ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 842
София, 26.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5684 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат А. като процесуален представител на Н. П. Н. и на прокурор Бр.С. като представител на П. на РБ /П./ срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 11.ІV.2014г. по в.гр.д. № 4589/2013г.
Страните не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок и от страни, имащи право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 11.ІV.2014г. САС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СГС от 09.Х.2013г. по гр.д № 10539/2012г. в осъдителната му част за разликата над 3500лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Н. П.Н. срещу П. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за посочената разлика. В останалата му част, с която искът за обезщетение за разликата над 10000лв. до пълния му размер 60000лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
За да постанови решението, въззивният е взел предвид, че по отношение на ищеца е било образувано наказателно производство за престъпление по чл.199 ал.2 т.3 във вр. с чл.198 ал.1 във вр с чл.20 ал.2 НК за отнемане на чужди движими вещи на обща стойност 60575лв., употребявайки за това сила и заплашване, като дейците са били въоръжени, продължило от 11.ХІІ.2002г. до влизането в сила на оправдателната му присъда на 07.VІ.2011г., както и че му е извършена втора полицейска регистрация през 2005г. за престъпление по чл.354а НК. С оглед продължителността на периода на наказателното производство, повдигнатото обвинение само за едно престъпление, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” само за срок от седем дни, изменена в парична гаранция в нисък размер, а с първоинстанционната присъда му е определена най-леката такава – подписка, негативното въздействие върху психиката на обвиняемия/подсъдимия, което е обичайно за всяко едно наказателно преследване, въззивният съд е счел, че обезщетение в присъдения размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Към тези данни съдът не е причислил негативното въздействие на наказателното производство срещу ищеца за престъплението по чл.354а НК, имащо за предмет наркотични вещества и прекурсори. Тъй като са заинтересовани от изхода на делото, съдът не е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца – майка му и негов приятел, че наказателното преследване е осъществило негативно въздействие върху психическото състояние на ищеца по-интензивно от обичайното и съществено е провалило лични му планове.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по процесуалноправният въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост съобразно т.ІІ от ППВС № 4/1968г. Решението противоречало и на т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдяните вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1/2001г на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и вредите. Съдът се произнесъл и по материалноправният въпрос по определянето на размера на обезщетението и как се прилага общественият критерий за справедливост, решаван противоречиво от съдилищата – при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията били определяни при големи различия /сочи се практика/.
В изложението на Н. П. Н. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. следва ли и в какъв аспект тежестта на повдигнатото обвинение и продължителността на наказателното производство рефлектира върху размера на присъденото обезщетение – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК; 2. какви следва да бъдат разграничителните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от неправомерно повдигнато обвинение с оглед продължителността на наказателното производство и тежестта на обвинението – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 3. следва ли да се откаже кредитирането на показанията на свидетели от близкия кръг на ищеца – родители, приятели, като приеме, че същите са заинтересовани от изхода на делото, без да обоснове изводите си с оглед чл.172 ГПК и без да ги съпостави и прецени с оглед всички данни по делото – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК; 4. не следва ли да се презумират настъпилите от неправомерно обвинение неимуществени вреди съобразно практиката на ЕСПЧ – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК; 5. какво следва да се разбира под негативно въздействие върху психиката на обвиняемия/подсъдимия, което е обичайно за всяко наказателно преследване – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /липса на практика/. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК, представя се практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на П.. Въпросите за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост и че част от твърдяните вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането са бланкетни, неконкретни, тъй като в тях не се сочи нито кои установени по делото обстоятелства не са взети предвид при определяне на обезщетението, нито кои вреди, за които обезщетение е присъдено, не са пряка и непосредствена последица от увреждането. С оглед на това е невъзможна преценката дали въпросите са от значение за изхода на спора по делото. По въпроса за начина на прилагането на обществения критерий за справедливост с представената практика П. не обосновава твърдението си за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като при сравнително сходни случаи обезщетенията били определени при големи различия. Така с решението по гр.д № 748/2011г. на ВКС ІІІ ГО е определено обезщетение в размер на 4000лв., имайки предвид продължителността на наказателното производство по-малко от две години, без мярка за неотклонение „задържане под стража”, съпричиняване на ПТП от пострадалия ищец; с решението по гр.д № 593/2011г. ІV ГО е определено обезщетение в размер на 15000лв. предвид 12 години наказателно производство за три престъпления, 7 дни задържане под стража, забрана за пътуване в чужбина, депресия; с решението по гр.д. № 1235/2010г. ІV ГО /с което частично е отменено решението на П. по гр.д. № 171/2010г. – сочено от касатора като практика/ е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000лв. предвид 2г. и 9м. продължителност на наказателното производство, физически болки при задържането и психически преживявания с влошаване на здравословното състояние на пострадалия, отчуждаване на колеги, влошаване на отношения със съседи. Сравняването на разрешенията по тези случаи с това по разглеждания не налагат извод за сходство помежду им.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по жалбата на ищеца Н..
По първия и втория поставени от касатора в изложението му въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид и продължителността на наказателното производство, завършило с оправдателна присъда. Що се касае до тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение, това обстоятелство не е релевирано от Н. като основание на претенцията му, т.е. като обстоятелство, повлияло на тежестта на настъпилите за него вредни последици, поради което то не е и следвало да бъде съобразявано. От друга страна, тъй като във въззивната си жалба ищецът е въвел оплакване за несъобразяване от първоинстанционния съд с тежестта на обвинението, относимият въпрос в случая следваше да бъде за произнасяне от въззивния съд по процесуалноправния въпрос, изразяващ се в неподлагане на преценка на оплакването. Такъв въпрос, обаче, не е наведен в изложението, нито в касационната жалба, при което и по силата на чл.290 ал.2 ГПК правилността на въззивното решение не може да бъде проверена в тази насока. Следва да се посочи и липсата на преценка в атакувания акт за разграничителни критерии при определяне размера на обезщетението с оглед продължителността на наказателното преследване.
Третият въпрос в частта му, касаеща некредитирането от въззивния съд на показанията на свидетелите за негативното въздействие на наказателното преследване, изразяващо се в съществено проваляне на лични планове на ищеца, е без значение за изхода на спора по делото с оглед липсата на твърдения в исковата молба увреждането му да се е изразило и в това /не са въведени в предмета на делото по предвидения за това в процесуалния закон ред такива обстоятелства/.
Третият въпрос в частта, касаеща некредитирането на показанията на свидетелите за негативното въздействие на наказателното производство върху психическото състояние на ищеца по-интензивно от обичайното, също няма да е от значение за изхода на делото с оглед липсата по него на доказателства – медицински документи, медицинска експертиза, представляващи допустимите средства за доказване на настъпили тежка психическа травма и психическо заболяване – депресия и че те са в причинна връзка с това производство, на каквото твърдение в исковата молба е основана претенцията.
Не се е произнесъл въззивният съд по четвъртия въпрос, тъй като изводът си относно частичната основателност на предявения иск за обезщетение той не е формирал въз основа на презумпция за настъпването на неимуществени вреди, нито е подлагал на преценка дали вредите от неправомерното обвинение следва да се презумират. Следва да се посочи и липсата на оплакване на Н. в тази насока във въззивната му жалба, при което и по силата на чл.269 ГПК такава преценка въззивният съд не е и дължал.
Последният поставен в изложението на ищеца правен въпрос е по същината си доктринален, тъй като с него се цели да се даде тълкуване на това какво всъщност представлява вреда, търпяна в следствие на незаконно наказателно преследване. Този въпрос обаче няма да е съществен за спора по делото, тъй като чрез тълкуването му /дори и да не беше насочен към доктринално такова/ би се разрешил въпросът за нормално търпените от наказателното преследване вреди, но не би се стигнало до разрешаването на заявената в исковата молба и поддържана от касатора хипотеза – за търпени вреди, надвишаващи нормалните за подобен вид деликт, по съображенията, вече изложени във връзка с втората част на третия въпрос.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора – ищец разноски за настоящата инстанция не се следват /с оглед недопускането на касационно обжалване по неговата касационна жалба и с оглед неподаването на отговор по касационната жалба на насрещната страна, респективно и липсата на доказателства за направени разноски във връзка с нея и на искане за присъждането им/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд,, ГО, 10 състав, № 689 от 11.ІV.2014г. по гр.д № 4589/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: