О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1528
гр.София, 06.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тридесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1558/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на З. Д. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1485 от 29.07.2011 г. по гр.д.№ 904/ 2010 г. С него е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 983/ 2006 г. в частта, в която е отхвърлен иска, предявен от жалбоподателката против Съюз на българските художници и Ж. „Б. х.”, за установяване на нищожността на договорите, обективирани в нотариален акт № ***, т.***** н.д.№ *****/ 19.05.19** г. и в нотариален акт № ***, т.*****, н.д.№ *****/ 19.05.19** г., поради противоречие със закона. С обжалваното решение освен това е обезсилено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 983/ 2006 г. в частта, в която З. Д. В. е претендирала установяване на нищожността на същите договори поради липса на съгласие.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига процесуалноправните въпроси допустимо ли е да се постанови съдебно решение по установителен иск за нищожност на сделка на основание, наведено след предявяване на иска или служебно констатирано от съда; законосъобразен ли е отказът на съда да допусне изменение на основанието на иска, когато това няма да се отрази на защитата на ответника; допустимо ли е предявяване на самостоятелни възражения за нищожност на иска, които да са на различни основания от предявения иск. Твърди, че по първите два въпроса има противоречива съдебна практика (позовава се на решения на ВС, І г.о. по гр.д.№ 132/ 1989 г. и гр.д.№ 187/ 1991 г.), а третият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Такова значение отдава и на произнасянето на ВКС по приложението на Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б., тъй като по неговите разпоредби няма формирана практика.
Ответните страни С. на б. х. и Ж. „Б. х.” оспорват жалбата и поддържат, че практиката по повдигнатите процесуалноправни въпроси не е противоречива, а представените от касатора решения на ВС са постановени по спорове с друг предмет. Вторият процесуален въпрос според тях не обуславя въззивното решение, което законосъобразно почива на разбирането, че въвеждането на друго основание за нищожност на оспорена пред съд сделка представлява предявяване на нов иск. Считат, че не обуславя решението и въпросът за приложението на Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б., тъй като този закон е неприложим за С. на б. х.. За третия процесуален въпрос поддържат, че законът е ясен и практиката е установена, поради което няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Молят обжалването да не бъде допуснато и претендират за разноски.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно.
Въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционното решение, като е счел, че с исковата молба не са заявени твърдения за нищожност на сделките поради липса на съгласие за извършването им. Такива твърдения са въведени от страната в процеса допълнително, но те съставляват последващо обективно съединение на искове, което първоинстанционният съд е отказал да допусне с изрично определение. Поради това този съд е бил компетентен да се произнесе единствено по първоначално заявените доводи за недействителност на сделките поради извършването им в нарушение на материалния закон, а произнасянето по претенцията за нищожност поради липса на съгласие е недопустимо. Твърденията за противоречие на сделките със Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б. са отхвърлени по съображения, че този закон не се отнася за Съюза на българските художници и защото той предвижда административна процедура за отнемане на имущество, която не е проведена.
При тези мотиви на въззивният съд повдигнатите от жалбоподателката процесуалноправни въпроси обуславят въззивното решение, но не те не са решавани противоречиво от съдилищата. Вярно е, че в приложението решение на ВС, І г.о. по гр.д.№ 132/ 1989 г. е заета позиция, според която съдът може да прогласи нищожността на една сделка и по довод, който не е заявен в исковата молба, обаче тази практика следва да се счита изоставена. С постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение на ВКС, ІV г.о. № 473/ 01.06.2010 г. по гр.д.№ 1537/ 2009 г. е прието, че прибавянето на ново основание без изменение на петитума на иска съставлява обективно съединяване на искове, при което се съблюдават правилата на чл.103 ал.2 от ГПК (отм.). То е допустимо само ако съдът прецени, че с оглед защитата на ответника това е уместно. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако е съществувала противоречива съдебна практика, но тя е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 от ГПК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение е съобразено с уеднаквената практика, поради което по въпроса за допустимостта на изменението на основанието на иска не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
По въпроса законосъобразен ли е отказът на съда да допусне изменение на основанието на иска, когато това няма да се отрази на защитата на ответника, не се установяват твърденията на жалбоподателката за противоречива съдебна практика. Представеното от нея решение на ВС, І г.о. по гр.д.№ 187/ 1991 г. изрично посочва, че изменение на основанието е допустимо, ако съдът намери това за уместно с оглед защитата на ответника. В обжалваното решение не е прието нещо различно, а е прието същото, така че противоречие между двата съдебни акта няма.
Въпросът допустимо ли е предявяване на самостоятелни възражения за нищожност на иска, които да са на различни основания от предявения иск, представлява формулиране с други думи на предходните два поставени от касатора процесуалноправни въпроса. Той няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото практиката вече е уеднаквена с цитираното решение на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, според която всички фактически твърдения (включително твърдението за липса на съгласие) трябва да бъдат въведени като предмет на делото по надлежния процесуален ред. Съдът няма право да се произнася по факти, които ищецът не е посочил като основание на претенцията си в исковата молба. По такива факти съдът може да се произнася само ако същите са допуснати до разглеждане като ново основание на иска (при запазване на петитума), което изменение е допустимо, ако съдът счете това за уместно с оглед защитата на ответника.
Що се касае до доводите, че произнасянето на ВКС по приложението на Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б. би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, те не съставляват въпрос по чл.280 от ГПК. Съгласно цитираното тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съдът не може да извежда въпрос или да допусне обжалването без да е формулиран такъв, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на решението. И тъй като твърдението, че по приложението на даден материален закон няма установена практика, не съставлява правен въпрос, по него обжалването не може да бъде допуснато.
С оглед тези мотиви искането на жалбоподателката следва да се отклони, като ответните страни имат право на разноските по делото. Доказателства за направени такива са представени обаче само от Ж. „Б. х.”, поради което в полза на другия ответникът съдът не може да се произнесе.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1485 от 29.07.2011 г. по гр.д.№ 904/ 2010 г.
ОСЪЖДА З. Д. В. да заплати на Ж. „Б. х.” 2 000 лв (две хиляди лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: