ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 25
София, 10.01.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 233 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрк.Л. като процесуален представител на „У. м. б. за а. л. „С. Г.” /„УМБАЛ „С.Г.”/ ЕАД П. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 05.ХІ.2010г. по в.гр.д. № 901/2009г.
Ответниците по касационната жалба Г. Р. Д. и М. Т. Д., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. по въззивна жалба само на УМБАЛ [фирма] и на П. П. В. е потвърдил решението на ПОС от 24.VІ.2010г. по гр.д. № 2296/2009г. в частта, с която дружеството и П. В. са осъдени да заплатят солидарно на М. Д. и Г. Д. по 60000лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им М. Г.Д., починал на 18.ХІІ.2004г. в резултат на немарливо изпълнение от П. В. на 15.ХІІ.2004г. на правно регламентирана дейност – здравеопазване – като дежурен лекар в И. к. към УМБАЛ [фирма] П., с който тя е била в трудово правоотношение, ведно със законната лихва от датата на увреждането на окончателното изплащане, както и в частта, с която П.В. и УМБАЛ [фирма] са осъдени да заплатят солидарно на ищците разноските по делото и държавна такса.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.45 и на чл.49 от ЗЗД за ангажиране отговорността съответно на П.В. и на УМБАЛ [фирма] за причинените на ищците неимуществени вреди. Прието е, че отговорността на прекия причинител и на възложителя е солидарна и произтича от факта, че увреждането е причинено от неколцина /чл.53 от ЗЗД/, като причиняването на деликта от страна на възложителя се изразява в неправилния избор на лице, което да извърши работата, и липсата на ефикасен контрол за това.
В изложението на УМБАЛ [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл по въпроса, касаещ солидарната отговорност между прекия причинител и възложителя, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ПП № 7/1959г., ПП № 17/1963г., ПП № 4/1975г., т.11 от ПП № 7/1977г. и в решение на състав на ВКС по гр.д. № 2570/2004г. ІV ГО. В случая солидарна отговорност била недопустима, тъй като двамата ответници носят отговорност на различни основания. Според трайната практика чл.53 от ЗЗД в случая е неприложим – той е приложим само когато увреждането е причинено от неколцина, отговорността на възложителя е безвиновна, има гаранционно-обезпечителна фупнкция. Твърди се и че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, тъй като той е решаван нееднозначно от съдилищата, сочи се и решение по н.д № 665/2007г. на ВКС ІІІ НО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Със сочената от касатора практика не се обосновава твърдението за произнасяне от въззивния съд по поставения въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Даденото от него разрешение не е в противоречие с това по т.11 от ПП 7/1977г. Според Постановлението законът не предвижда солидарна отговорност към увредения на застрахователя от една страна и прекия причинител и обезпечително отговорния за поведението му субект от друга страна /каквато не е разглежданата в случая хипотеза/ и че това е така поради различните основания на отговорност на тези лица – на застрахователя – по застрахователно правоотношение, на прекия причинител и обезпечително отговорния – на основание деликт. Прието е в ПП 7/1977г., че в такива случаи, ако всички тези лица са конституирани като ответници, поради липса на основание за обща или солидарна отговорност, ищецът трябва да определи срещу кой или кои от ответниците и на кое основание ще поддържа иска, като при избор, че поддържа иска срещу застрахователя, прекият причинител и обезпечително отговорният следва да бъдат заличени, а ако се поддържа иска срещу последните, заличен трябва да бъде застрахователят. Но увреденият може да предяви искове при евентуално съединяване срещу застрахователя или срещу прекия причинител и обезпечително отговорният за солидарното им осъждане. В този смисъл /за солидарна отговорност на прекия причинител и обезпечително отговорният за действията му/ е разрешението и в ПП 4/1975г. /т.12/, в ПП 7/1958г. /последен абзац на мотивите/, както и в решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 2570/2004г. и в решение на ВКС ІІІ НО по д.№ 665/2007г. Поставеният въпрос не е предмет на разрешаване в ПП 7/1959г. и в ПП 17/1963г. Следва да се отбележи и че в съответствие с разрешението, дадено в посочените постановления на пленума на ВС, е даден отговор на въпроса и в практиката на ВКС по реда на чл.290 и следв. от ГПК с решения № 581/30.ІХ.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. ІІІ ГО и № 823/14.ІІІ2011г. по гр.д. № 1022/2009г. ІV ГО, който настоящият състав напълно възприема.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Според т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК, което е задължително за съдилищата, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили в законодателството и обществените условия промени. С твърдението си за нееднозначно тълкуване на чл.49 и чл.53 от ЗЗД и решаване на въпроса за солидарната отговорност касаторът не обосновава наличието на някоя от посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване с оглед и на изложените в предишния абзац съображения.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответниците по касация Г. Р. Д. и М. Т. Д. разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства те да са направили такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГК, № 738 от 05.ХІ.2010г. по гр.д. № 901/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: