4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 21.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 479 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Н. П. Б. от [населено място], приподписана от адв. Г. С., против определение № 72 от 13 януари 2011 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1178 по описа на апелативния съд в гр.Пловдив за 2010 г., с което е потвърдено определение № 3006 от 4 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 2041 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г. за връщане на исковата молба на Н. Б. против районния съд в гр.Пловдив и М. на п. поради неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, защото определението противоречи на практиката на ВКС – спорът е решен противоречиво от съдилищата, тъй като голяма част от такива дела се разглеждат пред административния съд, поради което противоречие казусът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; в тази връзка е решение на Пловдивския апелативен съд, с което П. на Р. Б. е осъдена за вреди, причинени поради нарушение на общностното право – правото на ЕС и задължителния характер на чл. 18 Д. – чл. 21 ДФЕС; приложено решение на Габровския окръжен съд е в противоречие с атакуваното определение; неправилно съдът не се съобразява с определението на ВКС и ВАС от 12 октомври 2009 г., с което е определено безспорно, че правното основание за водене на иска е по чл. 1 ЗОДОВ; независимо от задължението на съда да се съобразява с постановените определения и решенията на по-горестоящия съд, съзнателно се променя правното основание на водения иск и се заменя по ЗЗД; с незачитането на задълженията се накърняват основни права на жалбоподателя по конституция и не е случайно; недопустимо и малко вероятно е съдът да не знае, че делото е заведено преди 1 март 2008 г. и трябва да се гледа по стария ГПК, поради което действията на съда са съзнателен акт с крайната цел да се навреди на частния жалбоподател и да се прекрати дело, което е заведено отреди повече от три години; явни и безспорни са доказателствата, че съдиите от апелативния и от окръжния съд не зачитат законите на държавата и не следва нито един ден да бъдат съдии в нея; според ЗОДОВ държавна такса не се дължи, каквато усърдно в 4% се иска от първоинстанционния съдия; държавната такса според определението на съдиите от ВКС и ВАС е 10 лева, която е заплатена преди много години; никога с поведението си частният жалбоподател не е показвал, че няма намерение да заплати държавната такса, а недължимостта е по силата на закона. С молба-уточнение, имаща характер на изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател сочи, че касационното основание е по чл. 281 ГПК – определението не е правилно поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила; с определението си въззивният съд се е произнесъл от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в нарушение на материалния закон; основанието за допускане на касационната жалба е по чл. 280, ал. 1 ГПК – т. 3, тъй като това определение е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото; обжалваемият интерес касае уточненото по-горе основание за касационно обжалване.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приел, че на частния жалбоподател многократно е дадена възможност да внесе държавна такса и той не е сторил това, исковата молба остава нередовна и следва да бъде върната на основание чл. 100, ал. 2 ГПК (отм.); неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че държавната такса трябва да се определи като дължима по искови претенции, предявени с правно основание чл. 1 ЗОДОВ – от обстоятелствата, на които се основават исковете и от цитираното от самия жалбоподател определение № 79 от 12 октомври 2009 г. на адм.д. № 72/2009 г. на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС може да се направи извод, че исковете намират правното си основание в ЗЗД с оглед характера на дейността на държавните съдебни изпълнители и липсата на основание те да се причислят към правосъдната власт по смисъла на ЗСВ и към администрацията като общо понятие по ЗА, поради което исковете не са предявени нито по чл. 1, нито по чл. 2 ЗОДОВ.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
В частната жалба е посочено, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, 2 и 3 ГПК, като определението противоречи на практиката на ВКС, без да се цитира задължителна съдебна практика по чл. 290 и сл. ГПК. Представя се и решение на първоинстанционен съд, без заверка за влизането му в сила, поради което то не може да бъде преценявано като съдебна практика – в този смисъл е разрешението, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 3. Сочи се още, че се представя и решение на административен съд, но такова не се открива между многобройните молби като вид и копия и други документи, изходящи от частния жалбоподател, приложени в папката на частното производство пред ВКС. В молбата-уточнение се сочи, че въззивният съд се е произнесъл от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и същевременно се сочи, че самото определение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Дори обаче частният жалбоподател да беше представил доказателства за съответната съдебна практика съобразно задължителното разрешение, дадено в посоченото ТР, представената частна касационна жалба и изложението към нея не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора от касационния съд по съществото му е касационното обжалване да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай, при явно неразбиране от страна на частния жалбоподател на правилата, приложими за допускане на касационното обжалване и при частните производства (поради което и изрично законът поставя в чл. 274, ал. 3 ГПК изискването за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за касационното обжалване с частни жалби), е допуснато смешение между основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК. Частният жалбоподател е бил изрично известен за необходимостта да представи изложение на конкретните основания за допускане на касационното обжалване и съответни доказателства за наличието на такива основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – препис от разпореждане № 216 от 7 февруари 2011 г. на въззивния съд му е връчено на 11 февруари 2011 г. Простото заявяване, че е налице произнасяне от значение за точното прилагане на закона, не представлява по естеството си посочване на общото основание за допускане на касационно обжалване. Частният жалбоподател изобщо не е посочил правен въпрос в контекста на правните изводи на въззивния съд, поради което и касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 72 от 13 януари 2011 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1178 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: