О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 08.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 595 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Й., против решение № 40 от 5 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 9948 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., с което е потвърдено решение № І-24-36 от 7 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 7919 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за отхвърляне иска на касатора за определяне на достатъчен срок на [фирма] да предприеме необходимите съгласно чл. 177, ал. 3 ЗУТ действия по регистриране въвеждането в експлоатация на сгради, описани в нотариален акт.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът препраща към мотивите на първата инстанция, която неправилно счита срока за плащане на остатъка от продажната цена като относително определен срок; уговорено е настъпване на бъдещо събитие, което е предоставено на възможностите на длъжника, вследствие на което да настъпи изискуемост на вноска от продажната цена за прехвърлените имоти и права; бъдещото събитие е предоставено на волята и възможностите на длъжника – предприемане на необходимите действия по регистриране въвеждането на процесните обекти в експлоатация, като издаването на съответното удостоверение по чл. 177 ЗУТ може да се случи само след фактическото построяване на сградите; фактическото изграждане или не на даден обект е дейност, която зависи от волята и възможностите на носителя на правата за построяването им и не може да бъде определено като бъдещо несигурно събитие; мотивите противоречат на определение на въззивна инстанция по същото дело, според което след завършване на строителството от страна на длъжника изпълнението на задължението ще бъде извън волята и възможностите на ответника; неправилни са изводите на съда, че, за да бъде приложена разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗЗД, следва да бъде поискано определяне на срок за изпълнение на съществуващо задължение, като в конкретния случай тази предпоставка не била налице; неправилно съдът смесил поемането на задължение за плащане на последната вноска от продажната цена и сбъдването на условието това задължение за плащане да стане изискуемо, тъй като задължението е да се плати цената, а кога ще стане това е поставено под условие, чието сбъдване зависи изцяло от самия длъжник; съдът отказва да осъществи същинската процесуална дейност, свързана с правомерното развитие на гражданските отношения. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че основаният материалноправен въпрос е следният: когато страните по един договор са предвидили срок за плащане на цената или част от нея, като са обвързали този срок и са го поставили в зависимост от настъпването на едно бъдещо събитие, зависещо от длъжника, то следва ли да бъде приложен чл. 69, ал. 2 ЗЗД, т. е. съдът следва ли да даде на длъжника срок за изпълнение на събитието, което зависи от него, вследствие на което уговорената цена да стане изискуема или не. Искането се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Р. Д. Л., чрез процесуалния си представител адв. М. Х., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че следва да препрати към мотивите на първоинстанционния съд – срокът за изпълнение на задължението за плащане на четвъртата вноска от продажната цена е относително определен, поставен в зависимост от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие, с настъпването на което срокът ще стане напълно определен, а пропускът на страните да уговорят краен момент, от който най-късно да е платима четвъртата вноска, не може да се заобиколи по реда на чл. 60, ал. 2 ЗЗД; сочи се още, че по силата на чл. 69, ал. 2 ЗЗД на длъжника може да бъде определен срок за изпълнение на поето спрямо кредитора съществуващо задължение, произтичащо от съдържанието на облигационното отношение между тях; в сключения между страните договор липсва задължение за предприемане на необходимите действия по чл. 177, ал. 3 ЗУТ по регистриране въвеждането в експлоатация на описаните в нотариалния акт бъдещи сгради; това задължение следва задължението за построяване на сградите; от наличието на евентуално задължение за изграждане на една сграда не може автоматично да се направи извод за наличие на задължението за предприемане на действия по въвеждане в експлоатация по чл. 177 ЗУТ, а страните следва да уговорят изрично това; законът не презюмира нито кой е уговореният между страните краен етап на строителството, нито че изпълнението на задължението за строителство приключва с въвеждането в експлоатация; в процесния договор липсва задължение на ответника да построи сградите; ищецът не си е запазил правото на строеж дори и за част от имотите и е нелогично спрямо него ищецът да поема задължение да застрои закупения имот; макар последната вноска от цената да е изискуема след изтичането на десетдневен срок от издаване на удостоверението за експлоатация, тази уговорка сама по себе си не може да се тълкува като задължение на ответника да изгради сградите и да ги въведе в експлоатация; дори и молбата по чл. 69, ал. 2 ЗЗД да се уважи, изтичането на евентуално определения от съда срок няма да е равнозначно на сбъдването на посоченото условие, а подобна последица е предвидена само в хипотезата на чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД.
Като взе предвид изложените съображения в жалбата и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Касаторът основава искането си за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос на последното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – наличие на правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставеният правен въпрос така, както е заявен от касатора, не е бил предмет на разрешение в атакуваното решение. Отговорът на поставения от касатора въпрос е ясен, стига да се приеме, че съответното бъдещо събитие зависи от волята на длъжника, но в процесния случай съдът е приел друго – задължението на купувача по сделката да плати последната част от уговорената цена е обвързано със срок (десет дена след издаването на удостоверение за въвеждане на обектите в експлоатация), но тази уговорка сама по себе си не може да се тълкува като установяване на задължение на купувача да изгради сградите и да ги въведе в експлоатация. Построяването и въвеждането в експлоатация на сградите по волята на страните не е поставено в задължение на ответника, за да бъде определено като сигурно бъдещо събитие, обусловено само от волята на длъжника. Правен въпрос в този смисъл обаче не е поставен и следователно развитие на производството по чл. 290 и сл. ГПК не може да се развие.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] претендира заплащане на сторените за касационната инстанция разноски. Представят се списък на разноските, според които дължимото адвокатско възнаграждение е от 1512,03 лева с ДДС, три фактури, издадени от адвокатското дружество “Д., Г., К. и В.” – № **** от **2011 г., **** от *** 2011 г. и № **** от *** 2011 г., както и платежни документи за “правни услуги” от датите **** 2011 г., **** 2011 г. и **** 2011 г. на обща стойност от 3122,63 евро. Представените документи за заплащане на правни услуги според данните в тях не могат да се свържат със съответните фактури, издадени от адвокатското дружество, за да се приеме, че са заплатени разноски по смисъла на чл. 78, ал. 3 ГПК. Ето защо съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 40 от 5 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 9948 по описа на Софийския градски съд за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: