О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
София, 28.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети и осми април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
т.д.№ 2353/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. С., [населено място] срещу въззивно решение № 92 от 11.06.2014 г. по в.т.д.№ № 111/2014 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено решение № 494 от 26.03.2014 г. по гр.д. № 7560/2013 г. на Районен съд – Русе, с което са отхвърлени предявения от касатора против [фирма] [населено място] частичен иск с правно основание чл.262, ал.2 във вр. с чл.87 и чл.88, ал. ЗЗД за сумата 15 025 лв., част от вземане общо 49 431 лв., представляваща обезщетение за вреди във вида на пропуснати ползи за нарушен негативен интерес от развален предприемачески договор от 29.08.2007 г., ведно със законната лихва от 14.11.2013 г. като неоснователни.
В касационната жалба се излагат доводи, че решението е постановено при наличие на всички основания по чл.281, т.3 ГПК за касирането му, а допускането на касационно обжалване се поддържа в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма], [населено място] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.278, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по предявен иск от касатора срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл.88, ал.1 във вр. с чл.262 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди от пълното неизпълнение на предварителен договор от 29.08.2007 г. за пропуснати ползи за нарушен „негативен интерес”, изразяващ се в разликата между пазарната стойност на непостроения обект по договора /апартамент и гараж/ и пазарната стойност на ? ид.част от правото на собственост върху недвижимия имот, която в изпълнение на договора е следвало да бъде прехвърлена на ответника от собственичката му И. Д., цедирала на ищеца правата и вземанията по предварителния договор с договор от 13.10.2011 г.
За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, въззивният съд изцяло възприел съдържащите се в него констатации за релевантните за спора факти, поради което препратил на основание чл.227 ГПК към мотивите му, в които е прието, че по сключения с И. Д. предварителен договор от 29.08.2007 г. за прехвърляне на собственост и учредяване на право на строеж срещу поемане на задължение за застрояване, последван от съглашение по чл.17 ал.3 ЗУТ, съдържащо обещание за продажба на части от съседни имоти с оглед изменение на устройствения план, ответното дружество е неизправна страна, тъй като в уговорения срок от 24 месеца, считано от датата на издаване на строително разрешение. Посочено е, че е налице пълно неизпълнение от строителя, поради което в полза на И. П., /цедирала с договор от 13.10.2011 г. на ищеца правата си по посочените по-горе договори, включително правомощията си да развали същите, както и вземанията за неустойка/ е възникнало субективното право да развали облигационната връзка, което право е надлежно упражнено от ищеца цесионер с нарочна нотариална покана, връчена на [фирма] на 26.02.2013 г. С договора, с който е поето задължение за прехвърляне на собственост било уговорено, че при неизпълнение от страна на приемателя, собственикът може да развали договора, независимо от плащане на неустойките, или да претендира пропуснати ползи. Съдът посочил, че е уговорена алтернатива по избор изправната страна или да развали договора или да търси пропуснатите ползи. С оглед данните по делото, че преди предявяването на иска с влязло в сила решение в полза на И. П. са й били присъдени търсените от нея неустойки, а впоследствие договорът е развален от цесионера с нарочна нотариална покана, връчена на [фирма] на 26.02.2013 г., за ищеца вече е преклудирана възможността да търси пропуснатите ползи, каквато е настоящата претенция. Освен това са изложени съображения, че съгласно ТР № 3/ 13.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице пропусната полза за собственика, по отношение на когото е поето задължение за строителство на недвижим имот, ако въпреки забавеното неизпълнение на строителя не е съществувала реална възможност за отдаване на имота под наем, изгодно разпореждане с него или получаване на доходи чрез използването му при осъществяване на търговска дейност, въз основа на което е прието, че пропускането на възможността да се придобие такъв имот за лично ползване, не представлява пропусната полза, съгласно посоченото Тълкувателно решение.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият от поставените от касатора въпрос договорна или деликтна е отговорността по чл.88, ал.1 ЗЗД действително е правен, но той е зададен общо теоретично, а не в контекста на конкретните правни разрешения на въззивния съд и няма обуславящо значение за спора. Самият закон в чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД дава възможност такива вреди да бъдат претендирани, а дали претенцията е основателна или не зависи единствено от установените в процеса факти, а не от характера на тази отговорност.
Поставеният въпрос за правомощието на въззивния съд да отхвърли иска поради наличие на правоизключващо или правопогасяващо възражение, което не е релевирано от ответника с отговора срещу исковата молба не е релевантен за изхода на делото. Съдът не е отхвърлил иска на фактическо основание, непосочено от ответника, или защото спорното право е погасено, а се е позовал на представения от касатора договор, при тълкуване на клаузите на които е достигнал до извод, че те не позволяват възникването на претендираното парично притезание за пропуснати ползи от договор, чиито уговорки не позволяват възникването му при избраната от него алтернатива за разваляне на договора и търсене на неустойка от първоначалната страна по него. Искът е отхвърлен, защото не е налице правопораждащият факт, на който ищещът се позовава, а не поради наличие на правоизключващ или правопогасяващ факт, на който ответникът би могъл да се позове.
По поставеният в изложението въпрос за размера на вредите във вида на пропуснати ползи, възникнали на основание разваления поради пълно неизпълнение договор решението не противоречи на цитираната от касатора задължителна практика, доколкото изложените в него съждения, че развалящият може да иска само по-голямата стойност, която насрещната престация има за него в сравнение със собствената му такава, но че такава вреда подлежи на обезщетяване по друга (уговорена в разваления договор) алтернатива, изцяло съответстват на разрешението, дадено в цитираните в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – Решение по т.д.№ 414/2009 г., І т.о. и Решение по гр.д.№ 840/2009 г., ГК, ІV г.о.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос за предвидимостта на пропуснатите ползи при разваляне на договор за строителство поради пълно неизпълнение също няма обуславящо значение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият мотив на съда за отхвърляне на иска е обстоятелството, че ищецът е развалил договора и са събрани неустойките по него, а това е било уговорено като алтернатива на търсенето на обезщетение за пропуснати ползи. Цитираното от касатора ТР № 3/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС няма отношение към този въпрос, защото то разглежда хипотеза само на обезщетяване на пропуснати ползи при забавено изпълнение, не при разваляне на договора поради пълно неизпълнение. Въпросът доколко правилно въззивният съд се е позовал на Тълкувателното решение при условията на евентуалност, мотивирайки отхвърлянето на иска, е въпрос по приложението на материалния закон. Евентуални пороци в тази насока могат да бъдат касационно основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Независимо от своевременно направеното искане на ответника по касация за присъждане на разноските за касационната инстанция, такива не се присъждат поради липса на доказателства такива да са направени.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92 от 11.06.2014 г. по в.т.д.№ № 111/2014 г. на Окръжен съд-Русе.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: