О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 12.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 442 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „С. д.Б.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор П. К., чрез процесуалния му представител адв. Г. И., против въззивното решение № 520 от 29 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 759 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г., с което е потвърдено решение № 33 от 18 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 237 по описа на районния съд в гр. Ботевград за 2010 г. за осъждането на касатора да заплати на Г. В. У. от [населено място] сумата от 6300 лева – неизплатено месечно възнаграждение по договор за правно обслужване за периода 1 септември 2007 г. – 31 май 2009 г., както и 1234,37 лева мораторна лихва върху главницата за периода 1 октомври 2007 г. до предявяването на иска и 2131,61 лева неустойка по чл. 11 от договора за правно обслужване, ведно със законната лихва върху сумите от предявяването на иска и разноските по делото.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото съдът не е преценил разпоредбите на сключения между страните договор, като не е уговаряно плащане да се извърши и дори когато съвсем няма извършени правни услуги; изпълнителят на договора е в забава – не се е явявал да поиска възнаграждението си и да подпише и представи съответните документи; по договора няма представена банкова сметка, по която биха могли да бъдат превеждани сумите и изпълнението е било невъзможно за касатора; след като касаторът не е в забава, не дължи мораторна лихва и неустойка; незаконно е да се претендира лихва за забава и неустойка като лихва – уговорената под формата на лихва върху лихвата неустойка, е недопустима; никой не е коментирал прекомерността на разноските по делата. В допълнителна молба, имаща характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за естеството на договора за абонаментно правно обслужване и правната му квалификация, както и има ли изпълнение на същия при пълно отсъствие на консултанта, неявяването му в офиса на дружеството и непредставянето на документи за дължими суми; решението противоречи на практиката на ВКС по въпроса за мораторните лихви за забава и лихвите, уговорени като неустойка; решението е недопустимо в частта му, с която е прието, че освен мораторната лихва, се дължи и неустойка, също уговорена като процент от лихва; налице е противоречие и при незаемането на становище за това налице ли е забава на кредитора при непредставянето на счетоводен документ и неоказване на съдействие за изпълнението на договора от страна на консултанта по смисъла на чл. 95 ЗЗД и в случай, че такова е налице, дължи ли се мораторна лихва и неустойка едновременно; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е и отговорът на въпросите какво е правното естество на договора за абонаментно правно обслужване, налице ли е забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД при непредставяне на счетоводни документи за претендираните суми и допустимо ли е присъждането на мораторна лихва в определения от закона размер върху парично вземане и кумулирането на неустойка, определена като процент от лихва за същото вземане. Представят се три решения на ВКС по реда на отменения ГПК.
Ответникът Г. В. У. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че претендираните от ищеца права се основават на договор за правно обслужване със срок от три години, като уговореното възнаграждение не е платено по договора за поръчка за периода 1 септември 2007 г. – 31 май 2009 г.; разписките служат за доказване, че страната е получила съответното възнаграждение, не е налице неизпълнение от страна на ищеца, от което да следва недължимост на сумите, тъй като плащанията не са обвързани с предоставяне на конкретни услуги от страна на ищеца; липсва уговорка, че възложителят не дължи заплащане, ако не имал необходимост от съответните услуги или доверителят не предостави разписка за получаване на възнаграждението; не е установено постигнато съгласие между страните за прекратяване на договора; доверителят е в забава за всяко плащане за процесния период; основателна е и претенцията за неустойка, уговорена като 0,2% от дължимата лихва за всеки просрочен ден за процесния период; когато между страните има уговорена неустойка, съдът е длъжен да я присъди на кредитора, защото правилото на чл. 86 ЗЗД е диспозитивно и позволява страните да уговарят правните последици при неизпълнение на паричното задължение.
К. съд намира, че са не налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1 ГПК – разрешаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че, макар касаторът да поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то представените съдебни решения не са от категорията на задължителната съдебна практика, посочена в т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, а са каузални разрешения на състави на ВКС по отменения ГПК, които евентуално биха могли да обосноват основанието по т. 2 на посочения текст – противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата.
От представените съдебни решения – решение № 388 по гр.д. № 2052 за 2008 г. на ІV ГО, решение № 526 по гр.д. № 1087 за 1997 г. на V ГО и решение № 278 по гр.д. № 98 за 1996 г. на петчленен състав на ГК, не се установява противоречиво разрешаване от съдилищата по първия поставен материалноправен въпрос. В нито едно от посочените решения поставеният правен въпрос не е разрешен. Освен това съдебната практика по естеството на договора за правно обслужване и правната му квалификация е непротиворечива, като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с нея. Втората част от въпроса – относно наличието на изпълнение на договора при пълно отсъствие на консултанта, неявяването му в офиса на дружеството и непредставянето на документи за дължими суми, е фактически и следва да се преценява с оглед конкретните уговорки между страните.
Вторият поставен въпрос за мораторните лихви за забава и лихвите, уговорени като неустойка, е поставен от касатора по начин, по който не може да се прецени наличието на съответното противоречиво разрешаване, тъй като не е ясно какво е правното твърдение на касатора. Въпросът не отговаря на критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Начинът на поставяне на въпроса изисква сравнение между институтите на мораторната лихва и неустойката, а не разрешаването на конкретен правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и чието разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Ето защо не могат да бъдат обсъждани и представените съдебни решения, които касаят присъждането на неустойка и начина на определянето й.
По следващия правен въпрос е заявена недопустимост на решението, без да е ясно какво точно се твърди. Касаторът сочи, че решението е недопустимо в частта му, с която е прието, че освен мораторната лихва, се дължи и неустойка, също уговорена като процент от лихва. Направено по този начин, оплакването не дава възможност на касационния съд да прецени дали се навежда недопустимост на решението във връзка с едновременното предявяване на иска за мораторна лихва и иск за неустойка върху същата главница или се твърди недопустимост във връзка с начина на определяне на размера на съответната неустойка. Макар да е възможно решението да страда от друг порок, непосочен от касатора, в конкретния случай не е налице недопустимост на въззивното решение, тъй като разгледаната претенция за неустойка не е разрешена въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване. Само за пълнота на изложението, както и във връзка с последната част на следващия правен въпрос, съдът намира за необходимо да изтъкне, че ако касаторът е считал за неоснователно предявяването на претенция за мораторна лихва и за неустойка едновременно, то е следвало това да бъде посочено още в отговора на исковата молба, а видно от делото, такова оплакване не е било направено дори и във въззивната жалба.
Следващият правен проблем действително в първата си част касае спора – относно липсата на становище на съда за това налице ли е забава на кредитора при непредставянето на счетоводен документ, но той не е бил разрешаван от въззивния съд, тъй като не е бил въведен в спора от касатора. Във втората си част поставеният проблем от касатора е некоректно заявен – твърди се, че е налице неизпълнение на договора, поради неоказано съдействие за изпълнението му от страна на довереника по смисъла на чл. 95 ЗЗД, без да се държи сметка, че касаторът изначално в отговора си на исковата молба е обвързал недължимостта на плащането не с непредставянето на разписка само по себе си, а с непредоставянето на съответните правни услуги, поради което нямало какво да бъде искано от страна на доверителя към касатора.
На последно място, поставените правни въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е по естеството си преповтаряне на вече поставените проблеми, а както беше посочено, по тях или съществува непротиворечива съдебна практика (която настоящия съдебен състав не намира причина да изоставя или изменя), или съответният довод не е бил въведен от касатора в спора по съответния ред, за да може да е налице правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, да е включен в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по делото.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 520 от 29 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 759 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: