8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
София, 10.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 992 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. М. Р., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Л. В., против въззивното решение № 6627 от 25 октомври 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15932/2017 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 206270 от 1 септември 2017 г., постановено по гр.д. № 2606/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта, с която са изменени влезли в сила протоколно определение по гр.д. № 13512/2011 г. по описа на районния съд в [населено място], и решение по гр.д. № 18205/2013 г. по описа на районния съд в [населено място], и вместо това упражняването на родителските права по отношение на детето А. В. П., родено на 23 ноември 2006 г., е предоставено на бащата В. Л. П., като е определено детето да живее с него. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено по отношение на режима на лични отношения на майката Л. Р. с детето и вместо него е определен следният режим: всеки първи и трети петък, събота и неделя на месеца от 18 ч. в петък до 18 ч. в неделя; всяка година от 9 ч. на първия ден на есенната и на междусрочната училищни ваканции до 18 ч. на последния ден на всяка от тези ваканции; всяка година през първите половини на пролетната и лятната училищни ваканции – от 9 ч. на първия ден на съответната половина до 19 ч. на последния ден на тази половина; всяка четна година през първата половина на коледната училищна ваканция на детето – от 9 ч. на първия ден на тази половина до 19 ч. на последния ден на тази половина; всяка нечетна година през втората половина на коледната училищна ваканция на детето – от 9 ч. на първия ден на тази половина до 18 ч. на последния ден на тази половина; всяка четна година на рождения ден на детето – от 10 ч. до 18 ч.; всяка година на рождения ден на майката – от 10 ч. (или след приключване на учебните занятия на детето, ако денят е учебен) до 20 ч., като този режим на лични отношения следва да се осъществява след изтичане на три месеца от постановяване на решението.
В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателката поддържа, че съдът не е обсъдил твърденията ? и представените от нея доказателства, поради което е достигнал до погрешен извод за основателност на предявения иск по чл. 59, ал. 9 СК. Сочи, че в нарушение на процесуалния закон въззивната инстанция не е допуснала поисканите от нея гласни доказателства. Изложени са и доводи за материална незаконосъобразност на обжалвания акт, основаващи се на твърденията, че при данните за наличие на родителско отчуждение от единия родител и обстоятелството, че изслушаната по делото съдебно-психологична и психиатрична експертиза е била оспорена от другия родител, въззивният съд е следвало да допусне извършването на нова експертиза. Поддържа се, че решението е немотивирано и не е извършен цялостен анализ на доказателствата, като не са били кредитирани свидетелските показания, от които се установява, че бащата е напуснал семейството, когато детето е било малко, непрекъснато е отсъствал, занимавал се е предимно с бизнеса си и не е полагал грижи за създаване на връзка с дъщеря си. Съдът не бил взел предвид, че детето не иска да живее с баща си и му няма доверие; че е силно привързано към майката, която е създала безконфликтна семейна среда, в която то се чувства защитено и обичано. Не били отчетени наличието на достатъчен родителски капацитет и родителско-възпитателски качества у майката и не са били съобразени интересите на детето. Сочи се, че възстановяването на връзката между баща и дъщеря би могло да бъде постигнато чрез съвместни действия на двамата родители за осигуряване на спокойна и сигурна емоционална среда за детето. В отклонение от принципните постановки на ППВС № 1/1974 г. съдът не бил съобразил възрастта, пола и степента на развитие на детето; не бил отчел как ще се отрази на детето промяната на семейната среда, предвид обстоятелството, че бащата е създал ново семейство, както и естеството на служебните ангажименти на бащата, които често налагали продължителното му отсъствие от страната. Не били предвидени евентуалните последици от промяната на жилищната, социалната и училищната среда на детето. Сочи се, че по време на процеса жалбоподателката е променила отношението си и е разрешавала на детето да контактува с баща си, което обстоятелство не е било съобразено при постановяване на решението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се излагат доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба В. Л. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. И. Ю., в отговор излага доводи както за липса на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователност на жалбата по същество.
За да постанови обжалваното решение, при съвкупна преценка на доказателствения материал по делото, включително заключението на допуснатата от въззивната инстанция комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, въззивният съд е установил, че е налице изменение на обстоятелствата, свързани с упражняването на родителските права, а именно – отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия; създаване на пречки от страна на родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права, за осъществяване на личните отношения с другия родител и ограничаването на контактите на детето с втория; откъсване на детето от баща му, еднокръвната му сестра и роднините му по бащина линия. Поради това е прието, че бащата следва да упражнява родителските права по отношение на детето. Прието е, че е налице сериозен дефицит в родителския капацитет на майката, свързан с допускането на отчуждаване на детето от баща му, с неспособността на майката да се вслуша и да разбере истинските емоционални потребности на детето и с нежеланието ? да положи действителни усилия да се постигне напредък. Посочено е, че синдромът на родителско отчуждение при детето е в умерена към тежка степен, като с времето се е задълбочил, а основна причина за възникването му е отхвърлящото поведение на майката по отношение на бащата, което натоварва детето с непосилна за възрастта му отговорност да се пребори само с отчуждението от бащата. Неразбирането и нежеланието на майката за съдействие е осуетило многобройните опити за възстановяване връзката между бащата и детето, което е било поставено в ситуация на стрес и тревожност. Прието е, че сложната семейна ситуация създава риск за емоционалното състояние на детето и бъдещото му развитие като личност. Въпреки потенциалните трудности по време на адаптационния период, въззивният съд е преценил, че негативите за детето ще бъдат много по-малки, ако то заживее с баща си, като това местоживеене ще допринесе за изграждането на емоционална връзка и с еднокръвната му сестра. При постановяването на този краен резултат, съдът е съобразил още, че и двамата родители имат желание да упражняват родителските права; че и двамата разполагат с подходящи жилищно-битови условия за нормалното отглеждане на детето; че бащата получава трудови доходи, превишаващи тези на майката; че и двамата родители могат да разчитат на помощта на своите партньори при отглеждането и възпитанието на детето; че въпреки негативите на работата на бащата, свързана с пътувания, като управител на собствената си компания той може да определя работното си време. Режимът на лични отношения е определен с оглед запазване на добрата емоционална връзка на детето с майката, като са взети предвид обстоятелствата, че детето е от женски пол и има необходимост да наблюдава женски тип модел на поведение, както и спецификите, произтичащи от възрастта му.
К. съд приема, че касаторката не обосновава допускането на касационното обжалване, както и че интересът на детето, какъвто е установен по спора и за който съдът следи служебно, не налага това.
Въпросът задължен ли е съдът да събира доказателства с оглед защита на интереса на детето във всеки един момент от развитието на производството пред инстанцията по същество, когато спорът касае страна, за чийто интерес съдът следи служебно, е разрешен в съответствие с константната съдебна (включително сочените от касаторката ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и решение № 280 по гр.д. № 888/2010 г., IV г. о., ВКС), съгласно която при спор за родителски права съдът съобразява факти и допуска доказателства и служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните, тъй като в това производство водещ е интересът на детето. Оплакването на касаторката е за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, но в случая чрез предприетите от въззивния съд процесуални действия са събрани доказателства. В съответствие с установената практика, с оглед защита интересите на малолетното дете, съдът е изслушал социален доклад относно възможностите на родителите за осигуряване условия за отглеждане на детето и е допуснал изготвянето на комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, чието заключение не е било оспорено от страните (видно от протокола от проведеното на 01.10.2018 г. публично съдебно заседание) и е ценено наред с останалите доказателства по делото.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по втория въпрос: при извършваната от съда задължителна преценка на интересите на детето по критериите на чл. 59, ал. 4 СК и на § 1 ДР ЗЗакрД, той трябва ли да вземе предвид всички конкретни обстоятелства, установени по делото, имащи значение за тази преценка, и в частност – следва ли съдът да обсъди и вземе предвид желанията и чувствата на детето. Решаващите изводи на въззивния съд по този въпрос са съобразени с постановките на ППВС № 1/1974 г. и обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК – съдът не е отдал значение на отделни факти, а е разгледал съвкупността от относими към разглеждания случай обстоятелства, определящи най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 ДР ЗЗакрД. В този смисъл са и представените от касаторката съдебни актове на ВКС: решение № 331 по гр.д. № 2181/2013 г., IV г.о., решение № 215 по гр.д. № 1325/2010 г., III г.о., решение № 152 по гр.д. № 1066/2011 г., III г.о., решение № 65 по гр.д. № 4202/2013 г., IV г.о., решение № 290 по гр.д. № 640/2012 г., III г.о., решение № 712 по гр.д. № 81/2010 г., III г.о., решение № 26 по гр.д. № 598/2009 г., IV г.о. Съобразени са възрастта и полът на детето, желанието на всеки от родителите да упражнява родителските права, добрите условия за отглеждането на детето, с които разполага всяка от страните, както и възможността да бъдат подпомагани от своите близки, емоционалната привързаност на детето към майката. Отчетени са дефицитите в родителския капацитет на майката и обстоятелството, че пребиваването на детето в дома на бащата, по отношение на който е налице синдром на родителското отчуждение, е единствената възможност за установяване на връзка между този родител и детето, въпреки вероятните трудности, които ще възникнат в първоначалния период на адаптация. Обсъдено е и желанието на детето (в случая – нежеланието му да живее при баща си), но същото не е било водещо при формиране на решаващия извод. Доколкото, според трайното разбиране в съдебната практика, желанието на детето не е основното обуславящо обстоятелство в този процес, тъй като принципът за запазване на неговия най-добър интерес следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, то не се констатира отклонение от практиката на ВС и ВКС.
Същият е изводът и по отношение на въпроса какви са критериите за определяне на режим на лични отношения на детето с родител, който също е свързан с постановките на ППВС № 1/1974 г., определящи задължението на съда с решението по упражняването на родителските права да се определят подходящи лични отношения между децата и родителите, като се изхожда от обстоятелствата на конкретната ситуация, по който начин е процедирал съдът в настоящия случай. Съдебният състав не намира основание за изменение или изоставяне на посочената задължителна съдебна практика, а и такава нужда не се обосновава от касаторката. Не може да бъде споделена тезата на касаторката, развита при обосновката на този въпрос, че съдът не е дал мотиви за определянето на режима на личните отношения на детето с майката. Съдът ясно е посочил основанията си да постанови съответните мерки, и е безспорно ясно, че мерките за лични отношения между деца и родители не се определят от вещи лица, които имат спомагателни дейността на съда функции, а от съда като следствие на съвкупна преценка на относимите обстоятелства във връзка с интереса на детето. Невярно се твърди и че съдът не е направил преценка на новата среда, в която ще попадне детето, и съответните отношения, произтичащи от това. Освен това изложената от касаторката обосновка касае твърдението й за необоснованост на решението, а не е свързана с изрично поставения въпрос за критериите за определяне на режим на лични отношения между дете и родител.
Въпросът следва ли съдът да посочи международни практики за борба с родителското отчуждение, на които се позовава, не дава основание за допускане на касационно обжалване, доколкото той също се основава на твърденията на жалбоподателката за необоснованост на въззивното решение – порок, наличието на който не може се преценява в производството по чл. 288 ГПК. Така също въпросът длъжен ли е съдът при наличие на родителско отчуждение да променя упражняването на родителските права от един родител на друг, не води до допускане на касационното обжалване, защото не е обусловил изхода на делото, тъй като обжалваният акт не съдържа подобен мотив, а решаващите изводи са направени при преценка на всички относими към спора за упражняване на родителските права обстоятелства.
Неотносим към решаващите мотиви на въззиввния съд е и въпросът може ли при промяна на родителските права съдът да си служи с предположения, или е длъжен да се мотивира единствено със събраните по делото доказателства. Той се основава на твърденията на касаторката, че въззивният съд е направил в решението си предположение относно продължителността на очаквания период на адаптация на детето. Поставеният по този начин въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като съдът не е изложил мотиви относно вероятната продължителност на този период на адаптация, а само е посочил, че в началото детето ще изпитва трудности при промяната на средата.
Казаното относно необходимостта интересът на детето да бъде от първостепенно значение и да се преценява с оглед особеностите на всеки конкретен случай, като се взема предвид съвкупност от най-различни обстоятелства, изключва даването на принципен отговор на поставения от касаторката въпрос относно критериите, въз основа на които се преценява срокът, за който следва да бъдат преустановени контактите на детето с родител. Съобразявайки фактите по делото и постановките на ППВС № 1/1974 г., съдът не е отрекъл необходимостта детето да общува пълноценно и с двамата си родители, а е преценил, че с оглед адаптацията на детето в семейната среда на бащата и изграждането на връзка с отглеждащия родител, режимът на лични отношения с майката следва да започне да се изпълнява след три месеца от постановяване на решението.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като поддържаният порок изисква неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, както и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността според чл. 281, т. 3 ГПК, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика, какъвто настоящият случай не е. С разглежданата касационна жалба касаторката поддържа, че са игнорирани събраните по делото доказателства, не е съобразено желанието на детето, възможните негативни последици при евентуална промяна на режима, неопределения срок на адаптационен период, несъобразяването на всички обстоятелства, предполагащи решение на конфликта в интерес на детето – все твърдения за допуснато процесуално нарушение и необоснованост, които не се обхващат от хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените за отговора на касационната жалба разноски в размер на 600 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6627 от 25 октомври 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15932/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Л. М. Р., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [улица], да заплати на В. Л. П., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: