ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 8
София, 05. януари 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 60184 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 493/10.03.2016 на Софийския апелативен съд по т. д. № 3231/2015, с което е потвърдено решение № 514/20.03.2015 на Софийския градски съд по т.д. № 3979/2014, с което е уважен предявеният иск за сумата 32.260,13 лева цена за достъп на фотоволтаична електроцентрала до електроразпределителната мрежа на ответника, платена за периода от 01.11.2012 до 30.11.2012 г., дължима на отпаднало основание съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД със законна лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и разноски по делото.
Недоволен от решението e касаторът [фирма], представляван от адв. Г. А. от САК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за служебните задължения на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск, когато това води до промяна на доказателствената тежест; както и за задължението на съда да посочи правната норма, от чиято хипотеза извежда правнорелевантните факти и по материалноправните въпроси: кой е източникът на задължението за плащане на цената за достъп до електропреносната мрежа – договорът или той заедно с други административни актове (индивидуални или общи); какво е правното значение на сключения договор за използване на електроразпределителната мрежа от производител и на актовете на регулаторния орган по определяне на цената за достъп за размера и дължимостта на цената за предоставената услуга в периода 01.11.2012 до 30.11.2012 г. и по-специално приложими ли са в тези отношения общите правила за недействителност на сделките, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешават се противоречиво от съдилищата и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът по жалбата [фирма], представляван от адв. В. С. от САК а оспорва, като счита, че повдигнатите правни въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената задължителна съдебна практика: какво е действието на Решението на ВАС за отмяна на Решение Ц-33 и какви са правните последици от това, а първоинстанционният съд е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже основанието за полученото плащане, поради което повтори указания от въззивния съд в същия смисъл не се дължат.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 20.000 лева, намира, че решението подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за използване на разпределителната мрежа от производител с предмет осигуряването от страна на разпределителното предприятие на достъп до електроразпределителната мрежа, измерването, валидирането, обработването, съхраняването и предоставяне на данните на измереното количество произведена/потребена електрическа енергия, както и пренос през разпределителната мрежа на количествата електрическа енергия, произведени от съоръженията на производителя, включително в случаите, когато същият е сключил сделка по реда на чл. 102 ЗЕ или захранва собствени обекти в случаите по чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗЕ. Съгласно чл. 24 от договора, производителят заплаща на разпределителното предприятие извършеният пренос през разпределителната мрежа на произведената ел. енергия по цена, утвърдена от ДКЕВР, както следва: за количествата потребена от производителя ел. енергия от мрежата, когато произведената от производителя ел. енергия е недостатъчна да задоволи собствените му нужди, същата се доставя от крайния снабдител или от търговец при условията на договор за продажба на ел. енергия, по реда на който производителят заплаща и дължимите суми за пренос през разпределителна мрежа и за количествата пренесена електроенергия, за които производителят е сключил сделка по реда на чл. 102 ЗЕ или захранва собствени обекти в случаите по чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗЕ. В чл. 25, ал. 1 е уредено дължимите от производителя суми за пренос да се изчисляват на база измерените количества потребена и/или произведена ел. енергия в местата на търговско измерване. Според чл. 4 срокът на действие на договора е до влизане в сила на новите правила за търговия, а изтичането на този срок е основание за прекратяването му (чл. 35, т. 2), но той се продължава автоматично и за следващата календарна година в случай, че никоя от страните не е поискала неговото прекратяване най-късно до 15 декември на текущата година (чл. 36). Към момента на сключване на договора са действали Правилата за търговия с електрическа енергия (Обн. ДВ, бр. 64/17.08.2010), отменени с Правилата за търговия с електрическа енергия, в сила от 26.07.2013 г. (Обн. ДВ, бр. 66/26.07.2013).
С решение № Ц-33/14.09.2012 на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, прието на основание чл. 32, ал. 4, чл. 30, ал. 1, т. 13 във вр. с § 197, ал. 2 ЗИДЗЕ, считано от 18.09.2012 г., са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, които да бъдат заплащани ежемесечно, в зависимост от присъединяването към съответната мрежа, от производителите на електроенергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електроенергия, като цените са диференцирани в зависимост от различните видове енергоизточници, приложимите преференциални цени и периода на въвеждане на централите. В раздел III, т. 12 е определена цена за достъп на фотоволтаични електроцентрали с инсталирана мощност над 200 kWp, въведени в експлоатация в периода 30.06.2011 – 30.06.2012 г. в размер на 189,38 лв./МВтч; отменено в касаещата ищеца част с влязло в сила решение на Върховния административен съд.
Преди отмяната на решението на ДКЕВР по представена от ответника фактура ищецът е заплатил за достъп до електроразпределителната мрежа сумата 32.260,13 лв. с ДДС, а след отмяната на решението ищецът е поканил ответника с нотариална покана, връчена на 05.07.2013 г. да му възстанови сумата в 2-седмичен срок.
Въззивният съд е приел за служебно известно, че с последващо решение № Ц-6/13.03.2014 на ДКЕВР са утвърдени, считано от 13.03.2014 г. окончателни цени за достъп до електропреносната мрежа на ответника, дължима от производителите на електрическа енергия, произведена от слънчева или вятърна енергия, която се изкупува на преференциални цени, а именно – 2,45 лв./МВтч без ДДС, която цена се дължи от производителите, независимо от мястото на присъединяване, а тези присъединени към разпределителните мрежи заплащат цените на операторите на електроразпределителните мрежи. Предвидено е, че производителите на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници, различни от слънце и вятър, която се изкупува по преференциални цени, не дължат цена за достъп до електропреносната мрежа (тя е определена в размер на 0,00 лв./МВтч), както и, че не се дължи цена за достъп до разпределителните мрежи (т.е. тя е 0.00 лв./МВтч) от всички производители на ел. енергия, произведена от възобновяеми източници. С решение № КМ-1/13.03.2014год. на ДКЕВР на основание чл. 32, ал. 4 ЗЕ са приети компенсаторни мерки, предвиждащи задължение на операторите на мрежи да възстановят на производителите заплатените суми по временните цени за разликата, с която надвишават окончателните цени, както и обратно задължение на производителите да заплатят на операторите на мрежи сумите по окончателните цени, ако те са по-големи от временните цени. Предвидено е, че посочените компенсаторни мерки са приложими само по отношение на производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, които не са оспорвали решение № Ц-33/14.09.2012, както и за тези по отношение, на които към датата на постановяване на решение № Ц-6/13.03.2014 няма влезли в сила съдебни решения за отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012. В мотивите на решението е посочено, че съдебната отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 има обратно действие, поради което за обвързаните от съдебните решения страни временните цени следва да се приемат за изначално несъществуващи, и за тях компенсирането следва да се извърши по реда на гражданското право чрез института на неоснователното обогатяване. Прието е също за служебно известно, че срещу двете посочени решения на ДЕКВР са подадени жалби от различни търговски дружества, производствата по които продължават да са висящи. Такава жалба е подадена и от ответника срещу решение № Ц-6/13.03.2014 в частта по раздел ІІІ, с която е определена цена от 0.00 лв./МВтч за достъп, като жалбата е уважена с решение, което не е окончателно.
От правна страна съдът е приел, че като е получил исковата сума на основание, което впоследствие е отпаднало, ответникът дължи връщането й със законни лихви.
Дейността на електроразпределителните предприятия е подложена на цялостно административно регулиране , част от което е и регулирането на цените за ползването на мрежата, като на регулиране подлежат цените за присъединяване към нея, за достъп до мрежата и за пренос на електроенергия през нея. Макар разграничаването на цената за достъп от тази за пренос да е извършено на законово равнище още от началото на 2007 г., подзаконовата уредба в периода 2007 – 2013 г. предвижда определянето единствено на цена за пренос, включваща като един от своите компоненти и цената за достъп а едва с влизането в сила на действащата Наредба № 1/18.03.2013 за регулиране на цените на електрическата енергия (Обн. ДВ, бр. 33/5.04.2013), цената за достъп е отделена от цената за пренос, без това да е довело до понижаване на цената за пренос, т.е. въведено е допълнително финансово задължение, наред с предишното. Регулирането на цените за достъп и за пренос се извършва с решение на ДКЕВР, с което се определя конкретния им размер. Освен окончателни цени ДКЕВР може да определя и временни цени за достъп и за пренос, както и да вземе решение относно подходящи компенсаторни мерки, в случай, че окончателните цени се отклоняват от временните. По тези съображения въззивният съд е приел, че мрежовият оператор може да събира от ползвателите на съответната електроразпределителна мрежа само цени за предоставяните мрежови услуги, които по вид и размер са определени от ДКЕВР. Той не може да определя и събира както други видове цени за други услуги, така и в друг размер, като всякакви други уговорки в сключените договори биха били нищожни поради противоречието им с императивните норми на ЗЕ. Постановеното от ДКЕВР решение, с което тя е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, има конститутивно действие спрямо прилагането на определените цени от ответника в отношенията му с ползвателите на мрежата и следователно, този административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането на ответника за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за процесната временна цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ.
Действително, отношенията между ползвателя на електроразпределителната мрежа и електроразпределителното предприятие се уреждат от договори за присъединяване и за ползване на мрежата (чл. 104 ЗЕ). От втория тип са предвидените в чл. 84, ал. 2 ЗЕ договори за достъп до електроразпределителната мрежа, сключвани от производителите на електрическа енергия и оператора на мрежата наречени „договори за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа“ – чл. 11, т. 3 и чл. 14 от действалите през процесния период Правила за търговия с електрическа енергия (Обн. ДВ, бр. 64/17.08.2010), както и чл. 11, т. 3 и чл. 14 от сега действащите Правила за търговия с електрическа енергия, в сила от 26.07.2013 г. Видно от законовата разпоредба чрез този договор се регламентират правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предостяването на студен резерв и допълнителни услуги. Извън предмета на договорно уреждане са обаче дължимите цени за предоставените от електроразпределителното предприяте услуги, които подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР и по-специално – цените за достъп и за пренос (чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ). Определената от ДКЕВР цена за достъп/пренос несъмнено става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент от договорното отношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие на този административен акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид. Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент (сключен договор за достъп и пренос – такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора) и административноправен елемент (решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп – временна или окончателна). При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на цена за достъп/пренос, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената. Ето защо единствено подписаният между страните договор не е достатъчно основание за заплащането на процесната цена за достъп. По смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е наличие на валидно задължение за извършването на дадена имуществена престация, като различните видове престации по един договор имат различно основание. Без съмнение уговорените от страните клаузи от процесния договор представляват основанието за имуществената престация на ответника да предостави на ищеца услугите „достъп“ и „пренос“ по мрежата си. Валидното задължение за имуществената престация на ищеца обаче изисква наличието на конкретна договорна клауза за определяне на цената (цените) на съответната мрежова услуга (услуги), която част от съдържанието на договора се регулира не от волята на страните, а с решение на ДКЕВР за определянето на конкретна цена за достъп. Само чрез такъв административен акт подобна цена може да стане част от договорното съдържание и следователно – той е материалноправно условие за дължимост на такава цена. При това в процесния договор от 20.07.2012 г. липсва уговорено задължение за заплащане на цена за достъп – в чл. 24 и чл. 25 е предвидено задължение за плащане на цена за пренос, и то утвърдена от ДКЕВР. Липсата на клауза за цена за достъп означава, че не съгласието на страните, обективирано в договора, е основанието за дължимостта й, която дължимост може да се обоснове само чрез принудителното й въвеждане по административния ред на чл. 30, ал. 1 ЗЕ. Страните не могат да уговарят такива цени, дори и при липса на решение на ДКЕВР, а електроразпределителното предприятие може единствено да отправи искане до регулатора за определянето на подобни цени. Не може да се приеме също, че пряко основание за дължимост на процесната цена за достъп е законовото задължение по чл. 84, ал. 2 и 3, чл.104 ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ от 2012 год. От една страна, посочените разпоредби не предвиждат задължение за заплащане на цена за достъп, а задължение за сключване на договор за достъп. Дали срещу този достъп ползвателят дължи цена и в какъв размер зависи от това дали такава е определена от ДКЕВР. От друга страна, без определянето на конкретен размер на тази цена от ДКЕВР не е ликвидна дължимата от ищеца престация. При това в регулативните правомощия на комисията е да определи и нулев размер на тази цена, т.е. такава въобще да не се дължи – това е направено с последващото решение № Ц-6/13.03.2014 за определяне на окончателни цени за достъп. Следователно, основанието за дължимост на процесните цени за достъп е фактически състав, включващ като необходим елемент и решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп до разпределителната мрежа на ответното дружество, а не само наличието на подписан договор между страните.
С оглед на изложеното, съдът е приел, че задължението за плащане на цена за достъп е възникнало с издаването на цитираното решение № Ц-33/14.09.2012год. на ДКЕВР (което съгласно чл. 13, ал.7 ЗЕ подлежи на изпълнение, независимо дали е обжалвано), но е отпаднало с влизане в сила на съдебното решение за неговата отмяна. Съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК отменителното съдебно решение има действие спрямо всички лица, независимо дали тези лица са участвали в съдебното производство по оспорване на акта. При това отмяната има обратно действие в случаите на индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният. Действие занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е предвидено с разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, но само по отношение на решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове. Процесното решение № Ц-33/14.09.2012 няма такъв характер, поради което и по аргумент от обратното на чл. 195, ал. 1 АПК съдебният акт за отмяната му отменя и последиците от решението на ДКЕВР именно с обратна сила – в този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 212/23.12.2015 на ВКС, ТК, І т.о., постановено по т.д. № 2956/14, решение № 155/11.01.2016 на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по т.д. № 2611/14, решение № 157/11.01.2016 на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по т.д. № 3018/14. Това от своя страна води до отпадане с обратна сила и на договорната клауза за цената за достъп, включена чрез решението на ДКЕВР, която е основанието за дължимост на заплатената цена за достъп през процесния период. В тази хипотеза не следва да се приема, че заплатената цена за достъп е дължима по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ, както и че отпадането на цената следва да има действие занапред на основание чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 212/23.12.2015 на ВКС, ТК, І т.о., постановено по т.д. № 2956/14. Процесният договор не е за търговска продажба, а и за процесната „цена за достъп“ не могат да се приложат критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като няма с какво тя да бъде сравнена – на територията, където ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор на разпределителна мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга на тази територия. При това в самия договор е предвидено задължение за заплащане само на цена за пренос и то в размер, определен от ДКЕВР, което изначално изключва условието на чл. 326, ал. 2 ТЗ – страните да не са уговорили как ще бъде определена тази цена. Разпоредбата пък на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД урежда какво е действието на развалянето на договорите – по принцип обратно, освен при договорите с продължително или периодично изпълнение. От тази специална разпоредба за действието на едно прекратително основание не може се изведе генералния извод, че това правило е важимо за правното действие на всички други прекратителни основания по отношение на договорното правоотношение. Вярно е обратното – за правното действие на всяко прекратително основание са приложими собствени правила в зависимост от естеството му. Отмяната на административния акт за определяне на временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на развалянето на един договор, а е идентично като правна фигура с унищожаването на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при договори с продължително или периодично изпълнение – отменимостта на административните актове се разглежда в правната теория и съдебната практика като форма на тяхната недействителност именно от категорията „унищожаемост“. Не е налице основание за прилагане по аналогия и поради това, че в случая липсва законова празнина, тъй като уредба на отношенията има и тя се съдържа в чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Недължимостта на процесната цена за достъп не би поставила ответника в положението ищецът да ползва услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно, което би противоречало на принципа за възмездност в търговските отношения. Към момента на сключване на процесния договор цената за достъп е била един от компонентите на цената за пренос през електроразпределителната мрежа (чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия, Обн. ДВ, бр. 17/2.03.2004, отм. бр. 38/19.04.2013 год.), като не е спорно, че такава цена за пренос ищецът е плащал и плаща и в момента. Следователно, със заплащането на предвидената по вид в договора и в Наредбата цена за пренос, ищецът на практика е заплащал и цена за достъп, тъй като тя е била част от цената за пренос. С процесното отменено решение на ДКЕВР се въвежда временна цена за достъп, без да се променя цената за пренос, т.е. въвежда се допълнително финансово задължение за услугата „достъп“, наред с предишното. Отмяната на решението на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила на това допълнително финансово задължение, но не и до отпадане на досега съществуващото финансово задължение за цена за пренос, включващо и дължимата престация за услугата „достъп“. Ето защо тази услуга не е ползвана безвъзмездно през процесния период, така както тя не е ползвана безвъзмездно и в предишни периоди (за които ответникът не твърди безвъзмездно ползване), а дали тя е била справедливо икономически остойностена в рамките на общата цена за пренос не е правен въпрос. Пълното разграничаване на цената за достъп от тази за пренос е извършена след процесния период в чл. 29 от сега действащата Наредба № 1/18.03.2013 за регулиране на цените на електрическата енергия.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените процесуалноправни въпроси да обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да укаже на страната, че не сочи доказателства за определени факти само ако приеме друга правна квалификация на предявения иск и това води до промяна на доказателствената тежест, както и че е длъжен на посочи правната норма, която прилага, но не и отделните разпоредби на закона, от които извежда приложимата правна норма. Материалноправните въпроси не обуславят решението по делото, тъй като първоинстанционният съд е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже основанието, на което е получил плащането и въззивният съд не дължи да повтори тези указания нито може да допусне доказателствата (за извършването на разходи, които не са включени в недиференцираната цена по сключения договор за използване на разпределителната мрежа от производител нито се признават са включени в крайната цена на електроенергията, която заплащат потребителите), които страната е могла да представи в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд. Що се касае до правната квалификация на предявения иск, без значение за решението по съществото на делото е дали съдът е приел, че процесната сума е платена без основание, или на отпаднало основание (според правната квалификация, посочена от ищеца и приета в практиката, изследвана от съда). В мотивите на решението изрично е посочено, че по сключения договор за използване на разпределителната мрежа от производител ищецът е дължал цена, която (без да ги разграничава) включва компонентата за достъп и компонентата за пренос, а ответникът не е доказал свои разходи за предоставения достъп, които не са включени в общата цена за използване на разпределителната мрежа нито в цената за крайния потребител.
Определената диференцирана цена за достъп би се дължала, ако наред с нея е определена също и диференцираната цена за пренос – тези две цени се дължат кумулативно. При положение, че определената диференцирана цена за достъп съществува паралелно с съществувалата недиференцирана цена за използване на разпределителната мрежа, дължима може да е само тази част от диференцираната цена за достъп, която отчита невключените специфични разходи в общата цена за използване на разпределителната мрежа, доколкото тези специфични разходи не са включени в цената за крайния потребител. В противен случай плащането би било двойно. Също без значение за решението по съществото на делото е правното естество на актовете на ДКЕВР и какви са последиците от провеждащия се и приключил съдебен контрол върху тях – определянето на цена от ДКЕВР не означава, че тя се дължи от всички, без оглед на другите действащи цени. Правно значение (с оглед предмета на делото) има как актовете, определящи двете цени, се отнасят един към друг според естеството на признатите разходи, които са включени в съответната цена: недиференцираната за „ползване” на мрежата и диференцираната за „достъп” до мрежата. Кумулативно могат да се дължат само двете диференцирани цени – за „достъп” и за „пренос”. Кумулирането на съществуващата недиференцирана (обща) цена за „ползване” с коя да е от двете диференцирани цени (за „достъп” или за „пренос”) би довела до двойно плащане.
Ответникът по касацията [фирма], претендира разноски, като заявява, че ще представи доказателства за извършването им, но такива не са представени по делото.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 493/10.03.2016 на Софийския апелативен съд по т. д. № 3231/2015.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.