О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
София, 31.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 401 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. С. Т. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Т. Ф., против въззивното решение № 1750 от 14 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 2948 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г., с което е отменено решение № 2124 от 28 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 16144 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2009 г. за осъждане на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на Т. 5691,60 лева главница и лихва за неизплатен извънреден труд за периода 1 декември 2006 г. – 30 септември 2009 г. и разноски по делото, като в останалата част до пълния размер от 26407 лева исковете са отхвърлени и вместо него исковете за главница и лихва са отхвърлени и Т. е осъден да заплати разноски по делото, а в отхвърлителната му част решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно поради неправилно прилагане на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото е безспорно установено за целия претендиран период, че при уговорено работно време от 1 час на ден работодателят е установил едностранно работно време с дневна продължителност от 8 часа, а е заплащал месечно трудово възнаграждение за време от по един час дневно; не се сочи, че заповед № 224 от 22 декември 2006 г. не е прилагана от касатора и като се изходи от презумпцията за добросъвестност на работника, установена в чл. 8, ал. 2 КТ, следва да се приеме за установено, че тази заповед е била изпълнявана; съдът е игнорирал доказателствата по делото; от свидетелските показания се извлича съществена информация, която не е коментирана от съда и следва да се заключи, че работата обективно се е извършвала за пълно работно време от 8 часа и не би могла да се извърши за един час дневно; трудовите задължения са осъществявани във всички дни от месеца през които се издават печатни издания, в т.ч. и през почивните дни; още в началото на периода е било налице основание за заплащане на извънреден труд по 7 часа дневно, а както ВКС приема по чл. 213 КТ, достатъчно е да се докаже първоначалното недопускане до работа, а не недопускане през всеки от дните, включени в периода, като в разглеждания случай тълкуването е аналогично; решението е и вътрешно противоречиво. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси от значение за точното прилагане на закона: при издадена от работодателя писмена заповед с постоянен характер по чл. 143, ал. 1 КТ за полагане на извънреден труд (7 часа дневно), извън уговореното в трудов договор по чл. 111 КТ работно време от 1 час дневно, следва ли да се доказва полагането на извънреден труд за определени часове за всеки от дните, включени в периода, при условие, че нормалното и обичайно изпълнение на работата съответства на работно време от 8 часа дневно; прилага ли се презумпцията за добросъвестност на работника по чл. 8, ал. 2 КТ в случаите на издадена постоянна заповед от работодателя за полагане на извънреден труд, относно нейното изпълнение за целия период, обхванат от заповедта.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя П. Г., чрез процесуалния си представител адв. Н. П., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че по делото се доказва работникът да е полагал труд над уговореното в трудовия договор, на не се установява точно колко часа е този труд и в кои дни е полаган – в кои дни по колко часа над договореното; показанията на свидетелите са твърде общи и не дават сведения за конкретни часове положен труд на конкретни дати или периоди; за по-голямата част от исковия период ищецът е работил като товаро-разтоварач и не са изяснени конкретните му трудови функции; искът остава недоказан по основание.
След като съобрази поставените правни въпроси и дадените от въззивния съд разрешения, касационният съд приема, че атакуваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Касаторът иска допускане на касационното обжалване при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изводът на въззивния съд по същината си е следният: ищецът, чиято е тежестта за доказване, не е установил в процеса чрез съответните доказателства, на кои дати и колко часове допълнително е изработил извън уговореното по трудовото правоотношение. Поставените правни въпроси касаят ефекта на заповед № 224 от 22 декември 2006 г., приложена на л. 89 от първоинстанционното дело, според която работодателят въвежда работно време за служителите на длъжност “разпределител на печата”, считано от 1 януари 2007 г.: начало на работното време 02 ч., почивка 06-07 ч., край на работното време – 10 ч. Макар въззивният съд да е посочил в решението си, че тази заповед е представена като доказателство по делото, липсват изложени мотиви за това какъв е нейният характер и прилага ли се тя по отношение на касатора, предвид характеристиките на неговия трудов договор – такъв по чл. 111 КТ. След като липсва произнасяне на въззивния съд, то поставените въпроси, независимо от значимостта им за конкретния спор, не засягат разрешение на съда, обусловило изхода на спора. Касационното обжалване би могло да бъде допуснато в случай, че касаторът беше поставил процесуалноправен въпрос във връзка с липсата на произнасяне по това съществен за спора документ, но липсата на подобен въпрос препятства възможността на касационния съд да допусне касационното обжалване на атакуваното съдебно решение, както се приема в задължителното за съдилищата тълкуване, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Ответникът претендират заплащане на разноски за касационната инстанция, които са в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1750 от 14 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 2948 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г.
ОСЪЖДА В. С. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], ул. №, да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място],, [улица], представлявано от управителя П. Г., сумата от 600,00 (шестстотин) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: