5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 02.02.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 7059 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. К. против решение № 5660/24.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 16003/2012 г. от Софийски градски съд, ІІ”д” състав.
Ответниците по касационната жалба не са представили писмени отговори.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд се е произнесъл по основателността на обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД вр. чл.74, ал.1 ЗЧСИ. Съдът е приел, че исковете са неоснователни, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. В мотивите си, съдът е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд единствено по отношение на възприетата фактическа обстановка по спора. По отношение на основателността на предявените искове и доводите във въззивната жалба, съдът е приел, че така заявените от страните факти, на които основават своите искания и възражения, които са достатъчно конкретизирани и непротиворечиви, като е приел, че първоинстанционният съд, в изпълнение на задълженията си по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е изготвил доклад по делото, в който правилно е разпределил доказателствената тежест, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК и допускането на събиране на поискани от страните доказателства. В. съд е приел във връзка с оплакванията на въззивника, че първоинстанционния съд не е допуснал релевираните от ответницата съществени процесуални нарушения, поради което и не е изготвил нов доклад по делото. Прието е, че фактическият състав на отговорността на ЧСИ по чл.74 ал.1 от ЗЧСИ обхваща следните елементи: неправомерни действия на ЧСИ, настъпила при упражняване на дейността на ЧСИ вреда и причинна връзка между действията на съдебния изпълнител и настъпилата вреда. В правните си изводи, въззивният съд е приел, че производството по чл.74 ал.1 от ЗЧСИ, вр.чл.45 ал.1 от няма за предмет обжалване действия на ЧСИ, а репариране на действителни вреди, настъпили вследствие негови неправомерни действия. Съдът е приел, че съгласно трайната практика, съдът по деликтния иск по чл.45 ЗЗД, вр.чл.74 ал.1 от ЗЧСИ преценява процесуалната законосъобразност на действията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани, респ. какъв е бил изходът от обжалването, въпреки и защото производството по чл.74 ЗЧСИ, вр.чл.45 ал.1 от ЗЗД няма за предмет обжалване действия на ЧСИ, а репариране на действителни вреди, настъпили вследствие негови неправомерни действия. Въззивната инстанция е приела, че по делото не се е установило длъжникът по изпълнителното дело да няма друго имущество върху което да се насочи изпълнението по изпълнителното дело, с оглед събиране на вземането на ищцата, поради което за нея не е настъпила вреда.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС и които за от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първия правен въпрос е относно правомощията на въззивната инстанция, предвид разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК, според която служебната проверка има за цел валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. Въпросът се поставя в контекста на твърдението на касатора, че съдът необосновано е приел, че не са налице всички елементи на фактическия състав на деликта, който въпрос е въпрос на обоснованост на съдебното решение, но не се отразява на валидността и допустимостта на съдебното решение, поради което така поставен, правния въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК.
Втория поставен правен въпрос е относно възможността на въззивния съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и задължението му в този случай да изложи собствени мотиви по фактите и правните изводи тогава, когато се касае за оплакване от въззивника за необоснованост на първоинстанционното решение. Трайна е практиката на ВКС по отношение на този правен въпрос, а именно, че въззивния съд може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, но е длъжен да изложи собствени мотиви по доводите и възраженията на страните, в т.ч. и когато се касае за оплакване за необоснованост. Съдът не е процедирал в противоречие с тази съдебна практика, доколкото е препратил към мотивите на първоинстанционния съд единствено по отношение на фактическата обстановка, възприета от този съд, като е изложил първоинстанционния съд, а е изложил собствени мотиви относно основателността на предявения иск, както и се е произнесъл по възраженията и доводите на въззивника, направени във въззивната жалба. В тази насока липсва соченото противоречие със задължителната съдебна практика по този правен въпрос.
Третия правен въпрос е относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционния съд не е извършил доклад по делото съгласно чл.146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Това е тълкуването на правомощията на въззивния съд, дадени във връзка със задължението му по доклада по делото, във връзка с доводи за липса на такъв, респ. когато докладът е непълен или неточен с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, въззивния съд, видно от мотивите към обжалваното решение, е преценил, че не са налице непълноти или неточности на доклада, изготвен от първоинстанционния съд, като в тази насока не е извършил доклад по делото, различен или допълващ този на първоинстанционния съд. Процедирането на въззивния съд по този правен въпрос е изцяло в съответствие с горните указания, доколкото е направил преценка, че извършения от районния съд доклад е в съответствие с изискванията на чл.146 ГПК. Съобразяването от страна на въззивния съд със задължителната съдебна практика по този правен въпрос води и до липсата на соченото противоречие, респ. касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртия правен въпрос касае задължението на съда да събира служебно доказателства, когато такива са необходими за изясняването на делото от фактическа страна. Въпросът се поставя в контекста на направеното от касатора искане за събиране на доказателства с въззивната жалба, като твърдението на касатора е, че съдът е процедирал служебно по събирането на доказателства, което твърдение не се подкрепя от данните по делото и от самото твърдение на касатора, че е посочил и поискал събирането на тези доказателства /приложеното изпълнително дело/. Отделен е въпросът относно задължението на съда да даде възможност на страните по спора да вземат становище по приетите в съдебно заседание писмени доказателства в хипотезата, при която страните или техните пълномощници не присъствуват в това съдебно заседание. Този процесуалноправен въпрос не се сочи от касатора като правен въпрос, разрешен при наличието на кои да е от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, като твърдението му за служебно събиране от страна на съда на доказателства и противоречие в тази насока с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е необосновано.
Петия правен въпрос е относно отговорността на съдебния изпълнител тогава, когато липсва изрично възлагане от страна на взискателя по изпълнителното дело по смисъла на чл.18, ал.1 ЗЧСИ и когато не се налице предпоставки за вдигане на наложена възбрана. Съдът не е отрекъл отговорността на съдебния изпълнител в горния случай, но е основател своето решение на липсата на една от предпоставките за ангажирането на деликтната отговорност на съдебния изпълнител – вредата, като е приел, че липсва такава, тъй като длъжникът разполага с друго имущество, което е в състояние да удовлетвори взискателя. Така поставения правен въпрос е неотносим към производството, доколкото съдът не е формирал правни изводи по него, следователно не съществува и противоречието, сочено от касатора.
Шестия правен въпрос касае отговорността на съдебния изпълнител тогава, когато е вдигната незаконосъобразно възбрана върху недвижим имот, а взискателя не е в състояние да се удовлетвори от друго имущество на длъжника. Съдът е приел обратното от фактическа страна, че взискателят е в състояние да се удовлетвори от длъжниково имущество, като този въпрос касае обосноваността на съдебното решение и проверка относно това, дали данните по делото, съобразно събраните доказателства отговарят на този извод на съда не следва да се прави в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността не е сред касационните основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, а е касационно основание по чл.281 ГПК, т.е. наличието на необоснованост ще следва да се преценява едва тогава, когато са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението и същото бъде допуснато, при разглеждането на касационната жалба по същество.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5660/24.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 16003/2012 г. от Софийски градски съд, ІІ”д” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.