О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
София, 07.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 555 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. С. И. от [населено място], в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. П., против решение № 139 от 10 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 416 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2010 г., с което е потвърдено решение № 562 от 4 май 2010 г., постановено по гр.д. № 2390 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2008 г. за осъждане на касатора да заплати на Н.А. А. от [населено място] сумата от 40 хиляди лева обезщетение на основание чл. 200, ал. 1 КТ за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й А. В. А. вследствие трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от датата на злополуката, а обратният иск на касатора срещу “И. Б.” З. за същата сума е отхвърлен.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон; в решението липсват мотиви, обосноваващи размера на присъдената сума и не е сторена оценката за справедливост, съобразно конкретните обстоятелства за случая; принципът за справедливост е нарушен и с оглед обстоятелството, че ищцата има право да търси обезщетение и на други основания и от други лица, а на обезщетяване подлежат едни и същи вреди, претърпени от едно и също събитие; като критерий при определяне на обезщетението следва да се съобрази обективният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ и липсата на обусловеност от вина следва да доведе до по-нисък размер на обезщетението; определението на ВКС съдържа задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон, които не са съобразени от решаващия съд – претърпените вреди подлежат на обезщетяване веднъж, независимо на колко правни основания може да се търси тяхното обезщетяване и ако работодателят бъде осъден, с присъдената сума следва да се намали отговорността на деликвента, респективно – на застрахователя; като е отказал да уважи предявения иск срещу застрахователя, съдът фактически е признал, че пострадалите лица могат да търсят обезщетения за едни и същи вреди на различни правни основания и без да се държи сметка за плащане, извършено на едно от лицата, попадащи в кръга на задължените лица за сметка на ангажиране на отговорността на останалите; след като събитието представлява едновременно трудова злополука и застрахователно събитие, липсва законово основание да се отрече правото на работодателя да потърси репариране на вредите директно от застрахователя, а не само от деликвента. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК: кои обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение за нематериални вреди – противоречие с ППВС № 4/68 г.; какво е правното основание ответникът по иска с правно основание чл. 200 КТ да насочи обратен иск срещу застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност”, когато юридическият факт, от който произтича отговорността е едновременно трудова злополука и застрахователно събитие; какъв е характерът на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ и за съотношението с отговорността на застрахователя по задължителна застраховка “Гражданска отговорност”; какъв е кръгът на лицата, спрямо които може да се разпростре регресният иск по чл. 54 ЗЗД. Представя се невлязло в сила решение на окръжен съд.
Ответникът “И. Б.” З., със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор К. Ч., чрез процесуалния си представител адв. Е. Ж., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по обратния иск и подкрепа на доводите на касатора по основателността по иска по чл. 200 КТ.
Ответницата Н. А. А. от [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че смъртта на пострадалото лице е резултат от тежка черепно-мозъчна травма при пътно транспортно произшествие; препратено е към мотивите на първоинстанционния съд по характера на злополуката, оказаната помощ на пострадалия и размера на обезщетението; според спецификата на случая едно и също събитие покрива едновременно изискванията на трудова злополука и на застрахователно събитие; във връзка с възмездяването на настъпилите вреди са настъпили две самостоятелни правоотношения – между пострадалия и работодателя и между пострадалия и деликвента, респективно – застрахователя; самостоятелният характер на двете правоотношения, както и спецификата на чл. 226 КЗ налагат извод, че макар по принцип обемът на отговорността на застрахователя и деликвента към пострадалото лице да е един и същ, то нормата на чл. 226, ал. 1 КЗ не дава възможност за пряк иск на работодателя срещу застрахователя, като обратното становище е оправдано само от гледна точка на процесуалната икономия. В особено мнение на докладчика по делото се сочи, че реализирайки правото си срещу работодателя, пострадалият не може да ангажира и отговорността на застрахователя след това за същото събитие и единствено остава възможността за ангажиране на отговорността на деликвента от застрахователя; изискването на чл. 54 ЗЗД ще бъде спазено и когато лицето, което е осъдено, а не непременно и да е платило за причинени от застрахованото лице вреди, предяви регресен иск срещу неговия застраховател в същото производство; възможността за пряк иск срещу застрахователя от увреденото лице по смисъла на чл. 226, ал. 1 КЗ предполага и възможност за пряк регресен иск на осъденото за същото произшествие лице-работодател срещу същия застраховател, тъй като е налице поглъщане на последиците на трудовата злополука от последиците на настъпило застрахователно събитие по застраховка “Гражданска отговорност”.
Като съобрази изложените съображения в жалбата и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Касаторът основава искането си за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не представя съдебна практика, обосноваваща наличието на противоречиво разрешаван правен въпрос.
Първият правен въпрос касае обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливия размер на дължимото от страна на работодателя обезщетения във връзка с условията на чл. 52 ЗЗД. В случая касаторът сочи, че извън съображенията на съда са останали следните обстоятелства: работодателят носи обективна отговорност и за причинената вреда обезщетение може да се търси и от други лица. Посочените обстоятелства не попадат в кръга на онези обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне на справедливото обезщетение според задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/68, т. ІІ – съдът винаги следва да има предвид конкретните по спора обстоятелства свързани с характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които то е извършено, допълнително влошаване на здравето на увреденото лице, причинените морални страдания, наранявания и др., а при причиняване на смърт значими са възрастта на починалия, общественото му положение, отношенията между него и търсещото обезщетение лице, като изброяването е неизчерпателно. Явно е, че съдът при тълкуване на съответните правила не е преценил като значим характерът на отговорността на работодателя, по отношение на който спор в съдебната практика няма, нито пък обстоятелството, че причинените вреди могат да се претендират спрямо различни лица по различен ред, което не е било възприемано в съдебната практика като основание за намаляване на размера на дължимото справедливо обезщетение, претендирано спрямо работодателя. Тъй като не е налице противоречие с посочената задължителна съдебна практика, касационният съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване по първия материалноправен въпрос.
Останалите правни въпроси представляват по същината си искане за разработване на теоретични отговори във връзка с различни законови хипотези. Нито един от поставените въпроси не е бил разрешен от въззивния съд. Въззивният съд в мнозинството си е приел, че самостоятелният характер на двете правоотношения – пострадал-работодател и пострадал-деликвент/застраховател води до извода за неприложимост на нормата на чл. 225, ал. 1 КЗ за пряк иск на работодателя срещу застрахователя. При това положение извън съображенията на съда е останал кръгът на лицата, спрямо които може да се разпростре регресният иск по чл. 54 ЗЗД, съотношението между отговорността на застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност” и отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, както и изобщо липсва разсъждение по какъв начин работодателят във връзка със заведен срещу него иск по чл. 200 КТ може да претендира суми от застрахователя по задължителна застраховка “Гражданска отговорност”, след като юридическият факт, от който произтича отговорността е едновременно трудова злополука и застрахователно събитие. Поставените въпроси, макар и значими, след като не са разрешени от въззивния съд в атакуваното решение, не са обусловили изхода на спора и, следователно, не могат да станат основа за допускане на касационното обжалване.
Ответникът “И. Б.” З. претендира заплащане на сторените за касационната инстанция разноски, включително и адвокатско възнаграждение, но доказателства за сторени разноски не се представят, поради което съдът не присъжда такива.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 139 от 10 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 416 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: