О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 09.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 312 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. И. А. и К. С. М. – двамата с постоянен адрес в [населено място], обл. К., чрез процесуалния им представител адв. Т. З., против въззивното решение № 764 от 19 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 354 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г., с което е потвърдено решение № 75 от 12 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 194 по описа на Софийския окръжен съд за 2009 г. в частта му, с която А. А. и К. М. са осъдени да заплатят на Б. И. И. от [населено място] П., обл. Софийска, сумите от 1779,93 лева обезщетение за имуществени вреди и 35000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, 1000 лева обезщетение за забава и 100 лева разноски по делото.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост, защото неправилно е приложена материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД – присъдено е завишено обезщетение, което е несправедливо за установената фактическа обстановка за причинените неимуществени вреди, съобразно претърпените болки и страдания от страна на ищеца, като не са взети предвид материалното положение на касаторите; неправилно и необосновано съдът приел, че ищецът е в трудовоправни отношения и му присъжда имуществени вреди за работа като пастир, без да са представени доказателства за валидно трудово правоотношение; липсата на трудов договор води до липса на трудово правоотношение и е невъзможно да се определи размер на имуществени вреди спрямо получавано трудово възнаграждение; неправилно и в нарушение на материалния закон съдът приел, че трудово правоотношение може да се докаже със свидетелски показания; не са обсъдени всички доводи на касаторите, нарушени са правилата на логическото мислене и опитните правила. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен за спора материалноправен и процесуалноправен въпрос относно определянето на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от множество временно опасни за живота увреждания на здравето, който е решен противоречиво от съдилищата и има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; съдът не уважил исканията на касаторите във въззивната жалба и потвърдил и имуществените вреди, произтичащи от несъществуващо трудово правоотношение, с което съществено било накърнено правото на защита на касаторите. Представят се две решения на ВКС и решения на апелативен и на окръжен съд, последните две от които не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е отразено влизането им в сила.
Ответникът Б. И. И. от [населено място] П., обл. Софийска, не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че противоправното поведение на касаторите спрямо ищеца е доказано; присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди е съобразено с претърпените болки и страдания от страна на ищеца и е напълно съответна на практиката на съдилищата, при събрани достатъчно доказателства за степента на увреждането и претърпените болки и страдания; претенцията за имуществени вреди е под 5000 лева, поради което доказването със свидетелски показания е допустимо.
К. съд намира, че касационното обжалване не следва да се допусне по заявените от касатора основания.
Допускането до касационен контрол се търси по второто и третото основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът е успял да формулира само един правен въпрос, отговарящ на критериите, дадени в задължителното тълкуване по т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, който, след необходимото му уточняване, се свежда до съдържанието на критерия “справедливост” на обезщетението, възведен в чл. 52 ЗЗД и неговите измерения. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че с оглед приетата фактическа обстановка, присъденото обезщетение за причинените неимуществени вреди е съобразено с претърпените болки и страдания от страна на въззиваемия. Напълно необосновано в този смисъл е твърдението на касаторите, че обективната оценка на размера на вредите е била предпоставена от предварително предявеното в исковата молба на пострадалия. Извън съобразяването според посоченото задължително тълкуване на правилото на чл. 52 ЗЗД остава материалното положение на деликвента и финансовите му възможности да изпълни съответното задължение. Даденото задължително тълкуване се възприема и от настоящия съдебен състав, който не намира причина посочената съдебна практика да бъде изоставяна или променяна.
Наличието на съдебна практика по чл. 290 и сл. ГПК също препятства и разглеждането на поставения правен въпрос от касационния съд при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Но дори и подобна преценка да беше възможна, от представените съдебни актове на състави на ВКС по отменения процесуален ред, не се обосновава наличието на противоречиво разрешаване от съдилищата на поставения правен въпрос, тъй като разглежданите случаи не касаят идентичен случай (доколкото такъв идентитет при непозволеното увреждане и съответните имуществени и неимуществени вреди, произтекли от него, е изобщо възможен).
Останалите посочени от касаторите възражения против въззивното решение – за неправилно приложение на закона във връзка с приетото разрешение на съда по иска за имуществени вреди, както и за неправилна преценка на доказателствата по делото, не са формулирани по начин, който да обосновава общото основание за допускане на касационно обжалване, а са по естеството си основания за касационно обжалване по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да бъдат предмет на разглеждане от съда едва в случай на допускането на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 764 от 19 октомври 2010 г., постановено по гр.д. № 354 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: