Определение №1595 от по гр. дело №1385/1385 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1595

гр. София, 19.12.2011 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ:1.МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1385 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
С решение от 07.07.2011 г. по гр. д. № 518/2011 г. на Пловдивски апелативен съд е отменено решението от 10.03.2011 г. по гр.д.№ 790/2009г. на Пазарджишкия окръжен съд в ЧАСТТА, с която Т. Г. П. и М. Т. П., и двамата от [населено място], са осъдени да заплатят на В. Ф. А. и А. В. А. сумата 5 835 лв., претендирана като извършени подобрения в апартамент № 1, предмет на нищожна сделка и вместо него е постановено друго такова, с което предявеният от В. Ф. А. и А. В. А. против Т. Г. П. и М. Т. П. иск за заплащане на подобрения общо в размер на 5 835 лв., извършени в апартамент № 1, находящ се в приземния етаж на двуетажната (с приземен и тавански етаж) жилищна сграда, построена в УПИ * в кв. *** на [населено място], е отхвърлен. Отменено е решението в частта, с която Т. Г. П. и М. Т. П. са осъдени да заплатят на В. Ф. А. и А. В. А. разноски по компенсация, в размер на 8 959. 90 лв. и вместо него е постановено друго такова, с което са осъдени Т. Г. П. и М. Т. П. са осъдени да заплатят на В. Ф. А. и А. В. А. сумата от 8 877. 55 лв. – разноски по компенсация в първоинстанцонното производство; осъдени са последните двама да заплатят на Т. Г. П. и М. Т. П. сумата от 130 лв. – разноски по компенсация за въззивната инстанция. Потвърдено е решението в останалата му обжалвана част.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че продажбената сделка с предмет приземния етаж от двуетажната жилищна сграда е нищожна, поради невъзможен предмет – с оглед на това, че този етаж няма характер на самостоятелен обект на собственост, отделно от жилищните етажи в сградата, а е тяхна принадлежност (чл. 37 от ЗС). Като последица от това е уважил и предявеният иск по чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото по нищожната сделка, с осъждане на продавачите да заплатят на купувачите сумата от 101 507. 57 лв., явяващи се левовата равностойност на 51 900 евро (платената продажна цена). Присъдил е законната лихва върху горната главница, считано от датата на исковата молба– 24.09.2009г. до окончателното й изплащане. Намерил е, че сумата на направените при извършването на оспорената сделка по нотариален ред разноски, от 2 887. 16 лв. не следва да бъде присъждана на релевираното основание по чл. 34 ЗЗД. Тъй като приел, че сделката страда от най – тежкия порок, който я прави нищожна, съдът не се произнесъл по заявеното искане за нейната унищожаемост, поради порок на волята на купувача (поради измама). Претенцията за направените подобрения от ищците в апартамента в приземния етаж, в размер на сумата от 5 835 лв., за която е уважен искът от първата инстанция, е отхвърлена по съображения, че те касаят разходи за движимости, които могат да бъдат отделени от имота, без съществено той да бъде увреден – т.е. не подлежат на заплащане, защото не представляват подобрение. Като неоснователна е приета и претенцията за заплащане на половината от извършените от ищците, като добросъветни владелци, подобрения в дворното място, представляващо обща част от сградата. Същите е посочено да имат вземане срещу останалите съсобственици, доколкото всеки един съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ, съразмерно с частта си, но при липса на изложени твърдения за такива факти, съставляващи основание на претенцията, заявената такава подлежи на отхвърляне. Въззивният съд е намерил искът по чл. 210, ал. 2 ЗЗД за основателен за сумата от 10 505. 81 евро или левова равностойност от 20 547. 58 лв. – намаление на цената по продажбената сделка, поради установена разлика между договореното и действително пространство на апартамент № 2 с 19. 27 кв. м. За разликата до пълния му предявен размер от 26 561. 60 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Приел е, че искът по чл. 79 ЗЗД за заплащане на половината от дължимото обезщетение за неизпълнение на договорните задължения на ответниците по т. 5 от предварителния договор, в размер общо на 2 533. 50 лв. е неоснователен и го е отхвърлил. Изложил е мотиви, че не е налице неизпълнение на тези задължения и ответниците не дължат на ищците претендиранато обезщетение за неизпълнени подобрения в имота. Като обусловен от изхода на спора по иска за обезщетението за неизвършени подобрения според уговорката по т. 5 от предварителния договор на отхвърляне подлежи и искът за заплащане на неустойка от неизпълнение на това задължение, в размер на 9 779. 50 лв. Въззивният съд е намерил, че претенцията за сумата от 26 165. 91 лв. – претендирана от ищците като пропусната полза, съизмерима със законната лихва върху цялата платена сума за апартамент № 1 и платената в повече сума за апартамент № 2, за периода от 15.05.2008 г. /престирането й фактически по съглашението/ до датата на исковата молба е неоснователна. Това било така, защото даденото по нищожната сделка е дадено при начална липса на основание и само то – а не и нещо друго, следва да бъде върнато на престиралия го.
Против решението на Пловдивския апелативен съд в съответните му части е постъпила касационна жалба от Т. Г. П. и М. Т. П..
Решението се атакува в следните му части:
-в частта, в която е прогласена нищожността на продажбената сделка за апартамент № 1, находящ се в приземния етаж на жилищната сграда, построена в УПИ * в кв. ** по плана на [населено място], оформена в н. а. № **/2009 г. на нотариус С. Д.;
-в частта, в която са осъдени Т. Г. П. и М. Т. П. да заплатят на ищците на основание чл. 34 ЗЗД сумата от 101 507. 57 лв., явяващи се левовата равностойност на 51 900 евро (платената продажна цена по нищожната сделка), ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 24.09.2009 г. до окончателното й изплащане;
-в частта, в която Т. Г. П. и М. Т. П. са осъдени да заплатят на ищците на основание чл. 210, ал. 2 ЗЗД сумата от 20 547. 58 лв., престирана по продажбената сделка, оформена в н. а. № */2009 г. на нотариус С. Д. (жалбата в частта й срещу въззивното решение в осъдителната му част за дължимите на ищците разноски, които са възложени в тежест на ответниците П., в размер на 8 877. 55 лв. не очертава самостоятелен предмет на касационна проверка, доколкото отговорността за разноските е обусловена от изхода на спора по предявените искове, а по своя характер се явява молба за изменение на решението в частта за разноските).
Изложени са оплаквания за неправилност на решението – като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – съставляващи основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 от ГПК, тъй като въззивният съд се произнесъл по правни въпроси, обусловили атакуваното решение, които уточнени и прецизирани се свеждат до следното: 1. за правната възможност – при наличие на изби в жилищна сграда – едно пространство, обособено и ползвано като жилище преди възникването на етажна собственост в сградата, да съставлява самостоятелен обект – апартамент и в този смисъл – да бъде годен предмет на сделка; 2. допустимо ли е упражняването от страна на купувач на правото да иска разваляне на договора или намаление на платената цена по продажбата, по чл. 210, ал. 2 ЗЗД, след като същият е знаел преди сключването на нотариалната сделка, че действителното пространство на продавания имот е по – малко от предвиденото в договора с повече от 1/10 и въпреки това е извършил продажбата или е налице злоупотреба с права. Сочи се, че първият въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което прилага решение № 1538/19.12.2006 г. по гр. д. № 2616/2005 г. на IV А г.о., ВКС, като се поддържа, че правилното му разрешение има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Извеждат се основанията за допускане на въззивното решение до разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК. Заявява се, че по вторият въпрос липсва актуална съдебна практика, а разпоредбата на чл. 210, ал. 2 ЗЗД била неясна и непълна, и по пътя на тълкуването се налагало да се изясни нейното съдържание, за да се преодолят практическите трудности по приложението й – основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по жалба са изразили становище за отсъствие на основание за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение от 07.07.2011 г. по гр. д. № 518/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
Повдигнатите в изложението към касационната жалба правни въпроси не обуславят решението по делото. Решаващите изводи на въззивния съд по спора за установяване нищожност на продажбената сделка за апартамент № 1 в двуетажната жилищна сграда, поради невъзможен предмет, се основават на установеното при процесния приземен етаж от сградата /който съставлява въпросния апартамент/ отклонение от строителните правила и норми за жилище /за светла и конструктивна височина/, а не на факта, че е пригоден и обитаван като такова преди възникването на етажна собственост в сградата, където има и избени помещения. По спора относно претенцията за намаляване цената на продадения имот в хипотезата на чл. 210, ал. 2 ЗЗД меродавно е различието в площите на имота – между посоченото в договора и действителното пространство, и то в обема посочен от закона, както и определянето в съглашението на цената общо за целия имот. Това са въпросите, които са обусловили произнасянето по този иск в атакуваното решение, а не този, поставен от жалбоподателите в изложението към жалбата им.
Ето защо, отсъства основание за допускане на въззивното решение в съответните му атакувани части до касационен контрол.
При този изход на спора по жалбата Т. Г. П. и М. Т. П. следва да бъдат осъдени да заплатят на В. Ф. А. и А. В. А. сумата от 1 500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.07.2011 г. по гр. д. № 518/2011 г. на Пловдивски апелативен съд в атакуваните му части.
ОСЪЖДА Т. Г. П. с ЕГН [ЕГН] и М. Т. П. с ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица] да заплатят на В. Ф. А. и А. В. А. сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева – разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top