О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
гр. София, 18.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 2469 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Професионална гимназия по селско стопанство-с.Г. Д., [община], обл.М., представлявано от директора А. Р. срещу решение от 12.3.2019 г, по в.гр.дело № 20/2019 г на Окръжен съд-Монтана, Граждански състав, с което е потвърдено решение № 734/29.11.18 г на РС-Монтана, Четвърти граждански състав като са уважени предявените от Е. Х. И. срещу касатора обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и т. 3 КТ, вр.чл.225 ал.1 КТ.
В касационната жалба се подържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено е в нарушение на материалния закон и процесуалния закон и е необосновано.Жалбоподателят съда да допусне касационно обжалване на въззивното решение, след което да отмени същото и постанови друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни, ведно със следващите се от това законни последици.
Ответницата по касация Е. Х. И. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв.А. В. от АК-М..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство, в размер на 540 лв, представляващи възнаграждение на един адвокат.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.284 ал.1 и ал.2 ГПК.
Съставът на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение установи следното :
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ.Установено е от доказателствата по делото, че ищцата е работила при ответника в продължение на повече от 15 години, като последователно е изпълнявала длъжността учител, „старши учител“ и „главен учител-теоретично обучение“.С допълнително споразумение № 334/14.9.2017 г към трудов договор № 12 от 20.4.2005 г е преназначена от длъжност „старши учител-теоретично обучение“ на длъжност „старши възпитател“, със срок за изпитване в полза на работодателя.На 18.1.2018 г се явила на работа след отпуск по болест и й било връчена заповед № 127/18.1.2018 г за прекратяване на трудовия договор, на основание чл.71 ал.1 КТ.Подържа, че след сключване на допълнителното споразумение от 14.9.17 г е била на работа само два дни : на 15.9.17 г- когато е открита новата учебна година и на 2.1.18 г-когато учениците са били във ваканция. И през двата дни общежитието, в което ищцата е следвало да изпълнява длъжността „ възпитател“ не е работило, поради което годността й да изпълнява длъжността не е проверена.Подържа, че допълнителното споразумение е недействително, като противоречащо на добрите нрави и закона, а уволнението на основание чл.8 ал.1 КТ, като извършено поради злоупотреба с право от страна на работодателя следва да бъде признато за незаконно, да бъде възстановена на преди заеманата длъжност и да й бъде присъдено обезщетение на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ.
Ответникът е оспорил исковете с твърдението, че към момента на уволнението, допълнителното споразумение, сключено между страните е било действително, а основанието по чл.71 ал.1 КТ за прекратяване на трудовия договор е било налице.
По делото е представено решение от 22.5.2018 г, постановено по гр.дело № 93/2018 г, ОС-Монтана, Граждански състав е обявено за недействително допълнително споразумение № 334 от 14.9.2017 г към трудов договор № 12 от 20.4.2005 г на основание чл.8 ал.1 КТ поради злоупотреба с право от страна на работодателя.Решението е влязло в сила.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на уволнението, допълнителното споразумение не е било обявено за недействително.Ищцата е работила повече от 15 години при ответника и той е познавал качествата й като учител, следователно и тези, за заемане на сходната длъжност „възпитател“.Работодателят е действал недобросъвестно, предлагайки й да сключи допълнителното споразумение, не за да провери годността й, а за да я постави в неизгодно положение, с цел да прекрати трудовото й правоотношение на основание 71 ал.1 по негова свободна преценка, без да излага мотиви.Уволнението е извършено след като ищцата действително е работила само 2 дни, поради което годността й не е могла да бъде проверена, следователно налице е хипотезата на чл.8 ал.1 КТ-злоупотреба с право от страна на работодателя.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Формулирани са следните въпроси :
1/Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на страните, за да формира собствени доказателствени, а от там и правни изводи по същество на спора и може ли да обсъжда доказателство, което не е посочено по делото.
По този въпрос се сочи противоречие с ТР № 1 от 17.7.2001 г по т.д.№ 1/2001 г на ОСГТК на ВКС и ТР № 1 от 9.3.2013 г по т.дело № 1/13 г на ОСГТК на ВКС-т.2.
2/Следва ли въззивната инстанция да даде указания на ищеца във връзка с разпределение на доказателствената тежест, с оглед разпоредбата на чл.8 ал.1 КТ, при липса на доклад по делото.
Сочи противоречие с горните тълкувателни решения, както и решение № 185/16.6.2016 г по гр.дело № 846/16 г на ВКС, Четвърто ГО.
Последното решение е постановено по въпроса : чия е тежестта на доказване на добросъвестното упражняване на правата на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение.Прието е, че съгласно чл.8 ал.2 КТ добросъвестността при упражняване на правата и задълженията, произтичащи от трудовото правоотношение, се предполага до установяване на противното.Тази оборима презумпция предполага, че тежестта на доказване на злоупотребата с права, в нарушение на чл.8 ал.1 КТ, се носи от страната, която се позовава на нея.В изпълнение на задължението по чл.146 ал.1 т.5 и ал.2 ГПК, съдът е длъжен да укаже на страната, че носи доказателствената тежест от установяването с допустимите доказателствени средства на твърдяната от нея злоупотреба с право от страна на работодателя.
3/По силата на трудов договор, сключен на основание чл.70 ал.1 КТ, чия е доказателствената тежест за установяване на злоупотреба с право по смисъла на чл.8 ал.1 КТ.
По този въпрос сочи касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
4/По силата на трудов договор, сключен на основание чл.70 ал.1 КТ със срок за изпитване в полза на работодателя, който към момента на прекратяване не е бил обявен за недействителен на основание чл.74 КТ, когато работникът страда от заболяване, което не му позволява да работи на смени и да полага нощен труд, което е изрично заявено от работника, представлява ли уволнението му злоупотреба с право на основание чл.8 КТ.
По първия въпрос.
Същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените тълкувателни решения. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи, а именно, че се доказва наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя, при извършеното процесно уволнение Изводите на въззивната инстанция са съобразени с цитираната съдебна практика, според която съдът е дължен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да тези изводи, а след установяване на релевантните за спора факти въз основа събраните доказателства, съдът е длъжен да се произнесе с решение по спорното право, като вземе предвид всички факти и обстоятелства, а също и направените доводи и възражения от страните.
Въззивният съд е изпълнил тези свои задължения, като е взел предвид всички събрани доказателства и е дал отговор на всички спорни въпроси.
Не е налице соченото противоречие, още повече касаторът не излага конкретни твърдения за това, кои конкретни доказателства са останали необсъдени или невзети пред вид от съда.
По втория въпрос.
В случая ответникът поставя въпроса „следва ли въззивният съд да даде конкретни указания на ищеца да установи наличието на злоупотреба с право, при липса на доклад.“
Видно от данните по делото ищецът е провел пълно и главно доказване на твърдяното от него основание за незаконност на атакуваното уволнение.Исковете са уважени и от двете инстанции.При това положение безпредметен и нелогичен е поставения от ответника въпрос „следва ли въззивния съд да даде указания на ищеца да установи твърденията в исковата молба.“Твърденията са били надлежно доказани, а поставеният от касатора въпрос не обуславя крайния изход на спора.
Отделно от това мотивите на въззивния съд са в съответствие с посоченото от касатора решение на ВКС, в което е прието, че тежестта на доказване на злоупотребата с права, в нарушение на чл.8 ал.1 КТ, се носи от страната, която се позовава на нея.В случая ишцовата страна, носеща доказателствената тежест е установила с допустимите доказателствени средства твърдяната от нея злоупотреба с право от страна на работодателя.
По третия въпрос.
Отговорът му, изцяло преповтаря отговора на въпрос № 2 и се съдържа в представеното от самия касатор и обсъдено по-горе решение № 185/16.6.2016 г по гр.дело № 846/16 г на ВКС, Четвърто ГО, съгласно което тежестта на доказване на злоупотребата с права по чл.8 ал.1 КТ, се носи от страната, която се позовава на нея.Това се отнася до всички уволнителни основания, включително и това по чл. 70 ал.1 КТ.
Както би установено по-горе, въззивното решение не само, че не противоречи, а напротив е в пълно съответствие с почената от касатора съдебна практика.
По четвъртия въпрос, относно който се твърди наличието на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Въпросът няма отношение към мотивите на въззивното решение, доколкото в него не са обсъждани обстоятелствата страда ли работникът от заболяване и може ли да полага нощен труд.Тези обстоятелства не са били наведени от никоя от страните в хода на делото и не съставляват част от предмета на спора.В съответствие с нормата на чл.235 ал.3 ГПК съдът следва да вземе предвид не само фактите възникнали към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а и тези настъпили до приключване на устните състезания по делото.Законосъобразно съдът е отчел последиците на влязлото в сила съдебно решение за обявяване недействителността на допълнителното споразумение, защото този спор е преюдициален по отношение на изхода на настоящия.Съдът е спазил произтичащото от нормата на чл.235 ал.3 ГПК процесуално задължение.Тази норма е конкретна и ясна.По нея съществува многобройна и безпротиворечива съдебна практика, която не се нужда от промяна или осъвременяване.
Следователно не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответницата, сторените от нея разноски в това производство, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Въз основа на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.3.2019 г, по в.гр.дело № 20/2019 г на Окръжен съд-Монтана.
ОСЪЖДА Професионална гимназия по селско стопанство-с.Г. Д., [община], обл.М., представлявано от директора А. Р. да заплати на Е. Х. И. на основание чл.78 ал.2 ГПК сторените от нея разноски в касационното производство в размер на 540 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.