О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 793
гр. София, 31.10.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2097 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. М. И. срещу решение № 32 от 17.04.2015 г. по в.гр.д. 34/15 г., Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 446 от 19.12.2014 г. по гр.д. 702/13 г., по описа на Окръжен съд – [населено място]. С решението си Окръжен съд [населено място] е отхвърлил иска на И. М. И. срещу [фирма] за заплащане на сумата от 95 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на задълженията по договор за наем на банков сейф, сключен на 22.12.2003 г., ведно с мораторна лихва в размер на 13 200 евро, дължима за периода от 21.12.2011 г. до 28.03.2013 г., както и законната лихва, считано от завеждането на делото на 29.03.2013 г.
Сочи касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Счита решението за неправилно, необосновано, постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Въззивният съд не бил обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно бил преценил фактите по делото с оглед разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, което е довело до погрешни крайни изводи досежно възможността да ангажира отговорността на банката за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение по договор за наем на банкова касета при необявено от ползвателя съдържание.
Счита, че безспорно по делото е сключването на договор от 22.12.2003 г. за наем на сейф без обявено съдържание, находящ се в трезор на ответната банка в [населено място], [улица]. Банката е оспорила съдържанието на сейфа и че в него са се съхранявали 95 000 евро. Както и е поддържано от банката в хода на процеса, че сейфът е отключен с дубликат, а не с оригинален ключ.
Подробно са изложени съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила за събиране на доказателства.
Поддържа, че банката е нарушила договора и Наредба І -171 от 02.07.2001 г. за организацията и контрола по обезпечаване на сигурността на банките и небанковите институции, която предвижда изключително строги мерки за безопасност. След като банката не била проявила дължимата грижа по съхранението и опазването на касетите, в това число и на процесната, от неоторизиран достъп и било налице неизпълнение на задължения по сключения договор, същата дължи обезщетение по чл. 79, ал.1 пр. 2 от ЗЗД. Претендираното обезщетение било пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задължението за съхраняване на банковия сейф.
Твърди, че доказателствата не са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност.
Ответникът [фирма] не е подал отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в посочения състав след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
С решение № 32 от 17.04.2015 г. по в.гр.д. 34/15 г., Бургаски апелативен съд е потвърдил решение № 446/19.12.2014 г. по гр.д. № 7002/2013 г. по описа на ОС – [населено място]. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за наемане на банков сейф от 2003 г. за срок от една година и с право на подновяване при условията на чл. 23 от същия. Така сключеният договор е действал към 21.12.2011 г. Прието е, че договорът е търговска сделка. Поради това към отговорността на длъжника следва да се приложи нормата на чл. 302 от ТЗ и да се приеме, че следва да полага грижата на добрия търговец. Съдът е приел, че за банката като наемодател е възникнало задължене да осигури нормалното ползване на сейфа от наемодателя за охраняемо място. Самият сейф е в държане на наемодателя – банката, но той няма достъп до съдържанието на сейфа. Прието е, че в тежест на ищеца е да докаже, че вследствие на неполагане на грижата на добрия търговец, не са взети всички мерки за препятстване достъпа на външни лица до помещението и до сейфа, както и мерки за защита от въздействие върху помещението и сейфа, които биха могли да имат резултат накърняване неприкосновеността на съдържанието на сейфа. Въззивният съд е приел за установен факта, че касаторът е изгубил ключа от сейфа и не е уведомил банката за това. Установено било нетипично отваряне на ключалката на сейфа и по нея са оставени следи, каквито оригиналният ключ не може да остави. Прието е, че правилата за отваряне на сейф не са спазени. Прието е, че след като страните в договора не са уговорили предварително какъв ще е размерът на вредите, то следва да се приеме, че ищецът дължи тяхното доказване. А той не е ангажирал и събрал доказателства и поради това, искът като недоказан следва да се отхвърли .
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поставя следните въпроси, сочейки основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:
1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички представени от страните доказателства като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо? Сочи, че решението противоречи на решенията, които са задължителни за съдилищата на основание чл. 290 от ГПК – решение № 189 от 2005 г. на ІV ГО, решение № 221 от 2002 г. на І ГО, решение 2 от 1982 г на ІІ ГО, решение 35 от 2000 г. на ІІ ГО на ВКС, решение 78 от 1986 г. на ІІ ГО, решение № 228 от 1.10.2014 г. на ВКС по гр.д. 1060/2014 г., І ГО, ГК, решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр.д. 4604/14 г. ІV ГО.
2. Задължен ли е въззивният съд ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречи доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?
3. Длъжен ли е въззивният съд да изгражда своите изводи не само на отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед неговия предмет и вид на търсената защита?
4. Как следва да бъдат ценени показанията на свидетел, който е незаинтересован и може ли въз основа на тях да се приемат за доказани по несъмнен начин правнорелевантни факти?
5. При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод – на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания и следва ли да се изложат подробни аргументи за това? Сочи противоречие с решение № 13 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр.д. 1/2013 г. на ІV ГО, решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. 759/2010 г. ІІ ГО, ГК, решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. 4216/2008 г. ІV ГО.
6. При договор за наем на банкова касета с необявено съдържание и без ограничени в стойността на съхраняваните вещи, сключен по реда на чл. 605 от ТЗ кой носи доказателствената тежест – наемателя или банката за вида и стойността на съхраняваните вещи ? Сочи противоречие с решения по т.д. 575/09 г. ВКС, ІІ ТО, т.д. 901/2009 г. ВКС, ТК , ІІ ТО, т.д. 798/12008 г. ВКС, ІІ ТО, т.д. 950/2009 г. ІІ ТО.
Сочи, че прилагането на чл. 162 от ГПК в минимум би означавало да се платят разноските по делото. В този смисъл били решенията по чл. 290 от ГПК – решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д. 2040/2014 г., ІV ГО.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос по отношение, на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1- 3 чл. 280 от ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на О. на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. На основание чл. 6 от ГПК и съгласно разясненията в посоченото тълкувателно решение, е необходимо касаторът да е посочил разрешения от въззивния съд въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изводите на съда. Без посочване на точен и конкретен материално правен или процесуалноправен въпрос, съдът не може да допусне до касационно обжалване въззивното решение. Въпросът, разрешен от въззивния съд е задължително да е посочен от касатора, за да може Върховният касационен съд да селектира допустимостта на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК.
По поставения първи въпрос, настоящият състав намира, че той не представлява основание за допускане на решението до касационно обжалване. Соченият от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че не са обсъдени всички доказателства във въззивното решение по отделно и в тяхната съвкупност не отговаря на данните по делото. Въззивният съд е основал изводите си на писмените и гласни доказателства, както и на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Обсъдил е разпита на свидетелката Ч., както и ревизионния акт, извлечения от сметки, като е преценил, че от тези доказателства не може да се установи със сигурност влагането на паричните средства в сейфа в сочения от касатора-ищец размер. В този смисъл няма разрешаване на поставения първи въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК от касатора. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства и следователно е изпълнил соченото в първия въпрос задължение. Обстоятелството, че съдът не е възприел фактите, които касаторът твърди, че трябва да се установят от тези доказателства, не е основание за допускане на решението до касационно обжалване. Решаващата воля на въззивния съд е в съответствие с цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебни решения, постановени по реда на чл. 290. Обсъдени са доказателствата, събрани от страните и в съответствие с въведените от тях основания и възражения. Посоченият въпрос не представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на втория формулиран въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил в решението си мотиви и анализ на доказателствата, въз основа на които е достигнал до решаващите си изводи. При обсъждане на доказателствата, не се е отклонил от задълженията си по чл. 269 от ГПК. Въззивният съд е посочил, кои са доказателствата, които му дават основание да приеме сключване на договора. При приложение на правно релевантните норми е посочил чия е доказателствената тежест и какви доказателства не са събрани или от кои събрани доказателства, не могат да се установят релевантни факти, защото тези доказателства не са достатъчни, за да установят връзката с твърдения факт. Ето защо така формулираният от касатора въпрос в случая не може да представлява, основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По поставения трети въпрос настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност. В този смисъл не е разрешен от въззивния съд процесуално правен въпрос, свързан с анализ на доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност. Така посоченият въпрос от касатора, не може да представлява общо основание за достъп до касационно обжалване, защото такъв въпрос не разрешава правния спор и не е обуславящ решаващата воля на съда. Въззивният съд е подчинил своята дейност на изложените основания във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба. Решението е постановено след съвкупен анализ на доказателствата и е налице несъответствие между посочения въпрос от касатора и данните по делото. Освен това, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът за анализ на доказателствата е въпрос, който не представлява разрешаване на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, обуславяйки извода в решението по делото. Поради това, не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на поставения въпрос четвърти, съдът намира, че този въпрос е свързан с анализ на доказателствата и какви факти могат да се установят с тях. Как следва да бъдат преценени свидетелските показания, не може да се преценява в производството по селекция на касационната жалба. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 1/2009 г. поставеният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. Въпросите относно правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства не може да е основание за допускане на касационно обжалване. Общите въпроси за правилността на съдебното решение, не могат да се разрешават в процеса относно селектиране на касационните жалби. Така формулираният от касатора въпрос, касае правилността на съдебното решение и не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване, не подлежи на изследване и допълнителното такова.
По отношение на посочения като пети въпрос, съдът намира, че отново следва да повтори вече изложеното по отношение на въпросите, свързани с доказателствата по делото. Върховният касационен съд в стадия по селектиране на касационните жалби, не може да разглежда оплакванията относно правилността на съдебното решение, както е разяснено и в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 1/2009 г. В стадия по селектиране на касационните жалби законът в чл. 288 от ГПК е поставил изискване касаторът да е посочил разрешен от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение, като е необходимо и да се обоснове, че разрешението дадено от въззивния съд е в противоречие, както самият касатор навежда, със задължителната практика на Върховния касационен съд, изразена в решения по чл. 290 от ГПК. В случая няма разрешаване на посочения въпрос относно противоречие в свидетелски показания. Няма обосноваване защо касаторът счита, че пред въззивния съд са били изслушани противоречиви свидетелски показания. Твърдението на касатора, че са събрани според него безспорни доказателства, е въпрос по правилността на обжалваното решение. Не представлява разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, обусловил решението по делото. Въззивният съд е приел, че са налице доказателства за това с какви средства е разполагал касаторът, но тези доказателства не установяват по безспорен начин, влагането на парични средства в банковия сейф. Изводът на съда , е направен след анализ на доказателствата и действително е обусловил решението по делото, приемайки недоказаност именно на този факт. Но въпросът за това дали е налице пълно и главно доказване на факт, подлежащ на доказване според правилата на доказателствената тежест, не е въпрос, който представлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на всички свидетели: Женя Ч., Галина М.. Обсъждайки тези свидетелски показания, съдът ги е съпоставил и е възприел от тях факти за поведението на ищеца към определен момент месец декември 2011 г., за който момент ищецът твърди, че е установена липсата на вложените според него парични средства в наетия от него сейф по договор с ответника. Съдът е анализирал свидетелските показания и е установил различни факти. Изложил е съображения за това дали свидетелите непосредствено са възприели релевантни факти или не. Така поставеният въпрос не съставлява разрешаване на правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решението по него, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсва общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като соченият от касатора въпрос отново е свързан с анализа на доказателствата по делото. Соченото допълнително основание от него – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК също не може да разкрие наличие на разрешен по настоящето дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено и по-горе, въззивният съд е обосновал защо кредитира и защо не, както свидетелски показания, така и съпоставката им с останалите доказателства по делото. Поради това не може да се приеме от данните по делото, че е разрешен правен въпрос, свързан единствено с основаване на решението на изолирани или недостоверни доказателства. Въпросът за доказване на основанието на иска винаги обуславя решението по делото, но не съставлява разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора.
Поради това настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не представлява разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос и следва да се приеме, че при непосочване на общото основание за достъп до касационно обжалване, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на поставения шести въпрос, относно доказателствената тежест за стойността на съхраняваните вещи при договор за наем на банкова касета с необявено съдържание, съдът намира, че поставеният въпрос действително е обусловил волята на съда при постановяване на решението за отхвърляне на иска за вреди. Съдът е приел, че в тежест на ищеца – наемател е да установи вида и стойността на вложените пари в сейфа, както твърди и че той не е събрал годни доказателства за установяване на този факт. Нарушението на правилата за доказателствената тежест, както е формулиран въпросът от касатора, са обусловили извода за недоказаност на претенцията на ищеца. Всяка от страните в процеса е длъжна да докаже фактите, на които основава исканията и възраженията си. В случая фактът, подлежащ на доказване от страна на ищеца е видът и стойността на вложените средства. Въззивният съд е формирал решаващи изводи по спорния предмет и е приел, чеч в тежест на ищеца е да установи влагането на твърдения размер парични средства в трезора. Този извод действително е обусловил решението по делото. Въпросът за разпределението на доказателствената тежест е такъв, разрешен от въззивния съд. Но в случая въззивният съд е посочил, че не става въпрос за установяване размера на претенцията, за да може да се приеме, че съдът е обусловил изводите си в нарушение на задължителната съдебна практика. Размерът на претенцията би имал значение за приложението на чл.162 от ГПК когато е установено основанието. Въззивният съд е изложил съображения, че основанието не е установено, защото договорът за наем е бил с необявено съдържание, съгласно предвиденото в чл. 605 от ТЗ и че ищецът е следвало да установи какво е било съхранявано в сейфа към момента преди установяване на липса на вложеното в съдържанието на сейфа. Решението, на което се позовава касаторът – решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр.д. 2040/2014 г., ІV ГО, ВКС, е определило по размер на претенцията само на основание чл. 162 от ГПК, но възприемайки основанието й посредством други писмени доказателства, съставени между страните по делото. Съдът не е определил на основание чл. 162 от ГПК размера на иска произволно, а е възприел други доказателства по делото, установяващи съгласието на страните за единична ставка на дължимо възнаграждение. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че няма идентичност между фактите, установени в настоящия процес и фактите, разгледани в посоченото решение и разрешението, дадено по реда на чл. 290 от ГПК по посоченото решение. Посредством соченото съдебно решение, задължително на основание чл. 290 от ГПК с твърдението, че решението по настоящето дело е постановено в противоречие със задължителната практика, изразена в него, не може да се разкрие общото основание за допускане до касационно обжалване – посоченият от касатора въпрос, да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният съд в случая е обусловил решението от факта, че не е доказано основанието, за да се прецени размера на претенцията. Останалите цитирани съдебни решения по реда на чл. 290 от ГПК определят доказателствена тежест в процеса относно различни от процесното правоотношения. Но те изразяват общия принцип, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава исканията си. Така е постановено в цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решения по т.д. 575/09 г., ВКС, ІІ ТО, по т.д. 901/2009 г. ІІ ТО, макар и да са решения, постановени по въпроса за доказателствената тежест при предявени отрицателни установителни искове, определят посоченото правило. В случая не може да се установи, че соченият правен въпрос от касатора, представлява разрешен от въззивния съд въпрос ,в противоречие с така цитираната практика. Ето защо настоящият съдебен състав не установява наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос.
По всички изложени съображения съдът Върховният касационен съд, състав на ІІ ТО
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 17.04.2015 г. по в.г.д. 34/15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: