2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1115
София, 28.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1987 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С., чрез адв. А. Д., против решение № 87 от 11 януари 2017, постановено по в.гр.д. № 4305 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е потвърдено решение № 4422 от 30 май 2016 г., постановено по гр.д. № 1749 по описа на Софийския градски съд за 2014 г., с което общината е осъдена да заплати на Л. Б. Т., с адрес в [населено място], и Ф. Б. А. В. Т., гражданин на Федерална Република Германия, по 50 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди – претърпени душевни болки и стрес, причинени от смъртта на баща им Б. А. Т., настъпила на 8 април 2012 г. в резултат на травматични увреждания, получени от нападения от безстопанствени кучета на 28 март 2012 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на деликта, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че независимо от приетите по делото общински програми за овладяване на популацията на безстопанствени кучета за периода 2008-2016 г. общината не е положила дължимата грижа за предотвратяване нападенията от безстопанствени животни, а след като служителите на лицето, на което е възложена дейността по отстраняване на безстопанствените кучета не са предприели съответните действия, то са обезсмислени каквито и да е програми за овладяване на популацията на безстопанствени животни. Твърди се, че е погрешно разбирането на въззивния съд, че законът определя изискуема цел, и каквато и организация да създаде общината, ако не я е постигнала, е налице бездействие, което е противоправно, и това разбиране е в противоречие с чл. 50, т. 2 от Закона за защита на животните, поради което след като не е възложено постигането на конкретна цел, не е въздигнал непостигането й в противоправно бездействие. Касаторът счита, че е изпълнил всички задължения по чл. 41, чл. 48, и чл. 50 ЗЗЖ – приета е програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, изградени са приюти, където те да бъдат временно настанени, да бъдат обезпаразитени, кастрирани и ваксинирани, и ако не се явят лица, желаещи да ги осиновят, да се връщат на местата, от които са били взети. Поддържа се, че самото съществуване на безстопанствени кучета не съставлява неизпълнение или бездействие, а задълженията на общината са чрез хуманни методи да овладява популацията. Оспорен е и размерът на приетото за справедливо обезщетение, като са неправилно оценени данните за близостта на ищците с пострадалия, и съдът не е подходил критично към липсата на провеждане на каквото и да било доказване от страна на ищците, чиято е доказателствената тежест. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по всички допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците Л Б. Т., с адрес в [населено място], и Ф. Б. А. В. Т., гражданин на Федерална Република Германия и адрес там, представлявани от адв. И. Г., в отговор на касационната жалба излагат доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Въззивният съд взема предвид трайното установяване на кучешка глутница на мястото на инцидента в продължителен период, като кучетата са били агресивни, нападнали са дете, наложило се е посещение от отговорното общинско предприятие, недоказване на твърдението, че кучетата са имали стопанин, че е имало бездействие на общинското предприятие по отношение на справянето с глутницата в района на нападението, като съдът се е позовал именно на цитираните от касатора решения на ВКС. Отречено е твърдението, че общината е положила дължимата грижа за предотвратяване на нападенията от безстопанствени животни, независимо от предприетите общински програми за овладяване на популацията на безстопанствени кучета за периода 2008-2016 г., защото е установено подаването на множество сигнали за агресивна глутница от множество кучета в района, но до отстраняването й не се е стигнало и след посещението на общинското предприятие. Съдът приема, че между пострадалия и ищците е имало близки отношения с ежедневен контакт по интернет. Счетеният за справедлив размер на обезщетението е приет за такъв и от въззивния съд, предвид практиката на ВКС по размерите на обезщетенията при загуба на родител с установени близки и топли отношения, за настъпила смърт в съответния период.
Поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди противоречие с практиката на ВКС по въпроса какви са предписаните по закон действия по отношение на популацията на безстопанствените кучета, поставя ли законът като цел постигането на някакъв резултат и инцидентът сам по себе си може ли да обоснове извод за противоправно бездействие и ангажиране на отговорността на ответната С.. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на практиката, опредметена в решение № 488 по гр.д. № 899/2010 г., ІV г.о., и решение № 368 по гр.д. № 2045/2015 г., ІV г.о., и двете на ВКС. В първото от сочените решения, при отговор на въпроса за възможността да се отговаря за вреди от бездействие, без изрична законова уредба на задължение за предприемане на конкретно действие, ВКС приема, че когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение, а ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. С второто решение е дадено тълкуване на въпроса дали нараняването на човек от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за отговорност по чл. 49 ЗЗД, като съдът преповтаря изводите, дадени в предходното цитирано решение на ВКС, а по съществото на спора заключава, че само по себе си обстоятелството, че безстопанствените кучета са проявили непредизвикана агресия и са наранили човек, не означава бездействие на общината и неизвършване на предписани от закона действия за овладяване популацията на безстопанствените кучета. Явно е, че нито едно от сочените решения не дава отговор на изрично поставения от касатора въпрос, който е зададен в контекста на твърдението му, че е изпълнил напълно предвидените в закона мерки по ограничаване на популацията на безстопанствени кучета, а агресивното поведение на някои от тях не е доказателство за обратното, след като целта на закона не е липсата изобщо на безстопанствени кучета. Подобно твърдение обаче липсва в мотивите на въззивния съд – подобна цел не е обсъждана от съда, нито пък е обсъждана възможността да има подобно нормативно задължение, респективно – при неговото неизпълнение да има противоправно бездействие на лицето, на което съответната дейност е възложена. В случая съдът подчертава, че е налице бездействие на общинското предприятие по отношение на справянето с глутницата в района на нападението над пострадалия, тъй като, макар да са приети общински програми за овладяване на популацията на безстопанствени кучета, въпреки множеството сигнали от живеещите в района граждани за агресивното поведение на глутница от множество кучета, тормозещи гражданите, до отстраняване на кучетата не се е достигнало дори след посещението на служители на общинското предприятие, отговорно за дейността, и причините за това бездействие са неразбираеми.
Вторият въпрос е за определянето на размера на сумата на обезщетението, която справедливо да репарира претърпените вреди. По този въпрос се твърди, че са нарушени постановките на ППВС № 4/1968 г. Според касатора, размерът на обезщетението е определен, като е взета предвид стара и спорадична кореспонденция между починалия проф. Т. и сина му Ф.; че сведенията за ежедневен контакт по интернет помежду им са дадени от лице, което не е живяло с нито един от двамата, а относно дъщерята Л. се твърди да липсват изобщо данни за какъвто и да е контакт с покойния. Оспорва се представените медицински документи да установяват налична пряка причинно-следствена връзка с инцидента, както и че ищците са били лекувани. Твърдението за неправилна преценка на представените доказателства, при която не са спазени критериите, установени с посоченото ППВС, за определяне на справедлив размер на обезщетението за понесени неимуществени болки и страдания, е неоснователно. За ефекта върху наследниците на починалия вследствие на нападението от кучетата, са събрани както гласни, така и писмени доказателства, а изслушаната медицинска експертиза потвърждава, че предприетото лечение с медикаменти е адекватно на стресова ситуация, предвид смъртта на родител. За близките отношения между покойния и ищците, както и за ефекта на инцидента върху им, сведения се дават от сестрата на покойния, чиито впечатления са непосредствени и последователни. Така представените доказателства за понесени от ищците болки и страдания са ценени пълно и в съвкупност, поради което не може да се приеме, че са нарушени правилата за съответната оценка, дадени в соченото ППВС.
Ответниците претендират заплащане на деловодни разноски, но доказателство за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 87 от 11 януари 2017, постановено по в.гр.д. № 4305 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: