2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 13.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3795 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Ю. – прокурор в Софийска градска прокуратура, против въззивното решение № 3282 от 23 май 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15788/2017 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която се потвърждава решение № 175055 от 18 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 38132/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на И. А. И., с адрес в [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение в престъпление, за което е оправдан, ведно със законната лихва от 13 февруари 2016 г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора съдът е допуснал нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди като присъденият размер е силно и необосновано завишен. Поддържа се, че решението изобщо не съдържа отправна точка, която да позволи проследяване на логиката при определяне на обезщетението, и не е посочен изходният критерий – какво съставлява справедливостта. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Ответникът И. А. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Срещу въззивното решение, в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение, и е отхвърлен частично искът за неимуществени вреди на И. за сумата над 3000 лева до присъденото от първата инстанция обезщетение от 8000 лева, както и в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение е отхвърлен искът му срещу прокуратурата до пълния предявен размер от 15000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13 февруари 2016 г. до окончателното плащане, е подадена и насрещна касационна жалба от И. А. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. С..
В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – неправилно е определен размер на присъденото обезщетение, както и при съществено нарушение на съдопроизводството поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Не било съобразено, че касаторът за период от около година и три месеца е привличан три пъти в качеството му на обвиняем по различни престъпления, не била отчетена тежестта на последователно повдиганите му обвинения. Неправилно били интерпретирани доказателственият материал, заключението на психологическата експертиза и социалният дисконфорт, търпян от ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 -3 ГПК.
Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България не представя отговор.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът взема предвид, че образуваното срещу ищеца наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, е продължило от повдигане на обвинението на 30.08.2013 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 13.02.2016 г., т.е. две години и шест месеца, с ниска интензивност на предприеманите спрямо И. процесуални следствени действия. Установено е, че в течение на цялото наказателно производство на И. е била наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, която обаче е поставяла ограничения в свободата на движение и пътуване на ищеца. От събраните в първата инстанция гласни доказателства и заключение на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза, е установено че ищецът в следствие на наказателното дело е преживял в умерена степен тревожност, потиснато настроение, промени в съня и в апетита, затруднения в личностното функциониране, които са в степен умерена към лека, че споменът за преживяването е траен, но травматичните преживявания следва да отзвучат за няколко години. Прието е, че ищецът към момента на изследването не страда от посттравматично стресово разстройство, като приетото по делото заключение на вещото лице опровергава така поставената диагноза по представените по делото медицински документи издадени на 06.06.2016 г., които и не обосновават причинно-следствената връзка между установеното състояние на ищеца и воденото наказателно дело, тъй като същите са съставени четири месеца след влизане в сила на оправдателната присъда. Посочено е, че при определяне на справедливия размер на обезщетението се съобразяват и социално-икономическите условия в държавата през периода на наказателното производство. Въз основа на горното, за справедливо е прието обезщетение в размер на 3000 лева.
Поставеният правен въпрос на прокуратурата е за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и свързаният с него проблем за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Според касатора, въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 337 по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о., и решение № 407 по гр.д. № 1273/2009 г., IІІ г.о., както и в противоречие с постановките, изведени от ВС в т. II на ППВС № 4/1968 г. Противно на тезата на касатора, съдът стриктно е съобразил именно тези постановки. В сочените решения, както и като цяло в непротиворечивата в това отношение практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., т. II, разпореждащи на съда да съобразява, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При основополагащото разбиране, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се основава на преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, и основавайки се на необходимостта да се съобрази как съответното незаконно наказателно преследване се е отразило върху лицето с оглед конкретната личност, начина му на живот, значимите за него нематериални блага, които са били засегнати, измежду които добро име и професионален авторитет, съдът е приел за справедливо обезщетяването на понесените вреди със съответната сума. Съдът възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следователно, преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване, както е сторено в случая. Ето защо поставеният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Макар формално да се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, доводи от прокуратурата в тази насока не се излагат, поради което за касационния съд съществува пречка за преценка на разрешени от въззивния съд правни въпроси в обжалваното решение в приложното поле на посочените основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид извода за недопустимост на касационното обжалване по касационната жалба на прокуратурата, и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, касационният съд не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от И. А. И..
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3282 от 23 май 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15788/2017 г., по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: