О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
София, 12.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1087 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Й. А. Г., К. В.Б., Д. Г. М., И. И. Ч., А. С. Н., И. Р., О. И. Д., В. Ф. Д., К. В. М., С. П., А. П., С. К. Г. – всички с адрес в [населено място], представлявани от адв. К. С., против определение № 3449 от 5 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 2454/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна, с което е потвърдено определение № 7896 от 1 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 7487/2015 г. по описа на районния съд в гр. Варна за прекратяване производството по делото, образувано по искова молба на жалбоподателите – ищци в производството, срещу Е. Ч. Я. от [населено място], по предявен иск за признаване на установено по отношение на Я., че същата не е собственик на помещение – охрана, с идентификатор № *****.****.****.*.**, находящо се на приземен етаж, с площ от 10,91 кв.м. в жилищна сграда в [населено място].
В жалбата се заявява недопустимост и неправилност на обжалваното определение, като твърденията на частните жалбоподатели са за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 126 ГПК, въз основа на която първоинстанционният съд е прекратил производството по делото. Сочат се за погрешни изводите на първоинстанционния и въззивния съд, че между образуваното гр.д. № 2560/2013 г. по описа на районния съд в гр. Варна и образуваното по-късно дело № 7487/2015 г. по описа на същия съд, съществува пълен обективен и субективен идентитет, което налага прекратяването на второто дело като процесуално недопустимо с оглед чл. 126 ГПК. Жалбоподателите поддържат, че няма идентичност между страните по двете дела, тъй като първото е образувано от тринадесет ищци срещу Е. Ч. Я., докато второто дело е заведено от осемнадесет ищци, освен срещу посочената ответница, още и срещу [фирма]. Изтъква се и различие между основанията и петитума на исковете по двете дела, тъй като с по-късно образуваното дело се претендира да се установи, че процесният недвижим имот представлява обща част по предназначение в етажната собственост на основание чл. 38 ЗС, докато по първото дело е предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК.
В писмен отговор от Е. Ч. Я. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. А. Г., се оспорват сочените от частните жалбоподатели основания за неправилност на обжалвания съдебен акт.
С определението си въззивният съд приема в съгласие с мотивите на първата инстанция, че процесното гр.д. № 7487/2015 г. по описа на районния съд в гр. Варна подлежи на прекратяване, тъй като то съвпада по основание, страни и петитум с по-рано образуваното и висящо гражданско дело № 2560/2013 г. по описа на същия съд. Подчертава се, че с предявената искова молба посочените в нея ищци претендират да се установи, че ответниците Я. и [фирма] не са собственици на недвижимия имот – обект „Охрана“, находящ се в жилищна сграда в [населено място], какъвто бил и петитумът на предявеният по предходното дело иск, а и производството по исковата молба е било разделено с определение, постановено по гр.д. № 210/2014 г. на районния съд, като в частта на исковата молба срещу ответното дружество производството е продължило по друго дело. Затова е прекратено производството по иска само срещу ответницата Я., и е изведено заключението и за субективния идентитет между двете дела.
К. съд в настоящия си състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Преди всичко следва да се отговори по доводите на частните жалбоподатели за недопустимостта на обжалваното определение.
Пита се налице ли са предпоставките за отвод по чл. 22 ГПК и нарушени ли са основаните начала на ГПК за законност, служебно начало, установяване на истината и вътрешно убеждение. Жалбоподателите са се ограничили да заявят единствено, че има основания за отвод по чл. 22 ГПК, без да бъде посочено в коя хипотеза те намират подобно основание, поради което преценката на касационния съд за наличието на твърдения порок не е възможна. Не е посочено още защо се счита, че сочените основни начала са били нарушени от въззивния съд, и то като се има предвид, че нарушаването на основните начала от страна на съда не може да доведе до недопустимост на съдебния акт, а до друг порок. На второ място се поддържа, че обжалваното определение било недопустимо, тъй като в производството по вещен иск всички етажни собственици са задължителни необходими другари. Подобно виждане е отречено в съдебната практика (например решение № 40 по гр.д. № 4994В/2015 г., ІІ г.о., ВКС), според която другарството на етажните собственици по спор дали едно помещение е обща част е факултативно необходимо и съвместната им процесуална легитимация не е предпоставка за допустимостта на предявения иск. Следва още да се отбележи, че противно на виждането на частните жалбоподатели, изтъкването като касационно основание на оплакване за недопустимост на въззивен съдебен акт, не може самостоятелно да доведе до допускане на касационното обжалване, а този довод следва да бъде надлежно обоснован. Допълнително, в изпълнение на задължението си съобразно обвързващите мотиви на ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационният съд при извършената служебна проверка не констатира основания да приеме въззивния съдебен акт за недопустим.
За да обосноват допускането на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателите формулират множество правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място се поставя въпросът дали са налице предпоставките на чл. 126 ГПК, ако е внесен допълнителен компонент в основанието и петитума на иска на по-късно заведеното дело, като се твърди, че е нарушена практиката на ВКС, обективирана в определение № 114 по гр.д. № 1/2012 г., II г.о. и определение № 74 по ч.т.д. № 47/2015 г., II т.о., в която според жалбоподателите поставеният правен въпрос е намерил различно разрешение от даденото с обжалваното определение. Поставеният въпрос няма обуславящо значение за изхода на делото. Още при разглеждането на исковата молба по гр.д. № 210/2014 г. съставът на районния съд е констатирал, че исковата претенция на ищците е насочена срещу две лица – Е. Я. и [фирма], и като е взел предвид сложността на делата и множеството на страните, е разделил исковете в две отделни производства. По претенцията по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Я. не е собственик на помещение, при разделянето е образувано гр.д. № 7487/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], по което е постановено определението за прекратяване на делото, предмет на инстанционния контрол в настоящото производство. Същевременно, по отношение на процесното помещение е бил предявен отрицателен установителен иск за собственост срещу Я., образуван в гр.д. № 2560/2013 г. на районния съд в гр. Варна, като част от ищците по делото от 2013 г. и по настоящия спор са едни и същи. Като „допълнителен компонент” в основанието и петитума на иска не може да се счете наличието на различен ответник по новопредявения иск в лицето на [фирма], нито пък такъв е искането по настоящото дело да се признае за установено, че спорният обект представлява обща част, тъй като именно разрешаването на този въпрос предпоставя крайния извод на съда по спора за собственост в специфичната разглеждана хипотеза. При тези доводи следва да се приеме, че не се обосновава допускането на касационното обжалване и по производните въпроси за това следва ли да бъде приет за основателен отвод за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК ако липсва пълно субективно (страни по делото) и обективно (предметно) тъждество между делата, и ако е налице разлика в някой от компонентите (страни, основание на заведения иск и петитум), то налице ли са основания за прекратяване на по-късно заведеното дело.
От останалите двадесет и седем въпроса, двадесет и четири са насочени към установяване на статута на процесното помещение, а три касаят допълнението в ал. 2 на чл. 210 ГПК. Поставени са въпросите: как следва да се прилага ТР № 39/1986 г., ОСГК, ВС, за стая за охрана, която е обща част съгласно чл. 38 ЗС и не отговаря на законовите изисквания за жилище на портиера, съгласно определението за „жилище“, дадено съгласно § 5 ДР ЗУТ, т. 30, според което то е „съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди“ и на разпоредбите на чл. 38, ал. 1 ЗУТ и чл. 40, ал. 1 ЗУТ; стая за охрана е ли обща част съгласно чл. 38 ЗС, след като безспорно не отговаря на законовите изисквания за жилище на портиера, съгласно определението за „жилище“ дадено съгласно § 5 ДР ЗУТ, т. 30; съсобствеността върху „стая за охрана“ като общи части е ли принудителна и допустимо ли е тя да бъде ликвидирана чрез правен акт; собствеността върху „стая за охрана“ като общи части възниква ли по право „ex lege” и съгласно разпоредбата на чл. 38 ЗС в момента на възникване на ЕС, респективно към датата на прехвърлителната сделка; определящо ли е за статута на „стая за охрана“ нейното предназначение; могат ли обслужващи помещения да придобиват статут на самостоятелен обект на правото на собственост, ако не отговарят на законовите изисквания за жилище по ЗС и ЗУТ; каква е ролята и правното значение на разрешението за въвеждане в експлоатация на самостоятелни обекти, на обяснителната записка като база за функционалното предназначение на съответните обекти в етажната собственост и общите части към тях, за заложеното още при проектирането предназначение на съответните обекти в етажната собственост и общите части към тях; за правната разлика между жилище на портиера, съгласно ТР № 39/1986 г. ОСГК, ВС, и стая за охрана, която е обща част и не отговаря на законовите изисквания за жилище на портиера; за правното значение на обстоятелството, че жилищата се изграждат в надземните етажи на жилищната сграда за разлика от процесната стая за охрана, която е разположена на приземен етаж; относно правното значение на записаното в ценообразуването и площообразуването на сградата за статута на „стая за охрана“; определението за общи части, дадено в основната норма на чл. 38, ал. 1 ЗС има ли водещо значение за съсобствеността, и се преповтарят вече поставени въпроси.
Нито един от тези въпроси не е обуславящ изхода на разглеждания спор, тъй като предмет на изследване в обжалваното определение са били процесуалноправните предпоставки за допустимостта на процеса с оглед приложението на чл. 126 ГПК. Всички заявени въпроси засягат спорното между страните материално правоотношение, което е извън предмета на настоящото частно производство. Едва в разглеждането на делото по същество и при постановяване на решение по материалноправния спор е възможно даването на отговори по тях, докато в разглеждания случай съдът е спрял преценката си единствено до наличието на две висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане. Следва да се посочи за пълнота, че за част от цитираните въпроси частните жалбоподатели не поддържат наличието на никоя от предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, а друга част от въпросите имат фактически, а не правен характер. Поради изложеното, поставените от касаторите въпроси не осъществяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и само на това основание касационно обжалване не следва да се допусне, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Въпросите по приложението на новелата на чл. 210, ал. 2, изр. второ ГПК (как следва да се тълкува и прилага тази нова разпоредба по отношение на висящите производства, кога влиза в сила по отношение на висящите производства и материалноправна или процесуалноправна норма е и как следва да се тълкува и прилага по отношение на висящите производства) също не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като са неотносими към конкретно разглеждания процесуален проблем, а и преценката за наличието на основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК би стояла и в случай, че първоинстанционния съд не бе разделил производството по делото, след като се установява идентичност в страни, основание и искане с по-рано образувано дело от делото отпреди разделянето му.
При този изход на частното производство е основателно искането на ответницата за заплащане на сторените от нея разноски по договор за правна защита и съдействия за изготвения отговор на частната касационна жалба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3449 от 5 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 2454/2015 г. на окръжния съд в гр. Варна.
ОСЪЖДА Й. А. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , К. В. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , Д. Г. М., гражданка на Германия, родена на 16 юни 1974 г. в Русия, с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , И. И. Ч., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , А. С. Н., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап., И. Р., с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , О. И. Д., с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , В. Ф. Д., с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , К. В. М., с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , С. П., с адрес в [населено място], кв.., [улица], вх. , ет. , ап. , А. П., с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , и С. К. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. ., [улица], вх. , ет. , ап. , да заплатят на Е. Ч. Я., с адрес в [населено място],[жк], вх. „”, ет. , ап. , сумата от 200,00 (двеста) лева разноски за частното касационно производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: