в пълно съгласие с установената и цитирана в касационната жалба практика на ВКС, което изключва да е налице противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, дали въобще твърдяното от частния касатор противоречие следва да бъде подведено под визирания критерий за селекция, или се касае до основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК предвид конкретния правен въпрос, по отношение на който, с определение № 86/15.02.2010 год., по т.д.№ 897/2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, е допуснато касационното обжалване, а впоследствие постановен и цитирания от касатора съдебен акт – арг. от т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 година.
Наличието на съществуваща правилна практика на ВКС по поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, която няма необходимост да бъде променена, вкл. за да бъде осъвременена, изключва приложимостта на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият формулиран от касатора правен въпрос, свързан с вероятната основателност на бъдещ иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, с който се иска обявяване на договор за финансов лизинг за окончателен договор за продажба на лизингуваната вещ е всякога конкретен и като обусловен от отделните факти и доказателства по делата, разрешаването му не би могло да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.201 год. на ОСГТК на ВКС.
Доколкото този въпрос не е бил предмет на конкретно разрешаване от страна на ВКС в цитирания от частния касатор съдебен акт на ІІ т.о. на ВКС, обсъден по- горе, то отсъства и обективна възможност същият да е противоречиво разрешен по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ответната по частната касационна жалба страна се следват направените за същата деловодни разноски, своевременно поискани с отговора по чл.276, ал.1 ГПК, възлизащи общо на сумата 600 лв. за всички инстанции, съгласно приложеното заверено ксерокскопие от договор за правна защита и съдействие от 12.10.2011 год..
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по частната касационна жалба на [фирма], със седалище [населено място] вх.№ 3257/29.03.2012 год. на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 23 от 31.01.2012 год., по ч.гр.д.№ 270/2012 год.,по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], със седалище [населено място] да заплати на Т. И. М., от [населено място] сумата 600 лв./ шестстотин лева/ деловодни разноски за всички инстанции.
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: