ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 138
С., 07.02. 2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 634 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.В.-К. като процесуален представител на И. Т. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Врачанския окръжен съд /В./ от 27.І.2011г. по гр.д. № 857/2010г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] Б. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставки за това. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение В. по въззивна жалба само на И. Т.И. е потвърдил решението на РС Оряхово от 12.ХІ.2010г. по гр.д. № 300/2010г. , с което е обявен за относително недействителен по отношение на [фирма] на основание чл.135 ал.1 от ЗЗД договора от 08.ІІ.2010г., предмет на нот.акт № 78/2010г., с който И. Т.И. дарил на дъщеря си Т. Ив.И. три ниви, подробно индивидуализирани.
За да постанови решението, въззивният съд, споделяйки изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния, към които е препратил, е приел, че ищецът е имал качеството на кредитор по отношение на ответника, сега касатор, преди изповядането на дарението, че с дарението се увреждат интересите на ищеца, тъй като се намалява имуществото на длъжника, а друго недвижимо имущество освен процесното последният не притежава, че презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД за знание от страна на длъжника не е оборена, а знанието на лицето, с което той е договарял, е ирелевантна предвид безвъзмездния характер на сделката. Въззивният съд е взел предвид показанията на свидетелите Р.И., съпруга на касатора, че не й е известно той да е имал задължения към ищеца, и М.Й., съдружник на Ив.И. в [фирма], че му е известно за задължението на дружеството към ищеца и за постигнатото съгласие за начина на погасяването му. Взето е предвид и споразумение от 31.VІІ.2009г., нотариално заверено, между ищеца и И. Т.И. лично като поръчител и като представляващ [фирма], по което, като са констатирали, че [фирма] дължи на [фирма] 47000лв. с ДДС за закупено, но незаплатено гориво по договор от 01.Х.2008г., 5600лв. лихва за забава и 108лв. съдебни разноски, страните са се съгласили за начина на погасяване на задължението в периода от 10.VІІІ.2009г. до 21.ІХ.2009г. Съобразено е и че с решение от 22.І.2010г. на Арбитражен съд Б. И..Т.И. е осъден солидарно с [фирма] да заплати на ищеца по настоящото дело посочените суми по споразумението, както и че въз основа на издадения по това решение изпълнителен лист е образувано изпълнително дело, по което е установено, че И. не притежава налично недвижимо имущество.
В изложението на И. Т.И. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по редица материалноправни и процесуални въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът не обсъдил и не отдал значение на доказателства за факти и обстоятелства от съществено значение за спора, като разменил доказателствената тежест на страните, игнорирал свидетелски показания и писмени доказателства и без да изложи свои съображения приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД. Съдът, без да обсъди събраните многобройни писмени и гласни доказателства и направените в тази връзка възражения и оспорвания по реда на чл.193 и сл. от ГПК и без да изложи фактически и правни съображения е приел, че презумпцията по чл.135 ал.2 от ЗЗД не е оборена. Без никакви мотиви е прието наличието на валидно задължение, предхождащо по време сключения между ответниците договор. Сочи се съдебна практика на състави на ВКС. Съдът в противоречие с тази практика не посочил съображения защо кредитира показанията на едни свидетели и не дава вяра на други по отношение на основния спорен факт – налице ли е знание за увреждане от страна на втория ответник.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като се сочи незадължителна практика на ВКС/ и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в хипотезата на чл.280 ал.1 от ГПК, обусловил решаващите му изводи по спора. В изложението не е конкретизирано кои доказателства и възражения не са обсъдени, чии свидетелски показания са игнорирани, относно какви обстоятелства е разменена доказателствената тежест на страните. А това е пречка за преценка дали произнасянето от въззивния съд в тази връзка е от значение за изхода на спора по делото и дали то покрива някоя от твърдяните предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК хипотези, при които касационно обжалване се допуска. Не се оправдава твърдението на касатора за липса на мотиви за извода на въззивния съд за наличие на валидно задължение на касатора, предхождащо по време сключения между ответниците договор за дарение. Съдът в съответствие с разпоредбата на чл.272 от ГПК се е мотивирал, като е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, правейки ги по този начин свои. Не се оправдава от данните по делото и твърдението за липса на мотиви защо показанията на едни свидетели са кредитирани, а тези на други не. По делото са разпитани само двама свидетели, като съдът е дал вяра на показанията и на двамата, тъй като те не са противоречиви.
Не е налице при това положение основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. А както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответника по касация [фирма] разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 36 от 27.І.2011г. по гр.д. № 857/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: