О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 22.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на07.02.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2194 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.Д. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 194 от 21.07.2016г., по в.т.д.№ 211/2016 г., с което е потвърдено решение № 1025/29.12.2015 г., по т.д.№ 605/2015 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу „О. П.” АД, главен иск по чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 58 474.90 лв./ без ДДС/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от неизпълнен неформален договор за съхраняване на стока – слама на бали, в периода 15.09.2014 г. -02.10.2014 г. на територията на пристанището на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното и изплащане, както и евентуалния иск по чл.49 ЗЗД,във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата 58 474.90 лв.- обезщетение за причинени от деликт имуществени вреди в периода 15.09.2014 г. -02. 10. 2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на формулираните материалноправен и процесуалноправен въпроси: 1. „ Необходима ли е писмена форма за действителността на търговска сделка, която не е изрично предвидена в закона?”; 2. „За начина, по който се извършва преценката на събраните по делото доказателства и за задължението на съда да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, да прецени всички доводи на страните, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не.”
Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от поставените правни въпроси е цитирано поставеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС: № 159/21. 12. 2009 г., по т.д.№ 154/2009 г. на ІІ т.о., а по въпрос № 2 – ППВС № 1/65 г. и решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 15/06.02.2012 г., по гр.д.№ 311/ 2011 г. на ІІ т.о.; № 217 от 09.06.2011 г., по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба- ЗАД [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационния контрол, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК При условията на евентуалност е оспорил и въведените с касационната жалба касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:;
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК и въз основа на самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, вкл. заключението на изслушаната експертиза, е счел за доказана договорната връзка между ответното търговско дружество и спедитора [фирма], породена от валидно сключен помежду им рамков договор за влог от 14.08.2014 г.. Посочено е, че по силата на този рамков договор ответникът [фирма], като собственик и опериращ на процесното пристанище се е задължил срещу възнаграждение да извършва товаро – разтоварни дейности и други съпътстващи ги операции на корабите, каквато е и съхраняването на товари. Позовавайки се на договорната клауза на чл.6 от рамковия договор, според която същият е следвало да приема съответния товар само по обявено тегло и да го издава по същия начин, т.е. без претегляне, освен ако изрично не е поискано друго и на обективираната в чл.10 обща воля на съконтрахентите, че пристанището, явно в лицето на ТД- собственик на същото, не носи отговорност за количеството и качеството на оставения му товар, приет по външни белези/ без претегляне/, ако ги предава в същия вид, освен при доказана кражба или злоупотреба, каквито твърдения не са навеждани в процеса, решаващият състав на Варненския апелативен съд е отрекъл да е налице основание за ангажиране договорната отговорност на [фирма], за безспорно понесените от ищеца имуществени щети от неправилно съхраняваната на пристанището негова стока – бали пшеничена слама. При обосноваване на горния правен извод въззивната инстанция се е позовала на изложените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на предявената главна искова претенция, останали необорени в процеса, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, според които между ищеца и ТД [фирма], като спедитор и корабен агент е сключен договор за спедиторска услуга и по силата на същия между последното, от негово име и за сметка на доверителя – [фирма], е възникнала договорната обвързаност с ответното търговско дружество за извършване на конкретната пристанищна услуга. Следователно с връщане на получената за съхранение на открито стока, във вид, в който е била приета/ по външни белези и без претегляне/ при отсъствие на нормативно определени изисквания за дължими при съхранението и действия по отношение на същата, ответникът, който според решаващия състав на Варненския апелативен съд си явява влогоприемател, е изпълнил задължението си по чл.250 ЗЗД – обстоятелство, изключващо и ангажиране на договорната му отговорност за неизпълнение.
Щом породилите се облигационни отношения имат за свой източник различни по вид договори – спедиторски, за влог и рамков договор, то според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, делктът – осъществено от работници на ответника противоправно поведение, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа за съхраняване на процесните бали слама, като основание за отговорността на последния за причинените имуществените вреди на ищеца, следва да бъде отречен.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че първият от поставените правни въпроси, макар и важен, няма обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото. Въззивният съд не е отрекъл наличието на твърдяната от ищеца търговска сделка между страните п делото, поради липса на писмена форма, в която същата да е обективирана, а въз основа на ангажираните по делото доказателства, които подробно е обсъдил, е изяснил отделните правоотношения във вр. със сключения между него и търговското дружество- спедитор договор за спедиторска услуга и последвалия го рамков договор, но само между последното и ответника, като влогоприемател и собственик на процесното пристанище.
Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС при липса на общото основание за достъп до касация от състава на касационната инстанция не подлежат на обсъждане въведените селективни основания – допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Аргументите са, че при липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, на които касаторът се позовава, тъй като между тях липсва идентичен правен въпрос, който да е предмет на произнасянето им.
Що се касае до формулирания процесуалноправен въпрос, състоящ се от две части, то последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя. В случая жалбоподателят въобще не е конкретизира кои от допустимите и релевантни за делото доказателства или доводи, респ. възражения на страните са останали необсъдени от въззивната инстанция, нито кои са онези противоречиви доказателства, въз основа на немотивираната преценка на които въззивната инстанция е изградила изводите си. Следователно с така формулираният твърде общо процесуалноправен въпрос касаторът не обосновава главната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, дори и да се приеме, че въпрос № 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е значим по смисъла на разясненията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, неоснователно по отношение на същия е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт при постановяването му Варненският апелативен съд е съобразил изцяло установената задължителна практика на ВКС, част от която цитирана и от жалбоподателя, че в мотивите на решението въззивната инстанция е длъжна да обсъди всички доказателства за правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Във вр. с наведените от ищеца доводи изрично е посочено, защо решаващият състав на въззивния съд не възприема твърдението на последния за установени неформални договорни отношения между страните по делото, като са изложени подробни правни съждения. Изрично решаващият състав на въззивната инстанция, след самостоятелна преценка на допустимите и относими по делото доказателства и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК, е приел за доказано в съответствие с възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, валидната договорна обвързаност между ответното търговско дружество и спедитора [фирма], основана на сключения помежду им рамков договор от 14.08.2014 г., както и договорната връзка между ищеца и дружеството- спедитор за извършване на конкретна спедиторска услуга на пристанището на „О. П.” АД. Следователно доколкото мотивите в обжалваното въззивно решение съдържат отговор както на конкретните оплаквания на настоящия касатор, направени с въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение на В., така и на своевременно въведените от него доводи и възражения, то не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС, вкл. формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК, част от която цитирана и в касационната жалба. Обстоятелството, че решаващият състав на Варненския апелативен съд не е възприел тезата на ищеца не означава, че не е спазил изискването на чл.236, ал.2 ГПК за изготвяне на собствени мотиви и не е обсъдил всички доказателства, възражения и доводи на жалбоподателя, който в случая, както се отбеляза по- горе и не сочи конкретно доказателство, респ. негово възражение, останало необсъдено в обжалвания съдебен акт. Що се отнася до явното несъгласие на касатора с доказателствените изводи на решаващия съд, то същото дори и да е евентуално основателно, не е основание за допускане на касация, тъй като е ирелевантно към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, които не се идентифицират с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, е претендирал деловодни разноски в размер на сумата 2 055.60 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба, но не е доказал извършването им. Представеното в тази вр. писмено доказателство – заверен препис от преводно нареждане за кредитен превод по фактура № 2282/27.09.2016 г., не е достатъчно, доколкото от същото не се установява, че преведената сума на [фирма] в размер на 2055.60 лв. е адвокатски хонорар именно във вр. с конкретното търговско дело и осъществената по него защита на ответника „О. П.” АД в касационната инстанция. Отделен е въпросът, че вписаната в платежния документ фактура/ в оригинал или в заверен от страната препис/ не е и приложена със същото. С оглед изложеното искането за присъждане на деловодни разноски се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, в който см. са и задължителните разяснения в т.1 на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 194 от 21.07.2016г., по в.т.д.№ 211/2016 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: