О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 26.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 353 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Д. Р. от [населено място], приподписана от Н. Д. Р. – неин представител и лице с юридическа правоспособност, против въззивното решение № 751 от 15 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 760 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2010 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 775 от 3 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 1933 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 1997 г. по искането на Б. Р. за тълкуване на решение № 1118 от 15 юни 2009 г. по същото първоинстанционно дело.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото въпросът е дали да се приложи Законът за деноминацията на лева и не е налице изчислителна грешка и е недопустимо да се пререшава такъв въпрос, който съдът е счел, че е извън правния спор; всички разноски би следвало да се дължат по равностойност, като се отчита обезценяването на лева към деня на постановяване на решението, съгласно чл. 34 ЗЗД; волята на съда е еднозначна както в мотивите, така и в диспозитива на решението, а Законът за деноминацията на лева не се споменава нито в мотивите, нито в диспозитива; с общото присъждане на разноските няма яснота те по равно ли се дължат или съразмерно, съобразно правния интерес, който не е равен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че решението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС – сочи се решение на ВС по отменения ГПК; като правен въпрос се сочи дали да се приложи Законът за деноминацията на лева или не и така да се изчислят дължимите разноски; по пътя на отстраняване на фактическа грешка е отстранена правна грешка; нарушението на чл. 192, ал. 1 ГПК (отм.) е съществено; в частта на решението, с което се отхвърлят жалбите на касаторката за съразмерно присъждане на разноските съществено е нарушен чл. 194 ГПК (отм.), тъй като думата “общо” не се определя като синоним на “равно”, поради което решението на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се решение 270-88-ІІІ.
Подадена е и касационна жалба от М. А. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. Б., против същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено решение № 775 от 3 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 1933 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 1997 г. и вместо него е допусната на основание чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 1118 от 15 юни 2009 г. по същото първоинстанционно дело досежно присъдената на В. Д. и М. Ш. сума от 11244 лева платена държавна такса, като да се чете, че В. Б. Д. и М. Е. Ш. са осъдени да заплатят на М. А. С., Д. Д. Ч. и Б. Д. Р. сумата от 66 лева, представляваща платена държавна такса.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, защото съдът не е взел предвид, че не се касае за поправка на очевидна фактическа грешка, а за искане от ответната страна за изменение на решението в частта му за разноските; ответниците Д. и Ш. не са се възползвали от възможността да поискат изменение, поради което срокът е пропуснат и няма последваща възможност за изменение на решението в тази му част; ако е имало грешка в решението, тя е следвало да се отстрани чрез обжалването му в частта за разноските; молбата освен това е подадена не от ответницата В. Б. Д., а от лицето В. А. Б. Д. и няма представено удостоверение за идентичност на имена; съдът не се е произнесъл по изрично искане за заплащане на адвокатски хонорар. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че в процесния случай изобщо не става въпрос за грешка и няма противоречие между мотивите на съдебното решение и неговия диспозитив за присъждане на сумата от 11244 лева и допуснатата от съда поправка е промяна на посочената в мотивите на решението сума; посочената в съдебното решение “грешка” е свързана сама по себе си със самото формиране на волята на съда и може да бъде отстранена само по пътя на инстанционното обжалване; налице са погрешни изчисления на внесената държавна такса; съдът в съответното си разпореждане не е съобразил, че определянето на материалните и процесуалните въпроси на обжалваното съдебно решение с качеството “съществени” ограничава само по себе си достъпа до касационно обжалване, като практиката на конституционния съд в тази насока е, че решаването на всеки правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, независимо от това дали има принципно значение за правото, е основание за достъп до касационно обжалване при наличие на някои от останалите критерии за неговото допускане. С “уточнение” касаторът е посочил, че основанието, на което се търси касационното обжалване, е по чл. 280, ал. 1, т. 3 вр. чл. 281, т. 3 ГПК; ответницата В. Д. е нарушила норма на Наказателния кодекс и със своето виновно поведение – измама при неизпълнение на сключения договор за строително монтажна работа, е причинила на касатора вреда в особено големи размери, установена със съдебно решение в наказателно производство.
Ответниците Д. Д. Ч. от [населено място] и М. Е. Ш. не представят отговор на касационните жалби по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че в мотивите на решението на първоинстанционния съд е записано, че ответниците дължат на ищците разноски в размер на заплатената от тях държавна такса по водене на делото, а в диспозитива ответниците са осъдени да заплатят на ищците общо деловодни разноски в размер на сумата от 11244 лева, като в мотивите на решението е обективирана воля на съда да се присъдят на ищците деловодни разноски в размер на действително заплатената от тях държавна такса; действително направените от ищците разноски за внесена държавна такса възлизат на общата сума от 66 лева – по 22 лева за всеки ищец; окръжният съд е допуснал погрешно изчисляване на внесената държавна такса и не е съобразил деноминацията на лева, настъпила по силата на Закона за деноминацията на лева, поради което вместо действително направените разноски от 66 лева е присъдена сумата от 11244 лева; погрешните изчисления са едно от проявленията на очевидна фактическа грешка; молбата за тълкуване на първоинстанционното решение е била неоснователна, защото изрично е отразено в диспозитива, че разноските се присъждат общо на тримата ищци и искането решението да бъде изтълкувано в смисъл, че разноските са присъдени съобразно размера на правния интерес на всеки от тях, представлява искане за изменение на постановеното решение, което е недопустимо в процедурата по неговото тълкуване, а правилността на решението е следвало да бъде атакувано по пътя на инстанционния контрол.
Поддържаните от касаторите основания са тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. К. Р. сочи, че е налице противоречие с практика на ВКС, като сочи решение на ВС по отменения процесуален ред, което фактически обосновава основанието по т. 2 на посочения текст – наличие на противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата, като се разяснява в т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Нито в касационните си жалби, нито в изложенията към тях касаторите са посочили общото основание за допускане на касационното обжалване. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В случая решаващите доводи на въззивния съд са два: първоинстанционният съд е допуснал погрешно изчисляване на внесената държавна такса и не е съобразил деноминацията на лева; искането решението да бъде изтълкувано в смисъл, че разноските са присъдени съобразно размера на правния интерес на всеки от ищците, представлява искане за изменение на постановено решение, което е недопустимо в процедурата по неговото тълкуване. По тези два извода касаторите не са успели да поставят правни въпроси, които да дадат основа на касационния съд да даде отговор в производството по чл. 290 и сл. ГПК. Посоченото от касаторката Р. съдебно решение няма как да бъде съпоставено с даденото от въззивния съд разрешение, тъй като изводите на ВС касаят пътя за отстраняване на правните грешки, но не дават тълкуване дали погрешните изчисления и липсата на съобразяване на съответни законови правила съставляват допусната очевидна фактическа грешка. Отделно от това, изрично е заявено от касаторката, че въззивното решение се атакува от нея само досежно исканото тълкуване на решението на първоинстанционния съд. На последно място, макар касаторът С. надлежно да е цитирал съответното решение на конституционния съд, не се е възползвал от даденото му право да заяви пред касационния съд правен проблем по надлежния ред. Общите съображения за действията на ответницата по спора, независимо от значимостта им и намесата в правната сфера на касатора, не посрещат изискванията на закона касационният съд да бъде сезиран с имащ значение за изхода на конкретното дело правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил крайния резултат на делото. Като цяло изложените от касаторите съображения могат да се квалифицират като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но те биха могли да бъдат предмет на разглеждане от ВКС едва в случай на допускане на касационното обжалване.
Накрая, в касационната жалба на М. С. се прави оплакване за липса на произнасяне по искането за присъждане на разноски. Това искане по същината си е такова по чл. 248 ГПК и на него отговор следва да се даде от въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 751 от 15 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 760 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2010 г.
ВРЪЩА делото на въззивния пловдивски апелативен съд за произнасяне по искането на М. С. по чл. 248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: