1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
гр.София, 19.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3126/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на А. В. А. и Н. К. К. срещу въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1271 от 26.10.2017 г. по гр.д.№ 1638/ 2017 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 9442/ 2014 г. и по този начин е постановено, че вина за прекратяването на брака между страните имат и двамата бивши съпрузи, упражняването на родителските права по отношение на децата В. А. А. и Г. А. А. е предоставено на майката Н. К. К., а на бащата А. В. А. е определен режим на лични отношения (с право да вижда и взема децата като ги връща на майката всяка първа и трета събота и неделя на месеца с преспиване от 10 ч в събота до 18 ч в неделя, по един месец през лятото, всяка четна календарна година по времето на Коледните празници от 20,00 ч на 23.12. до 20,00 ч. на 26.12, всяка нечетна календарна година по време на Новогодишните празници от 20,00 ч на 29.12. до 20,00 ч. на 01.01, през първата половина на пролетната ваканция, на именните и рождените дни на децата в нечетна година от 09,00 до 20,00 часа и в същия часови пояс на рождения и именния ден на бащата всяка календарна година); ползването на семейното жилище е предоставено на Н. К. К. и децата В. А. А. и Г. А. А. за срок 1 година от влизане на решението в сила; А. В. А. е осъден да заплаща по 200 лв месечно на детето В. А. и 180 лв месечно на детето Г. А. считано от датата на влизане на решението в сила със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, като в същия размер е присъдена издръжка за минало време – за период 25.02.2014 г. – 18.06.2014 г., със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното изплащане на сумата.
А. А. обжалва въззивното решение в частта за присъдената издръжка (за в бъдеще и в минало време) и режима на лични отношения. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК излага съображения, че в тези си части обжалваният акт е постановен в противоречие с указанията, дадени в ППВС 5/ 1970 г., ППВС № 5/ 1981 г. и ППВС № 1/ 1974 г., поради което е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Правен въпрос по допускане на обжалването не е формулиран.
Н. К. оспорва жалбата на А. А. и моли по нея касационно обжалване да не бъде допуснато, тъй като не е посочен от касатора правен въпрос като общо основание за достъп до касационен контрол. Тя обжалва въззивното решение в частта, в която е определен режимът на лични отношения на А. А. с децата В. и Г.. Поставя правните въпроси необходимо и допустимо ли е изслушване на родителите по реда на чл.59 ал.6 СК от въззивния съд, ако такова изслушване е проведено от първата инстанция и не се твърдят нови обстоятелства; допустимо ли е въззивният съд да разшири определения от първата инстанция режим на лични отношения между дете и родител, който е проявявал агресивно поведение и физическо насилие, като детето е заявило нежелание за по-чести контакти с този родител, а последният не е обжалвал първоинстанционното решение в частта кой да упражнява родителските права. Счита, че при разрешаването на тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тълкуването, дадено в ППВС № 1/ 1974 г., както и в други актове на ВКС, обективиращи незадължителна съдебна практика.
А. А. оспорва касационната жалба на Н. К. като поддържа, че поставените правни въпроси не са релевантни за конкретното дело.
Н. К. е подала касационна жалба и срещу решение № 315/ 08.03.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1638/ 2017 г., в частта, с която е отхвърлено искането й за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 26.10.2017 г. относно началния момент на присъдената издръжка за в бъдеще време. За допускане на касационния контрол повдига процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да отстрани по реда за поправка на очевидна фактическа грешка противоречието, което е допуснал, когато е потвърдил първоинстанционния акт, но е възпроизвел в диспозитива по различен начин съдържанието му. Счита, че в обжалвания акт този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, евентуално – че решението се явява очевидно неправилно поради нарушение на императивните изисквания на чл.247 ГПК и поради противоречието му с трайно установената практика.
А. А. оспорва и тази жалба като поддържа, че очевидна грешка няма, а твърденията за ищцата са за неправилно определяне от съда на началната дата, от която издръжката се дължи. Този порок е следвало да се релевира по пътя на обжалването срещу самото решение (срокът за което е пропуснат), но не и по реда за отстраняване на очевидна грешка.
С допълнителни молби жалбоподателката К. излага твърдения за новонастъпили (след постановяване на въззивното решение) обстоятелства. Такива обстоятелства обаче не могат да бъдат обсъждани в касационното производство. Те нямат значение за правилността на въззивното решение, силата на пресъдено нещо на което преклудира само фактите, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивния съд.
Въззивното решение не е обжалвано в частите за вината за прекратяване на брака, ползването на семейното жилище и упражняването на родителските права, валидно е и е влязло в сила в тези части.
Жалбите са допустими, но по исканията и на двете срещупоставени страни не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че страните по делото са сключили брак през 2002 г., от който на 03.11.2003 г. се родило детето В., а на 10.10.2006 г. – детето Г.. Семейството обитавало жилище в [населено място], пл.”К. Ч.” № 2, ет.2, ап.5, собственост на роднини на А. А., до 2014 г., когато се разделили. Същата година, на 18.02., А. осъществил акт на домашно насилие срещу съпругата си, което е установено с влязло в сила решение и срещу него е издадена заповед за защита. След раздялата съпругата и децата са останали в семейното жилище, което заемат и понастоящем, а съпругът е отишъл да живее при свои близки. И двамата родители имат капацитет да упражняват родителските права по отношение на родените от брака деца, но техният интерес ще бъде задоволен най-добре, ако правата бъдат предоставени на майката, а на бащата бъде определен разширен режим на лични контакти. Съдът посочил, че това е необходимо, за да се съхрани добрата връзка между бащата и децата и да може той да участва пълноценно в отглеждането и възпитаването им. Относно издръжката съдът взел предвид възрастта на децата и техните нужди, както и установените по делото доходи на родителите и счел, че детето В. се нуждае от 300 лв месечно, а детето Г. – от 280 лв, от които бащата следва да поеме съответно 200 лв и 180 лв. Съдът посочил, че издръжката следва да се заплаща от датата на влизане на решението в сила до настъпване на обстоятелства, обуславящи нейното изменение или прекратяване. Посочил също, че издръжка бащата дължи и за минал период – от 25.02.2014 г. до завеждане на исковата молба, тъй като в този период той е бил изведен от семейното жилище и майката е поела сама изцяло отглеждането на децата.
С молба от 21.02.2018 г. Н. К. поискала да се отстрани очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение, като издръжката бъде присъдена не от датата на влизане на решението в сила, а от датата на исковата молба, какъвто е диспозитива на потвърдения първоинстанционен акт. С решение от 08.03.2018 г. съдът отхвърлил искането като посочил, че диспозитива на акта му съответства на изложеното в мотивите, поради което грешка не е налице.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният от Н. К. правен въпрос необходимо и допустимо ли е изслушване на родителите по реда на чл.59 ал.6 СК от въззивния съд, ако такова изслушване е проведено от първата инстанция и не се твърдят нови обстоятелства, не е обуславящ. Този въпрос няма никаква връзка с обжалваната от нея част от основното въззивно решение (относно режима на лични отношения между бащата и децата), а по необуславящ правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Въпросът при какви условия е допустимо въззивният съд да разшири определения от първата инстанция режим на лични отношения между дете и родител е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. ППВС № 1/ 1974 г., на което ищцата се позовава, дава указания при определяне на режима на лични отношения да бъде гарантирано създаването на нормална обстановка за поддържане на тези отношения. Необходимо е определените мерки с решението да не стават допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите, като поддържането на подходящи лични отношения може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт на детето с родителя. В решението на съда не е необходимо да се изброяват всички възможни форми на лични отношения, някои от които следва да се изберат свободно от родителя или от самото дете, особено по време на неговото непълнолетие. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не следва да се обсъждат доводите за разрешаване на същия въпрос в противоречие с незадължителна практика на ВКС, тъй като при съобразено от въззивния съд задължително тълкуване е без значение дали има противоречаща на това тълкуване друга практика.
Що се касае до касационната жалба на А. А. срещу основното решение, по нея обжалването не може да бъде допуснато поради липсата на повдигнат правен въпрос. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор е посочил актове на ВКС, обективиращи задължително за всички съдилища тълкуване и е изложил твърдения, че въззивното решение й противоречи. Не е посочил обаче при разрешаването на кой правен въпрос въззивният съд се е отклонил от задължителното тълкуване, а съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, това е самостоятелно основание за отхвърляне на искането за достъп до касационен контрол.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на решението от 08.03.2018 г. по жалбата на Н. К.. Поставеният от нея процесуалноправен въпрос (Когато въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт, но е възпроизвел в диспозитива по различен начин съдържанието му, длъжен ли е да отстрани това противоречие по реда за поправка на очевидна фактическа грешка?) не е обуславящ, тъй като искането й по чл.247 ГПК е отхвърлено по други съображения. Съдът е посочил, че очевидна фактическа грешка е несъответствие между формираната правораздавателна воля на съда и външното й обективиране. В мотивите си той е посочил каква воля е формирана, диспозитива на решението я възпроизвежда точно, поради което не е налице очевидна грешка. Във връзка с тези решаващи съображения на инстанцията по същество Н. К. не е повдигнала правен въпрос, а този, който е повдигнала, няма значение за мотивите, поради които съдът е отхвърлил молбата й.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. В случая жалбоподателката формулира в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като доводи за очевидна неправилност на решението нарушение на императивните изисквания на чл.247 ГПК и противоречие с трайно установената практика. Практика, според която при съответствие между формираната воля на съда и външното й изразяване, обективираната воля може да бъде изменяна по реда на чл.247 ГПК, няма. Поради това не може да бъде направен извод за очевидна неправилност на обжалвания акт.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1271 от 26.10.2017 г. по гр.д.№ 1638/ 2017 г. и на решение № 315/ 08.03.2018 г. по същото дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: