О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 01.09.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.06.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 987/2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 341 от 14.02.2017 г., по т.д.№ 4591/16 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1199 от 12.07.2016 г., по т.д.№ 5321/2015 г. е уважен предявения от ЕТ З. В. К.-И., упражняващ търговска дейност под фирма „С. –З. В.”, с. Долни Л., [община], В. област срещу касатора, като ответник, кондикционен по чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД за сумата 36 134.66 лв. – временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за периода септември 2012 г. – октомври 2013 г., получена на отпаднало основание – отменено решение № Ц – 33/14. 09. 2012 г. на ДКЕВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11. 08. 2015 г. до окончателното и заплащане, като в тежест на последния са възложени и ищцовите деловодни разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с липса на надлежна легитимация за предявяване на специалния иск за неоснователно обогатяване, предвид безспорното наличие на валидно облигационно правоотношение между страните с източник действащ двустранен възмезден консенсуален и комутативен договор, изключващ отговорност на съконтрахентите съобразно правилата на института на неоснователното обогатяване, както и с произнасяне от страна на въззивния съд по непредявен иск, предвид направения от първостепенния съд доклад по делото. При условията на евентуалност касаторът поддържа и оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, излагайки подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
В пространното си изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК наред с твърдението си за недопустимост на обжалвания съдебен акт, касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които свързани със статута на решението на ДКЕВР по чл.36а, ал.2 ЗЕ и правните последици на отмяната на индивидуалния административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато от закона, с характера на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителя на В., с темпоралното действие на съдебната отмяна на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с рамките на правораздавателната компетентност на въззивния съд и задължението му по чл.12 ГПК и със съдържанието на съдебното решение, имат следната конкретна формулировка: 1.1. „Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл.36а, ал.2 ЗЕ за определяне цената за достъп за производителите на електроенергия от В. до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?”;1.2. ”Следва ли чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в см., че допуска операторите на разпределителната система да поемат изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл.16, пар.4 от същата Директива?”; 1.3.”Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл.16, ал.4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на територията на РБългария, подобен правен резултат да се постига с 1/ индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2./отсъствие на такъв акт?”;2.1.”Допустимо ли е въззивният съд, констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страната са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже до оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?”; 2.2.”Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Х. на основаните права на Европейския съюз, да се тълкуват в см., че допускат националното законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?”3.1. „Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл.290 ГПК по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл.288 ГПК?”; 3.2.”Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт?”; 3.3.”Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения,относимо към приложението на чл. 195 АПК, по аргумент за противното, към процесните правоотношения?”; 3.4. „Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по см. на чл.268 АПК?”;4.1.”Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47, ал.1 от Х. на основаните права на Европейския съюз да се тълкува в см., че допуска националното законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело на ВКС:
· който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа;
· който е приет, без да се отчита правото на ЕС и по –специално разпоредбата на чл.16, пар.3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл.17 от Х. на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”
4.2.”Допуска ли общностното право и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл.290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, разглеждащ друго дело, когато последиците от прилагането и противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава енергия да разпределителната мрежа?”; 5.” Следва ли чл.17, пар.1 от Х. на основаните права на ЕС да се тълкува в см., че защитава законно придобит доход от оператор на разпределителна система по см. на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?”; 6.1. „Определената от административния регулативен орган пределна цена за мрежовата услуга ”достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от В. ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговорят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое императивно правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?”;6.2.”Може ли задължение за заплащане по договор за достъп да електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?”; 6.3.”Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотези, диспозиция и правни последици?”;7.1.” Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието ?”;7.2.” Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?”; 7.3.”Следва ли правото на ЕС и по- специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в см., че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на нейния оператор?”7.4. „Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителната система да получи договорената цена за достъп до тази система?”;8.„Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга, поради отпадане с обратна сила на административния акт, който го определя има ли правното действие на : а./ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б./ произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора?”;9.1.” Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?”;9.2.” Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във вр. с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?”9.3.”Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?”; 10.1. „Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта/ търговец/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286, ал.2 и ал.3 ТЗ?; Допустимо ли е и при какви предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция, каквато е тази на чл.286 ТЗ?”;10.2.”Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл.292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни търговски отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфиране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ- данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно заплатено?”
По отношение на формулираните въпроси № 1.1.-1.3; № 4.1.-4.2; № 5; № 6.1.- 6.3; № 7.3 -7.4.; № 8 се поддържа селективното основание по т.3 на чл.280, ал. ГПК.По отношение на въпрос № 6.1-6.3 едновременно със същото е въведено и основанието за селекция по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, първото от които относимо и към въпроси с № 2.1. – 2.2; 3.1-3.4.; с № 9.1-9.3 и с № 10.1-10.2. По отношение на последния се поддържа едновременно и критерия за селекция по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК, който е въведен и за въпроси 7.1-7.4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора. За илюстрация на визираните противоречия по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е цитирана и съответно приложена конкретна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез процесуалния си представител – адв. С. възразява срещу искането за допускане касационната жалба до разглеждане по същество, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Изразява несъгласие и с въведените от касатора касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
По искането за достъп до касация:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на преценката на ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните е счел за доказани елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Изложил е съображения, че ищецът, в качеството си на собственик на фотоволтаична централа по см. на действащия ЗЕВИ, находяща се в [населено място],В. област е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, присъединени към електроразпределителната мрежа на ответника в съответствие със сключения помежду им договор № 12007331964 от 11.07.2011 г.. По силата на процесния договор за предоставяне на съответен възмезден достъп до електроразпределителната мрежа на ответника и определените с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР временни цени за достъп до електропреносната и електоразпределителните мрежи на отделните мрежови оператори, каквото качество притежава и ответното акционерно дружество, в периода 30.09.2012 г. – 31.10.2013 г. ищцата е заплатила на последното общо сумата 36 134.66 лв. с вкл.ДДС, обективирана в 14 бр. надлежно съставени данъчни фактури.
Поради това с последващата отмяната на горепосоченото решението на ДКЕВР, с влязло в сила решение на ВАС, според въззивната инстанция е отпаднало и основанието за получаване на тази временна цена за достъп от ответника и той дължи връщането и на ищцовото търговско дружество, независимо от допуснатото от закона негово предварително изпълнение по чл.13, ал.7 ЗЕ. При обосноваване крайния си правен извод за основателност на предявения кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр. ІІІ ЗЗД решаващият състав на Софийски апелативен съд се е позовал на правна характеристика на решението на регулаторния орган на индивидуален административен акт и на разпореденото от чл.177, ал.1 АПК действие на постановената от Върховния административен съд съдебна отмяна на същото – отпадане с обратна сила на породените от издаването му правни последици по отношение на всички, независимо дали са участвали в съдебното производство по неговото оспорване. Посочено е, че доколкото дейността на електроразпределителните предприятия – оператори на електроразпределителни мрежи по см. на § 1, т.34б от ДР на ЗЕ е подложена на цялостно административно регулиране, като цените за присъединяване към електроразпределителната мрежа, за достъп и за пренос на ел. енергия през мрежата – чл.30, ал.1, т.10 11 и 13 ЗЕ – окончателни или временни, са изключително правомощие на специализирания регулаторен орган – ДКЕВР/ ново наименование – КЕВР /, то извън компетентността на мрежовия оператор е както да събира друг размер и други видове цени, така и да уговаря различни такива в договорите сключени с Е. и ползвателите. Следователно решението на ДКЕВР относно определените конкретни цени има конститутивно действие в отношенията между отделния производител и мрежовия оператор и като административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането на Е. за съответната цена, вкл. за временна цена за достъп, определена по реда на чл.32, ал.4 ЗЕ. С оглед възприетото разрешение, че дължимите на мрежовия оператор цени за предоставените услуги подлежат на административно регулиране въззивната инстанция е изградила и правен извод, че извън предмета на предвидените в чл.84, ал.2 ЗЕ договори за достъп е тяхното самостоятелно договаряне между страните, като е развила и подробни съображения за фактическия състав, от който вземаното на мрежовия оператор за достъп, респ. за пренос, възниква – смесен, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп и пренос, вкл. при отсъствие на писмен договор, когато съответният обект е фактически присъединен към конкретната мрежата на последния и административноправен елемент – решение на регулаторния орган. Позовавайки се на действащата законова уредба Софийски апелативен съд е счел, че липсата на административноправния елемент, каквато последица настъпва с отмяната на процесното решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, означава и отсъствие на основние за начисляван на цена за достъп, респ. за пренос от Е.. Предвид въведения с исковата молба предмет на спора за връщане на даденото на отпаднало основание за неоснователни са преценени повдигнатите в хода на делото въпроси дали през визирания в исковата молба период производителят на енергия е ползвал безвъзмездно услугата на мрежовия оператор за достъп, или като компонента от цената за пренос, тя е била заплатена от същия.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че доводите на касатора за вероятна недопустимост на атакуваното решение са неоснователни. Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. ІІІ ЗЗД. Кондикционният иск по чл. 55, ал. 1, предл. ІІІ ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа, след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 и сл. ГПК решения: № 28 от 28. 04. 2016 г-, по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о.; № 7 от 26.01.2016 г., по т.д.№ 3196 / 2014 г. на ІІ т.о.; № 157 от 11.01.2016 г., по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т.о. ; № 231 от 05.05.2017 г., по т.д.№ 2678/205 г. на ІІ т.; № 155 от 11. 01. 2016 г., по т.д.№ 2611/2014 г. на ІІ т.о.; № 212 от 23.12.2015 г., по т.д.№ 2956/ 2014 г. на ІІ т.о.; № 58/16.082016 г., по т.д.№ 332/15 на І т.о.; № 136 от 05.10.2016 г.,по т.д.№ 2727/2015 г. на ІІ т.о.; № 164 от 04.10.2016 г., по т.д.№ 160/2015 г. на І т.о.; № 178от 14.11.2016 г., по т.д.№ 2543/2015 г. на ІІ т.о.; № 126 от 16.08.2016 г., по т.д.№1592/2015 г. на І т.о., която настоящият състав споделя изцяло.
Що се касае до конкретните формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, те, извън тези с №№ 6.2.;6.3 ; 7.1.и 7.2., може да са важни, но не са обуславящи за решаващата правна воля на въззивния съд, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за достъп до касация.
Поставените от дружеството – касатор въпроси, относими към тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като в мотивите към въззивното решение липсва произнасяне по тях, поради което се явяват хипотетични. При наличие на посочените в процесуалния закон предпоставки те евентуално биха могли да обусловят отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, след допускане на касационен контрол, но не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, поради което са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело по см. на чл.280, ал.1 ГПК, е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В този см. твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон. Следователно когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това , както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК.
Посочените материалноправни въпроси №№ 6.2.; 6.3. ; и 7.1.;7.2. са релевантни за делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси е недоказано съответното поддържано селективно основание, тъй като при разрешаването им състава на Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил с посочената по- горе задължителна за съдилищата в страната практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК и споделяща се от настоящия съдебен състав.
Според същата с отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, притежаващо правната характеристика на индивидуален административен акт, с обратна сила отпада и основанието за заплащане от производителите на електрическа енергия на цени за предоставената им услуга достъп електропреносната и/ или електроразпределителната мрежа от страна на мрежовия оператор. Посочено е, че регулаторният орган е единствено оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението му, с което тези временни цени са били определени. Поради това, щом с отмяната на решението на регулаторния орган ДКЕВР, с обратна сила е отпаднало и основанието за плащане цена за достъп, то дадената такава въз основа на същото от страна на производителя на електрическа енергия от възобновяем източник, се явява недължима и подлежи на връщане от получателя и – съответния мрежов оператор. С решение № 28/28.04.2016 г.,по т.д.№ 353/15 г. на ІІ т.о. е даден отговор и на поставените въпроси, свързани с възмездния характер на договора за услугата ”достъп” и „пренос”, както и с породеното от него правно очакване на оператор на мрежови услуги, който е в смисъл, че законово регламентирания възмезден характер на договора за достъп на производителите на ел. енергия до електропреносната/електроразпределителна/мрежа, както и вмененото им с чл. 84, ал. 2 ЗЕ задължение да сключат договори за достъп с оператора на същите, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечиране, предоставяне на студен резерв и допълнителни услуги , не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно регламентирано и, че основанието за заплащане на тази цена за исковия период също произтича от закона Като допълнителен аргумент са посочени нормативно установените правомощия на регулаторния орган по чл. 32, ал. 4, във вр. с чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ да определи временни цени за достъп до електроразпределителните мрежи. Същевременно,обстоятелството в правомощия на ДКЕВР е да определи с решението си за временни цени за достъп и условията за същия до електроразпределителната мрежа, обуславя, както е прието и в решения на ВКС : № 4/15.05.2017 г., по т.д. № 3351/2015 г. на І т.о. и № 128/ 11. 11. 2016 г. , по т.д.№ 2354/2015 г., правен извод, че с отмяната му всякога отпада с обратна сила основанието, на което ответникът е получил тази цена за достъп. В съгласие със задължителните постановки в ППВС № 1/79 г. касателно третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД – връщане на даденото на основание,отпаднало с обратна сила, е посочено още, че доколкото в тази задължителна практика изброяването на хипотезите към които третият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е приложим не е изчерпателно, то предвид обстоятелство, че според мотивите на Постановлението и последвалата го съдебна практика на ВКС, във вложеното от законодателя съдържание на понятието” основание” по см. на посечената разпоредба не се включва само сделка, която е унищожена или развалена, следва да се приеме, че „основание” по см. на института на неоснователното обогатяване може да бъде и настъпването на последващ сключването на сделката юридически факт, като разглежданият – отмяна на порочен административен акт, уреждащ правоотношение между гражданскоправни субекти, по силата на законова разпоредба за издаването му, притежаващ временно регулативно действие. Поради това фактическото или договорното съществуване на предоставен достъп до електроразпределителната мрежа на мрежовия оператор, независимо от законово уредения възмезден характер на услугата „достъп”, при липсата на утвърдени временни цени, респ. условия на достъп от регулаторния орган ДКЕВР/ сега КЕВР/ не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации между страните по спора.
В цитираната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК и съобразена в обжалвания въззивен съдебен акт, изрично е възприето разрешението, че правоотношението по предоставяне на услугата ”достъп” на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи, не е търговска продажба по см. на чл.327 ТЗ, а възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – фактическо присъединяване към мрежата на съответния мрежов оператор/§197 ал.2ПЗР на ЗИДЗЕ/, или сключен договор за такова присъединяване за пренос/ както е в случая/ и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне временна или окончателна цена за достъп. Следователно въведеното с чл.30, ал.1, т.1 ЗЕ административно регулиране на цената за услуга „достъп” и „пренос”- съществен елемент от договора за достъп с мрежовия оператор по чл.84, ал.2 и чл.104, ал.1 ЗЕВИ означава, че с отпадане с обратна сила на индивидуалния административен акт, с който тази цена е определна от единствено оправомощения регулаторен орган, отпада и основанието за нейната дължимост.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от промяна селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не обосновават приложното поле на касационния контрол и поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси № 9.1-9.3. При постановяване на обжалваното решение въззивният съдът е определил правната квалификация на иска, извършил е самостоятелна преценка на доводите и възражения на страните и е изложил собствени правни съждения по приетата за установена фактическа обстановка, като е разграничил вида на процесната услуга за достъп / пренос по мрежите на мрежовия оператор и възникналото от смесения и фактически състав задължение за плащане на цената спрямо задължението на купувача по търговската продажба. Поради това е и отрекъл към договора за посочената услуга, безспорно сключен между страните, да е приложимо по аналогия законовото правило на чл.326, ал.2 ТЗ и разпореденото от чл.88, ал.1, изр.1 ЗЗД общо действие на прекратителното основание при периодично изпълнение.
В този смисъл решаващият състав на Софийски апелативен съд нито формално е приел, че съдът не е задължен да посочи в съдебния си акт конкретната приложима правна норма, нито, че не е длъжен да изложи собствени мотиви в същия или, че не следва да обсъжда доводите и възраженията на страните, наред с ангажираните доказателства. Що се касае до цитираната практика на ВКС, с която е аргументирано изразеното в обжалваното решение становище относно фактическия състав, от който вземането на ищеца е било дължимо преди отмяна на решението на ДКЕВР, то по силата на т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и на процесуалния закон решаващият състав е длъжен да съобрази формираната по реда съдебна практика, като задължителна за него. Дали, обаче, изводите, изградени от въззивната инстанция въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствата по делото са обосновани и процесуално законосъобразни е въпрос, който относим към основанията за касационно обжалване, не подлежи на обсъждане в производството по селекция на жалбите.
Доколкото при постановяване на крайния правен резултат по делото съдът не е обсъждал нито дали сключената между страните сделка е търговска нито и дали е приложима презумпцията по чл. 292 ТЗ, то въпросите в т.10, като неотносими не попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК.
Съставният въпрос № 8 касае поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК, отговорът му е предпоставен от преценка за правилността на извода на въззивния съд за фактическия състав на сключения между страните договор за използване на електроразпределителната мрежа и на основанието, на което сумите по процесните фактури са били заплатени от ищеца.
С оглед изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване, като неоснователно, следва да бъде отклонено.
По искането за отправяне на преюдициално запитване:
Настоящият съдебен състав счита същото за неоснователно.
Освен, че според последователната практика на Съда на Европейския съюз националният съдия не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване и в този см. са множество решения, като по дело С -152/1995 г. от 07.05.97г.; по дело С-152/94 от 16.11.95г. и мн. др., то част от поставените в тази вр. от касатора въпроси относими към уредбата на касационното производство по националния процесуален закон – чл.290 ГПК, чл.288 ГПК и пр. въобще не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на Съда на ЕС и принципно не могат да обосноват и основателност на така заявеното искане.
В останалата им част въпросите свързани с Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009г. и на Х. на основаните права на Европейския съюз са без връзка с конкретния правен спор, тъй като не са били предмет на обсъждане във въззивния съдебен акт.
Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по чл.629 ГПК е обусловено от допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, предвид необходимостта от тълкуване на конкретна приложима към разглеждания правен спор разпоредба от Общностното право. Следователно, доколкото в случая по изложените по- горе съображения, предпоставките на процесуалния закон за достъп до касация и разглеждане на касационната жалба по същество – формални и изчерпателни, не са налице, то отсъства и основание да уважаване на искането за отправяне на преюдици