О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 54
гр. София, 28.01.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1581 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Константинос Анастасиу-98” ЕООД срещу решение №44 от 09.02.2018 г. по в.гр.д.№579/2017 г. на ОС Сливен. С обжалваното решение е потвърдено решение №179 от 18.10.2017 г. по гр.д.№5/2017 г. на РС Нова Загора, с което е изменен Договор, сключен между П. Ц. П., заместена от Б. С. М., като арендодател и Константинос Анастасиу-98” ЕООД, в частта относно размера на уговореното арендно възнаграждение, като е увеличено дължимото от арендатора арендно плащане от стопанската 2015/2016 г. до края на срока на договора на 75,54 кг за дка зърно или 27,95 лв. за дка по отношение на 10 бр. ниви находящи се в землището на [населено място], община Антоново.
В жалбите се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като в изложения по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Може ли наемателят по договор за наем да упражни иска по чл.16, ал.2 от ЗАЗ спрямо наемодателя по този договор. 2. Възможна ли е конверсия на валиден и действителен договор за наем в договор за аренда. 3. Може ли въз основа на признанието на ответника да се формира извод за наличие на правоотношение, различно от възникналото, въз основа на юридическия акт сключен между страните, който акт е представен като доказателство по делото и не е оспорен от страните и нито една от тях не е заявила твърдения за негова привидност. 4. Може ли изменението на средната пазарна цена да бъде единствен и основен критерий за съществено изменение на обстоятелствата, от които са се ръководили страните при уреждане на отношенията си с договора за аренда и това изменение да води до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения. 5. Следва ли да се приеме увеличението на средната пазарна поземлена рента в едно землище за основно обстоятелство, за решаващ и единствен критерий за доказване на фактическия състав на чл.16, ал.1 от ЗАЗ. 6. Кои са критериите за определянето на „трайно” и „съществено” изменение на обстоятелствата, от които страните са се ръководили при сключване на сделката, обуславящи увеличение размера на арендното плащане. 7. При наличие на трайно и съществено изменение на обстоятелствата винаги ли е налице съществено несъответствие на поетите насрещни задължения и кои са критериите и условията за определяне на несъответствие на поетите насрещни задължения. 8. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите по всички наведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства. 9. Представлява ли мотиви на решението по смисъла на чл.236, ал.2 от ГПК изложеното от съда в частта относно фактическите и правни изводи, обосноваващи доказаност на фактическия състав на чл.16, ал.1 от ЗАЗ. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация – Б. С. М. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, тълкувайки по правилата на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, изразеното от страните съгласие в процесния договор, е достигнал до извод, че независимо от даденото му наименование /договор за наем/, договорът притежава всички черти, според които да бъде квалифициран като договор за аренда на земеделски земи – отнася се до земеделски земи /отговаря на чл.1, ал.3 от ЗАЗ/; придобива се собствеността върху добивите от отдадените имоти от момента на отделянето им /чл.7 от договора /чл.2, ал.2 от ЗАЗ/; договорът е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните и е вписан в службата по вписвания и в общинската служба по земеделие /чл.3 ал.1 ЗАЗ/; сключен е за повече от пет години /чл.2 от договора/чл.4 от ЗАЗ/; имотите предмет на договора не са предавани под опис, но предвид разпоредбата на чл.6, ал.5 от ЗАЗ, отменена към настоящия момент, но съществуваща към момента на сключване на договора, предаването под опис има значение единствено при наличие на претенции на арендатора по отношение състоянието на обекта, но не влияе на действителността на договора; предвидена е възможност плащането да е в натура /чл.3 от договора/чл.8, ал.4 от ЗАЗ/; разпоредбите на чл.9, ал.1 и ал.3 от ЗАЗ съвпадат напълно с разпоредбите на чл.11 и 12 от договора; възможността договорът да се измени/продължи /чл.16 от договора/, съответства на разпоредбите на чл.18 от ЗАЗ. По отношение разпоредбата на чл.2, ал.2 от договора /предвиждаща възможност след изтичане на наемния срок, използването на имота да продължи за същия срок ако няма противопоставяне от страна на наемодателя/, съдът е изложил съображения, че тя е във вътрешно противоречие със съдържанието му и по-конкретно с разпоредбата на чл.16 /която изрично предвижда, че договорът може да бъде продължен единствено с анекс в писмена форма с нотариално заверка на подписите на страните/, поради което и тъй като клаузата на чл.2 ал.2 се намира в раздел „II Срок на договора“, а клаузата на чл.16, ал.1 – в раздел „V Изменение и прекратяване на договора“ е счел, че приложение намира единствено последната клауза, тъй като регламентира изрично и точно условията за изменение и прекратяване на договора. За пълнота на направения извод, съдът е посочил, че действителната воля на страните при сключване на договора се установява и от процесуалното поведение на страните, като в тази връзка следва да се вземе под внимание изявлението на процесуалния представител на ответника в с.з. на 20.04.2017 г., в което е посочил , че „не се противопоставяме на твърденията, че се касае за арендни отношения …“. В този смисъл и с оглед изложените констатации за субективното отношение на страните по спора и обективните критерии за характера на процесния договор, съдът е приел, че договорът има всички белези на аренден договор, макар да е наименован „договор за наем“. По отношение на въведените от ответника доводи, съдът е посочил, че обстоятелството, че разпоредбата на чл.7, ал.3 от ЗАЗ не е инкорпорирана в договора е без значение, тъй като не е необходимо всички законови разпоредби да се преповтарят в договорите, които сключват страните. Не е възприел и доводите за противоречие между разпоредбата на чл.3 от договора и ЗАЗ, както и тези, че процесният договор не е аренден по своя характер, тъй като се предвижда плащането да става до края на м. декември всяка календарна година, а не в първия работен ден след изтичане на стопанската календарна година. Позовал се е на съдържанието на разпоредбата на чл.8, ал.5 от ЗАЗ, според което „ Ако не е уговорено друго арендното плащане се дължи в първия работен ден след изтичане на стопанската календарна година“, т.е. при наличие на друга уговорка е възможно плащането да не е дължимо на първия работен ден след изтичане на стопанската календарна година. Изложил е съображения, че изменението на средния размер на пазарната поземлена рента в едно землище е основно обстоятелство, което е от съществено значение за договарящите се страни. В този смисъл и тъй като от първоначално договорените между страните 3 лв. за декар през 2012 г. и реално изплатените ренти в пари /за стоп.2013-2014 г. – 28.70лв, за стоп.2014-2015 г. – 27.44 лв. и за стоп.2015 – 2016 г. – 27.95 лв./ за землището на [населено място] /където се намират процесните ниви/, е налице съществено изменение в посока повишаване на дължимата престация с около 9 пъти, е достигнал до извод, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения /наличие на сключен договор за аренда/ и отправеното до съда искане /по чл.16 от ЗАЗ/ за изменение на договора за аренда, допустим предмет на делото и именно произнасянето на въззивния съд по така предявения иск /изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация и относимите към нея правнорелевантни факти/, е релевантно при преценката за допустимостта /дали възникналото правоотношение между страните е по договор за наем или за аренда е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска/, поради което в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение
С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, формулираните от касатора първи, втори и трети въпроси, не са обусловили правната воля на съда – съдът не е обсъждал и не се е произнасял възможна ли е конверсия на действителен договор за наем в договор за аренда, нито е възприел /предпоставеното от касатора/ становище, че сключеният между страните договор има характеристиките на договор за наем /изрично отречено в обжалваното решение/, а и както бе посочено квалифицирането на възникналото правоотношение като арендно е направено след подробен анализ на постигнатите от страните уговорки и след детайлно изследване на договорните клаузи, а не само въз основа на изявлението на процесуалния представител на ответника в съдебно заседание.
Касационно обжалване не може да се допусне и по въпроси от четвърти до седми вкл. – отговорите на тези въпроси се свързват и са обусловени от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за всеки един конкретен случай, от което може да се направи извод, че всъщност тези въпроси са фактически и се решават, съобразно събраните по делото доказателства. В този смисъл цитираните въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по тях касационно обжалване също не може да се допусне.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите формулирани въпроси, тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС /изключваща наличието на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо въпроси осми и девети/, съобразно която, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните.
Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №44 от 09.02.2018 г. по в.гр.д.№579/2017 г. на ОС Сливен.
ОСЪЖДА „Константинос Анастасиу-98” ЕООД ЕИК1001570242 да заплати на Б. С. М. сумата [ЕГН] сумата от 2 000 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.