2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
гр. София, 18.05.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2014 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Р. против решение №195/28.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 2897/2015 г. от І-ви състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.92 ЗЗД. Съдът е приел, че спора от фактическа и правна страна основно се свежда до въпроса следва ли да намери приложение клаузата в чл.13, ал.2 от предварителния договор, предвиждаща ангажиране на договорната отговорност на ответника при забава в изпълнението, след като има различие в сроковете за реализиране на строителството, възприети в окончателния договор от 07.11.2008г, оформен с нот. акт № ***, н.д. № 1145/2008г. Прието е от съда, че в т.5 от нотариалния акт, където вече са индивидуализирани обектите върху които е учредено правото на строеж в полза на дружеството –ответник, е предвиден 36-месечен срок, считано от датата на протокола за строителна линия, в рамките на който срок, е поето задължение за изпълнение на сградата до степен годна за обитаване. Съдът е направил извод, че при различие на договорените срокове за изпълнение в окончателния договор и този в договора за строителство от 08.02.2008г, обвързващо за страните действие следва да има именно изявлението в нот. акт, тъй като промяната в клаузите относно условията на договора /в това число сроковете за реализиране на строителството в съответната степен на завършеност/ следва да се разглежда като свобода на договаряне между страните. Съдът е посочил, че страните по договора имат възможност да предоговарят съществените условия на договора до окончателното му сключване, като правни последици ще породи само окончателно постигнатото съгласие, отразено в нотариалния акт.
В т.5 от нотариалния акт ответникът се е задължил да завърши обектите „до степен годна за обитаване” с изпълнени строително-монтажни работи и довършителни работи съгласно подписания предварителен договор от 08.02.2008г. Съдът е тълкувал тази клауза, като е приел, че препращането към предварителния договор се отнася само до довършителните работи и тъй като срокът за изграждане на сградата в груб строеж по т.4 от нотариалния акт с Акт образец 14 е по-дълъг от срока за нейното предаване с разрешение за ползване Акт образец 15 /по чл.11 т.4 от предварителния договор/ е приел, че страните по взаимно съгласие са отменили тази уговорка с окончателния договор, предвиждащ 36 –месечен срок за изпълнение на сградата в груб строеж, считано от датата на съставяне на протокола за строителна линия и в рамките на който срок от техническата експертиза се установява, че строителството на сградата е било реализирано. Въз основа на горното, състава на въззивния съд е приел, че не са налице предпоставките по чл. 92 ЗЗД за реализиране на договорната отговорност на изпълнителя в договора за строителство.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Първият сочен правен въпрос е, кога един строителен обект по договор за строителство е годен за обитаване, като се твърди, че по този въпрос съдът се е произнесъл, като неговото произнасяне е в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика. За да е относим един правен въпрос към производството по чл.288 ГПК, то той следва да е обосновал правните изводи на съда относно основателността на предявения иск, т.е. по него да има произнасяне от въззивният съд и това произнасяне да е обосновало крайния извод на съда относно съществото на спора. Единственото позоваване на годността за обитаване на въззивният съд е във връзка със сроковете за завършеност, като в този насока съдът е тълкувал волята на страните по предварителния договор и по договора, сключен с нотариалния акт, но не е формирал правни изводи във връзка с така формулирания от касатора правен въпрос, т.е. какво е съдържанието на понятието „строителен обект по договор за строителство, годен за обитаване”. Липсата на произнасяне от страна на съда по този правен въпрос, води до неговата неотносимост към производството по чл.288 ГПК.
Вторият въпрос, поставен от касатора и който според него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС е относно тълкуването на волята на страните, съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Поставения въпрос и неговото обосноваване от касатора, представлява оплакване за необоснованост на съдебното решение, тъй като се твърди, че съдът неправилно е тълкувал волята на страните по двата договора. Този въпрос винаги е въпрос на факти по делото, доколкото в различните случаи, в т.ч. и по представените към изложението съдебни актове, фактическата обстановка е различна, както и са различни договореностите между страните по различните казуси и клаузите по договорите. Проверката на правилността на тълкуването на волята на страните по двата договора не е допустимо да се извършва в производството по преценка на допустимостта на касационното обжалване, доколкото тази проверка представлява проверка относно правилността на решението на въззивният съд, което следва да се извърши едва след като и доколкото са налице предпоставки относно допустимостта на касационното обжалване.
Третия материалноправен въпрос е относно това, кога се счита реализирано задължението на строителя за построяване на сграда при сключен договор за строителство, във връзка с въпроса относно това, кога се счита реализирано правото на строеж. Твърди се, че по този правен въпрос съдът се е произнесъл, като по същия въпрос е налице противоречиво разрешаване от съдилищата. На първо място, липсват данни, посочени от касатора относно неговото твърдение, че съдебните решения на съдилищата, представени от него са влезли в сила, като на това основание следва да се приеме, че не е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. На следващо място, въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, като неговото произнасяне е в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2011 г. на ОСГК. Наличието на задължителна съдебна практика и съобразяването й от страна на въззивният съд по поставения правен въпрос, води до липса на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касац;ионни основания относно допустимостта на касационното обжалване, като с оглед изхода на спора, в полза на ответника в производството, следва да се присъдят направените по делото разноски, в размер на 7500 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №195/28.01.2016 г., постановено по гр.д.№ 2897/2015 г. от І-ви състав на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Г. П. Р. съдебен адрес [населено място], [улица], да заплати на [фирма] Е.[ЕИК] сумата 7500 /седем хиляди и петстотин/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.