6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 964
София, 27.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6472 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. В. Х. от [населено място], приподписана от адв. М. К., против въззивното решение № 1295 от 3 юли 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1226 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г., с което е потвърдено решение № 10 от 20 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 1628 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната му част, с която Х. е осъден да заплати на В. Н. Ш. от [населено място] сумата от 10547,50 лева, представляваща половината от месечните погасителни вноски, заплатени от Ш. в периода м. септември 2005 г. – м. ноември 2009 г. по два договора за кредит от 2004 г., сключени между Х. и [фирма], ведно със законната лихва от предявяването на иска, и в тежест на Х. са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е потвърдил решение по непредявен иск и преждевременно предявен иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Заявява се и че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че не са съобразени представените по делото доказателства. С решението на първата инстанция е определена друга правна квалификация от определената с доклада по делото, като въззивният съд по това обстоятелство приема, че разпределянето на доказателствената тежест по иска по чл. 127, ал. 2 ЗЗД е аналогична с тази при иска по чл. 59 ЗЗД, но без да съобрази, че материалноправната и процесуалноправната защита е различна. Заявява се, че суми по дълга са заплатени от поръчители, които са ги претендирали регресно само срещу касатора, независимо от солидарното задължение на страните по спора към поръчителите, като сумите са издължени само от касатора, но съответните обстоятелства напълно са игнорирани от съда. Искът е предявен преди момента на изцяло погасяване на дълга, погасен впоследствие от поръчителите. Твърди се, че не е доказано, че разходите от двата кредита не са разходвани за семейни нужди, а внесени месечни вноски могат да бъдат претендирани само за периода след прекратяването на брака, като касаторът е заплатил след прекратяването на брака по-голяма сума от заплатената от ищцата. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата В. Н. Ш. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Р. И., поддържа доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
При безспорно установеното прекратяване на брака с развод между страните по спора през 2008 г., настъпила фактическа раздяла от 2005 г., получени по два договора за заем с банка от 2004 г. от ответника общо 20000 лева, съдът приема, че за периода 1 септември 2005 г. – 30 септември 2010 г. погасителните вноски са внасяни от ищцата и дъщерята на страните (с предоставени от ищцата средства), като общата внесена сума за погасителни вноски за периода е от 21095 лева. За безспорно е прието, че поетите от касатора задължения по кредитите са получени средства, разходвани за нуждите на семейството, като претенцията на ищцата намира основанието си в чл. 127, ал. 2, пр. първо ЗЗД. По възражението на касатора за неправилното квалифициране на претенцията от първоинстанционния съд първоначално се приема, че правата на солидарния длъжник спрямо останалите съдлъжници при погасяване на дълга се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване или неоснователно разместване на имуществени блага, разпределението на доказателствената тежест по специалната уредба на чл. 127, ал. 2, пр. първо ЗЗД е аналогична на тази, при която се реализират правата по пътя на неоснователното обогатяване. Приема се, че не са въведени от касатора конкретни твърдения за различен от посочения и установен размер на дълга, включително чрез провеждане на насрещно доказване и пр., при което е заключено, че дори и да има условия да се приеме, че установения по делото размер на погасения дълг не съставлява целия размер на дълга, то съгласно чл. 162 ГПК в правомощията на съда е да определи размера по преценка и предвид заключението на вещо лице, след като искът е установен в своето основание. Като недоказани са определени твърденията на касатора за успоредно събиране на дълга и от поръчители, което е и без отношение към уреждането на отношенията между бившите съпрузи.
Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият правен въпрос – разпределението на доказателствената тежест по специалната разпоредба на чл. 127, ал. 2 ЗЗД аналогична ли е на тази по чл. 59 ЗЗД, при която се реализират правата по пътя на неоснователното обогатяване и аналогична ли е материалноправната и процесуалноправната защита по двата иска, не е обуславящ (видно от обясненията на касатора в изложението на касационното обжалване – дори и да е налице аналогично разпределение на доказателствената тежест, доколкото материалната и процесуалната защита е различна, се стига до съществено ограничаване правата на страните), а и е поставен без конкретна връзка с разглеждания спор. Обусловилият изхода на спора правен въпрос е допуснато ли е от съда съществено процесуално нарушение, респективно – нарушено ли е правото на защита на страните в случаите, когато е променена правната квалификация на иска едва с решението по спора при дадена различна правна квалификация от съда в доклада по чл. 146 ГПК. Липсата на правен въпрос, формулиран по критериите на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, води до недопускане на касационното обжалване по съответния проблем.
Не обосновават допускане на касационното обжалване въпросите: допустимо ли е преди да е налице пълно погасяване на дълга към кредитора да бъде предявен регресният иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за извършено частично плащане на дълга; преждевременно предявеният иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД не се ли явява недопустим и с оглед на задължението на съда да следи служебно за допустимостта на иска същият не следваше ли да се отхвърли като недопустим; допустимо ли е солидарния длъжник (бивш съпруг) след прекратяване на брака да претендира суми, платени по време на брака за изплащане на общ дълг; допустимо ли е при определяне на припадащата се част от дълга за всеки един от солидарните длъжници да се приемат сумите, платени само от единия от солидарните длъжници, без да е установен общия размер на дълга; допустимо ли е съдът да изключи плащанията от другите солидарни длъжници като ирелевантни към спора в случай, че с тези плащания е погасен дълга. Явно при поставянето на правните въпроси, без обаче това конкретно да се сочи, касаторът е изходил от даденото в решение № 827 по гр.д. № 1328/2010 г., ІV г.о., ВКС, тълкувание на въпроса може ли солидарният длъжник да претендира от съдлъжниците суми по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора. На този въпрос ВКС е отговорил отрицателно в смисъл, че правилото на чл. 127, ал. 2 ЗЗД изрично изисква за да възникне обратно вземане към съдължниците солидарният длъжник да е изпълнил повече от своята част. Това заключение на касационният съд обаче не е поставено на плоскостта допустим ли е искът по чл. 127, ал. 2 ЗЗД /допустимо ли е искането по чл. 127, ал. 2 ЗЗД в случай, че съдлъжникът не е изпълнил изцяло. Както е видно от самото решение на ВКС по съществото на спора, касационният съд е коментира основателността на претенцията, като е заключил, че искът по чл. 127, ал. 2 ЗЗД може да бъде уважен, ако съответното плащане е извършено и то за плащането вповече от съответната част на платилия съдлъжник. Предвид посоченото разбиране, което се възприема напълно и от настоящия съдебен състав, следва да се заключи, че въпросите, свързани с допустимостта на иска, респективно – с допустимостта на заключенията по съответните доказателства (без да се сочи съответната процесуалноправна пречка), не са съществени за изхода на спора.
Следващото питане – от кой момент следва да се реализира регресното право на солидарният длъжник (бивш съпруг) по отношение на другия солидарен длъжник – от момента на пълното погасяване на дълга към кредитора или от момента на прекратяването на брака, не е ясно към кое от заключенията на въззивния съд се отнася. В обжалваното решение въззивният съд не е направил подобно разграничение. Ако касаторът поставя проблема по извода на съда за размера на дълга, определяем от момента на започналото и за целия период на неговото погасяване от солидарния длъжник, от момента на фактическата раздяла между страните и продължило след прекратяване на брака, то правният въпрос е друг, но след като не е поставен, касационният съд не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, непоставен от касатора.
Следващият въпрос – кой е началният момент, от който тече давността между солидарните длъжници (бивши съпрузи) за вземанията им един спрямо друг – от момента на пълното удовлетворяване на кредитора или от прекратяването на брака, не е обусловил изхода на спора, тъй като въпрос за давността не е разрешаван от съда. Не обосновава допускането на касационното обжалване и въпросът необходимо ли е да бъдат доказвани факти и обстоятелства, които безспорно се признават от насрещната страна, още с предявяване на иска, както и в самия процес, тъй като въпросът е общ, неконкретен. При липсата на яснота кое разрешение на въззивния съд се цели да бъде преценявано в процедурата по чл. 288 ГПК с оглед допускането на касационното обжалване по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, за касационния съд е невъзможно да извърши съответната преценка.
Въпросът как следва да бъде определена припадащата се част на всеки един от солидарните длъжници, не обосновава допускането на касационното обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е съответно на тълкуването, дадено в цитираното от касатора решение № 211 по гр.д. № 177/2011 г., ІV г.о., ВКС, в което обобщено се приема, че при солидарно поеманите задължения от съпрузите се предполага във вътрешните им отношения, че те дължат поравно и в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. Подобно твърдение не е излагано в настоящия процес, поради което съдът е възприел общия принцип на определяне на припадащата се част на всеки един от солидарните длъжници.
Следващият въпрос – как се определя размерът на общия дълг към момента на погасяването му, в случай, че не е установен по делото, също не води до допускане на касационното обжалване. До това заключение се достига с оглед изложените съображения на въззивния съд – сочи се, че заявеният размер на погасения дълг не е оспорен и не са въведени от страна на касатора насрещни конкретни твърдения за различен от така посочения и установен (със съдебно-счетоводна експертиза) размер на дълга, не е провеждано доказване за различен размер на дълга, включително и по повод възраженията за разпределената доказателствена тежест. Следователно, заключението, че размерът на общия дълг е този по твърдението на ищцата, е обосновано с процесуалното поведение на страните по спора, а по този проблем правен въпрос не се поставя.
Накрая, не следва да се допуска касационното обжалване и по въпроса в случай, че регресните искове от поръчителите са предявени само по отношение на единия длъжник (бивш съпруг) след прекратяване на брака, плащанията по тях не обвързват ли с обратна сила и другия съдлъжник (бивш съпруг), след като с тях се издължава общ дълг, възникнал по време на брака. По твърдението на касатора, че е осъществено успоредно събиране на дълга от страна на кредитора и суми са плащани от поръчители, въззивният съд приема твърдението за недоказано. При подобен извод – за недоказаност на твърдян факт, е без каквото и да е значение допълнителното съображение на съда, че заявеното обстоятелство (събиране на част от дълга от поръчители) не е правно релевантно с оглед уреждане отношенията между солидарните длъжници в качеството им на бивши съпрузи.
С оглед изхода на спора е основателно искането на ответницата на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК за заплащане на сторените за касационната инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1295 от 3 юли 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1226 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г.
ОСЪЖДА Л. В. Х., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на В. Н. Ш. с адрес в [населено място], ул. „Ц. Освободител4 № 7, ет. 1, ап. 1, сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: