– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 437
гр. София 04.05.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.12.2015 (шестнадесети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5773 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от [фирма] [населено място] срещу решение № 1292/16.06.2015 година на Апелативен съд София, постановено по гр. д. № 485/2015 година, касационна жалба с вх. № 10 303/27.07.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд София е потвърдил първоинстанционното решение № 429/29.10.2014 година на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № гр. д. № 820/2012 година, в частта му, с която са отхвърлени предявеният от [фирма] [населено място] срещу Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. и. частичен иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ във връзка с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000.00 лева, представляваща част от цялото вземане от 79 175.00 лева, обезщетение за имуществени вреди причинени от неправомерни действия и бездействие на съдебния изпълнител, при извършване на публична продан на недвижим имот, собственост на ответника, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 10.07.2007 година до окончателното плащане и предявеният срещу [фирма] [населено място] частичен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 27 000.00 лева, представляваща част от цялото вземане от 79 175.00 лева, заедно със сумата от 1000.00 лева, представляваща част от цялото вземане в размер а 48 058.94 лева, лихва за забава за периода от 10.07.20007 година до датата на предявяване на иска 09.07.2012 година, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяването на иска до окончателното плащане. Наред с това първоинстанционното решение е обезсилено в частта му, с която съставът на Окръжен съд София се е произнесъл по предявените от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] частични искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 26 000.00 лева, представляваща част от цялото вземане в размер на 79 175.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 10.07.2007 година до окончателното заплащане като производството по делото в тази му част е прекратено. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от [фирма] [населено място] искове да бъдат уважени изцяло така както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд София по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. и. е подал отговор на същата с вх. № 14 900/12.11.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд София, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Такова е и становището на другите двама ответници по касационната жалба, а именно [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], изразено в подадените от тях отговори с вх. № 14 667/09.11.2015 година и с вх. № 14136/30.10.2015 година. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е подал отговор на същата и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 25.06.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 10 303/27.07.2015 година, като е подадена по пощата на 24.07.2014 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да обезсили първоинстанционното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявените от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] искове е да прекрати производството в тази му част съставът на Апелативен съд София е приел, че първоинстанционният съд не е направил разлика между процесуално допустимото първоначално (с една обща искова молба) предявяване на искове срещу различни ответници и процесуално недопустимото последващо съединяване на искове срещу нов ответник. Последващото съединяване на искове срещу нов ответник било допустимо само в изрично посочените от процесуалния закон случаи, а именно чл. 211 от ГПК, чл. 212 от ГПК, чл. 213 от ГПК, чл. 225 от ГПК, чл. 219, ал. 3 от ГПК. В случая [фирма] [населено място] не е било предявило първоначално искове срещу тези ответници. Това било направено с писмена молба, с която се отстранявали нередовности на исковата молба от 10.12.2012 година и в която е заявено, че исковете срещу [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] се предявяват при условията на чл. 215 от ГПК. Тази разпоредба обаче се отнасяла до искове, които са предявени при процесуално допустимо първоначално съединяване на искове, а видно от исковата молба такива не са били предявени първоначално. С оглед на тези мотиви съставът на Апелативен съд София е приел, че предявените срещу [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД са недопустими и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част и е прекратил производството по делото.
За да потвърди първоинстанционното решение в останалата му част съставът на Апелативен съд София е приел, че [фирма] [населено място] твърди, че при определянето на първоначална цена за публична продан на недвижим имот, който е бил собственост на дружеството, Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. изпълнители е определил такава в размер по-нисък от действителната пазарна цена. При това при определянето й не са били включени движими вещи, които са били предмет на сключен между [фирма] [населено място], в качеството му на лизингодател и [фирма] [населено място], в качеството му на лизингополучател, които били предназначени за обслужване на имота и са били трайно прикрепени към него. Затова [фирма] [населено място] е бил увреден, тъй като, при извършената публична продан, недвижимият имот не е бил придобит от купувача [фирма] [населено място] на реалната му пазарна цена, а на по-ниска такава, а заедно с това не е била заплатена стойността на вещите, предмет на договорите за лизинг. От друга страна като не е заплатил реалната пазарна цена на имота и посочените вещи купувачът на имота по публичната продан [фирма] [населено място] се е обогатил неоснователно с разликата в пазарните цени и стойността на вещите. Въззивният съд е приел, че с разпоредбата на чл. 441 от ГПК законодателят е предвидел отговорност на съдебния изпълнител за вредите причинени от процесуално незаконосъобразни действия при осъществяване на принудителното изпълнение, която отговорност се реализира при условията на чл. 45 от ЗЗД. Затова било необходимо подлежащите на обезвреда вреди да са в пряка причинна връзка с процесуално незаконосъобразното действие или бездействие. Според въззивния съд съдебният изпълнител не отговаря за материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес, изразяваща се в несъществуването на изпълняемото право. За може да бъде проведен успешно иск за обезщетение, следвало да се установят по безспорен начин наличието на следните факти, представляващи основанията за възникване на деликтна отговорност, а именно да е налице действие или бездействие, да е настъпила вреда и да съществува причинна връзка между ведата от една страна и действието и бездействието от друга. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал. 2 от ЗЗД вината се презумирала, като не е необходимо вредите да са причинени умишлено. В конкретния случай били наведени твърдения за извършени неправомерни действия от страна на частния съдебен изпълнител, изразяващи се в невключването в оценката на имота на стойността на вещите предмет на лизинговите договори, които са били трайно прикрепени към недвижимия имот, предмет на публичната продан., т.е. спорно било невключването им в оценката, както и несъобразяване с мотивите на влязлото в сила решение, постановено между същите страни [фирма] [населено място] и Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. и. по отношение на цената на имота. Съставът на Апелативен съд София е приел, че с решение от 01.07.2005 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 535/2004 година е отменено постановление на съдебния изпълнител за определяне на първоначална цена за извършване на публична продан на имота. В мотивите на това решение е било прието, че действителната цена на имота е в размер на 6 313 600.00 лева, като в нея не са били включени вещите предмет на договорите за лизинг. С постановление от 02.09.2005 година държавния съдебен изпълнител е определил пазарна цена на имота в размер на 6 313 600.00 лева. От представеният протокол за въвод в недвижим имот било видно, че при осъществяване на същият са намерени движими вещи, собственост на длъжника, като съдебния изпълнител е назначил пазач на същите. В този протокол не са били описани процесните движими вещи, като такива намиращи се в имота. В тежест на [фирма] [населено място] било да установи положителния факт на наличието на вещите, предмет на договорите за лизинг към момента на извършване на публичната продан, както и към момента на извършване на въвода във владение. Дружеството не ангажирало доказателства, от които да се установявало по безспорен начин, че същите са се намирали и са били трайно прикрепени към сградата. От своя страна [фирма] [населено място] било ангажирало доказателства, че е закупило подобни вещи и същите са вградени в имота, които разколебавало твърдението на [фирма] [населено място], че процесните вещи са се намирали в имота и са предадени от съдебния изпълнител на купувача по публичната продан. С оглед на това въззивният съд е намерил, че не е налице една от предпоставките за уважаване на предявеният иск, а именно наличието на противоправно поведение от страна на съдебния изпълнител при извършваната от него дейност. Същевременно не са били налични доказателства, че вещите, предмет на договорите за лизинг са се намирали в имота и са били предадени на [фирма] [населено място]. Затова е прието, че исковете срещу Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № 792 в регистъра на К. на ч. с. и. и [фирма] [населено място] са неоснователни.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, [фирма] [населено място] поставя правните въпроси за това налице ли е нарушение на разпоредбата на чл. 129 от ГПК, по отношение на ответниците и кога се приема, че искът е приет и допустим при оставяне на исковата молба без движение и след поправянето на същата и приемането й. Тези въпроси са свързани с приетото от състава на Апелативния съд за недопустимо конституиране на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] като ответници по делото. В тази връзка в чл. 129, ал. 5 от ГПК изрично е предвидено, че поправената искова молба се счита за редовна от деня на поправянето й. Затова поправянето на нередовностите на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК не се приравнява на изменение на иска. Отстраняването на нередовностите на исковата молба се изразява в попълването й с липсващи реквизити по чл. 127, ал. 1 от ГПК или в конкретизиране, допълване или уточняване на тези реквизити. Недопустимо е в по пътя на отстраняване на нередовностите на исковата молба по чл. 129 от ГПК да се предяви нов иск наред с първоначалния такъв или той да бъде изменен в смисъла по чл. 214 и чл. 228 от ГПК. В тази връзка са и решения № 438/12.01.2012 година, постановено по гр. д. № 76/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 446/16.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1080/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Само по себе си привличането на нов ответник или нови ответници, наред с първоначалния такъв, по инициатива на ищеца и без констатации за нередовност на исковата молба в частта и по чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК, представлява изменение на иска по смисъла на чл. 228, ал. 3 от ГПК и трябва да бъде предприето по установения затова ред. Такова привличане не може да бъде извършено по пътя на отстраняване на нередовностите на исковата молба по реда на чл. 129 от ГПК, тъй като в момента на подаването си исковата молба не е била насочена срещу тях. Затова за тях е неприложимо правилото на чл. 129, ал. 5 от ГПК и последиците от предявяването на иска не настъпват от момента на подаването на исковата молба, а от посочения в чл. 228, ал. 3 от ГПК. От друга страна приложението на чл. 228, ал. 3 от ГПК е възможно при редовно възникнало процесуално правоотношение, което предполага редовна искова молба или такава с вече отстранени нередовности. Освен по реда на чл. 228, ал. 3 от ГПК ищецът може да съедини исковете си срещу няколко ответници и по реда на чл. 213 и чл. 215 от ГПК. За приложението на първата хипотеза обаче е необходимо съществуването на две отделни производства между едни и същи страни, които имат връзка помежду си, какъвто не е настоящия случай. Втората хипотеза изисква всички ответници да са посочени в първоначалната искова молба, но не и да се сочат впоследствие както е направено в случай. С оглед на изложеното правилото на чл. 129, ал. 5 от ГПК изключва възможността за конституирането, по инициатива на ищеца на други ответници по иска, наред с първоначалните такива, по реда на отстраняването на нередовностите на исковата молба. Затова като е приел това съставът на Апелативен съд София не се е отклонил от установената задължителна съдебна практика и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От друга страна [фирма] [населено място] не е обосновало приложното поле на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по така поставените въпроси.
Във връзка с горното поставените от [фирма] [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси за това дали взискателите по изпълнителното производство носят отговорност за пасивността си, имайки предвид задълженията им за указване на начина на изпълнението, т. е. посочване на изпълнителен способ по чл. 426, ал. 2 от ГПК; възниква ли несъщинска солидарност между частния съдебен изпълнител и взискателите, които образуват производство пред него, имайки предвид отговорността на съдебния изпълнител и правомощията на взискателите да укажат начина на изпълнение; налице ли е отговорност за материална незаконосъобразност на принудителното изпълнение на взискатели в изпълнителното производство; създават ли се основания за материална незаконосъобразност на принудителното изпълнение и на взискателите на основа на разпоредбата на чл. 18 от ЗЧСИ, когато не са формулирали и указали начините на принудителното изпълнение; не са били предмет на разглеждане от въззивния съд и не са обусловили решението му. С оглед на това те не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд София и такова не трябва да се допуска въз основа на тях. Още повече, че [фирма] [населено място] т [фирма] [населено място] не е обосновало приложното поле на някоя от трите конкретни хипотези по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение но така посочените въпроси.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е формулирало и въпроса за това при наличие на възражение за допустимост на предявен иск, в случая обратен иск на Г. Н. К.-ч. с. и. с район на действие района на Окръжен съд София, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. и., срещу застрахователя му, като предявен след определения срок, дължи ли съдът произнасяне по този иск въпреки отхвърлянето на главния. Този въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е разглеждал такъв иск, нито се е произнасял по допустимостта му. Видно от данните по делото в първоинстанционното производство [фирма] [населено място] се е опитало да предяви иск срещу застрахователя на Г. Н. К., но след уточнения на искането му първоинстанционният съд е приел, че не се касае до предявен срещу застрахователя иск, а направеното искане е такова за привличането му като трето лице-помагач и е постановил отказ за това. Формулирания от касатора въпрос, макар и неточен в частта му, с която се говори на обратен иск, е свързан с правилността на тези действия на първоинстанционния съд. С него се цели да се получи отговор дали трябва да се разгледа предявен срещу застрахователя иск въпреки отхвърлянето на иска срещу застрахования. Правилността на тези действия на първоинстанционния съд не е била предмет на въззивното решение, поради което свързания с тях въпрос не е обусловил решението му и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Формулирани са и въпросите за това налице ли е нарушение на задълженията на частните съдебни изпълнители да се описват всички вещи в съответния възбранен обект, съответно да се отбележат липси, ако са налице такива; какъв е редът за приемане, че са налице липси в съответен възбранен обект; следва ли да се приема, че ако няма протокол, който изрично да описва трайно прикрепените вещи, то същите не са били все още трайно прикрепени в имота при публичната продан и непосредствено след това; кой следи и как трябва да бъде отразена липсата на трайно прикрепени вещи във възбранен имот. Тези въпроси са пряко свързани с направените в обжалваното решение изводи на състава на Апелативен съд София и отговорът на същите е възможен само с оглед на установената фактическа обстановка по делото, поради което не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] те е обосновало връзката между тези въпроси и всяка една от трите хипотези по чл. 280, ал. 1 от ГПК при съществуването на които е възможно да се допусне касационно обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1292/16.06.2015 година на Апелативен съд София, постановено по гр. д. № 485/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 10 303/27.07.2015 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „ [фирма] [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати на Г. Н. К. сумата от 1000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, а на [фирма] [населено място] и на [фирма] [населено място] сумите от по 983.00 лева, на всеки от тях, разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1292/16.06.2015 година на Апелативен съд София, постановено по гр. д. № 485/2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място],[жк], [жилищен адрес] за заплати на Г. Н. К. от [населено място], [улица] сумата от 100.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, а на [фирма] [населено място], и на [фирма] [населено място] , [улица] сумите от по 983.00 лева, на всеки от тях, разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.