О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
София, 23.08.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на Второ отделение, в закрито заседание на 10.07.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.д. № 1884/2013 год.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 2477 от 01.02.2013 г. по ч.гр.д. № 45/ 2013 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба с вх.№ 3145385/22.11.2012 год. срещу разпореждане от 01.11.2012 г. по гр.д.№ 51117/2012 год. на Софийски районен съд за отхвърляне подаденото от същия заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.6 ГПК срещу Б. Е. К., гражданин на Република И..
Въведените в частната касационна жалба оплаквания се свеждат до неправилност на обжалваното определение, поради допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и издаване на заповед за незабавно изпълнение.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, към които нормата на чл.274, ал.3 ГПК препраща, частният жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, визирайки противоречие с приложената от него съдебна практика на ВКС и съдилища в страната по определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с наличие на законова възможност ипотекарен кредитор, като заявител в заповедното производството, да получи заповед за изпълнение и изпълнителен лист на осн. чл. 417, т.6 ГПК срещу трето лице, учредило договорна ипотека върху собствен имот, като обезпечение на чуждо задължени По отношение на поставения процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК и допустимостта, съдът в заповедното производство да откаже издаване на заповед за изпълнение, поради наличие на някоя от предпоставките на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК, при, формулирания от законодателя в чл.2 ГПК общ правен принцип, жалбоподателят счита, че е приложимо селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради необходимост от преодоляване на съществуващо в съдебната практика противоречие по същия, водещо до неточно прилагане на закона.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в процеса срещу съдебен акт на въззивен съд, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал.3, т.1 ГПК и в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Макар и да споделя становището на водещата съдебна практика на ВКС, ТК, която е в съгласие и с новелата на чл.173, ал.3 ЗЗД/ ДВ бр.59/2007 год./, че ипотекирания имот, служещ за обезпечаване вземането на кредитор, може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение, без да се води такова срещу титуляра на самото вземане и няма пречка да се издаде заповед за изпълнение по чл. 417, т.6 ГПК – въз основа на акта за вписване на ипотека, срещу третото лице, обезпечило чужд дълг – ипотекарен длъжник, настоящият съдебен състав счита, че този въпрос не е обуславящ за крайния изход на делото, тъй като отказът е обоснован и с липсата на постоянен адрес на длъжника –ФЛ в страната.
Що се касае до втория поставен от жалбоподателя въпрос на процесуалното право – дали кумулативно или алтернативно са формулирани отрицателните предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по чл. 411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК, то дори и да се приеме, че същият попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и може да обоснове наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол, съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, недоказано е въведеното с частната жалба селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че законовият текст на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК е ясен и непротиворечив, поради което и не се нуждае от изправително тълкуване, то съществуването на непротиворечива съдебна практика, която няма обществена необходимост да бъде променена и според която заповедното производство е неприложимо спрямо длъжник с постоянен адрес извън страната, като всяка от отрицателните предпоставки, изброени в чл.411, ал.2 ГПК е самостоятелно и достатъчно основание за отхвърляне на заявлението, какъвто е и настоящият случай, изключва наличието на визирания критерий за селекция- арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че съдът в заповедното производство не е адресат на задължението да проверява и да събира доказателства дали длъжникът има постоянен адрес в страната, нито пък компетентността на българския съд в разглежданата хипотеза, както е приел и СГС, може да се изведе по аргумент за противното от критерия обичайно местопребиваване в страната, при изрично посочен извън страната постоянен адрес на длъжника, както в нотариалния акт за учредяване на процесната договорна ипотека, така и в самото заявление на кредитора.
Поради гореизложеното поставеният въпрос не обуславя хипотезата на чл. 280, ал.1, ал.3 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2477 от 01.02.2013 год. по ч.гр.д. № 45/2013 год. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: