О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр.София, 25.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 660/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Р. Н. И. и на „С. б. за а. л. [фирма] срещу въззивно решение на Софийски градски съд от 02.10.2014 г. по гр.д.№ 4840/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 27695/ 2013 г. и по този начин „С. б. за а. л. [фирма] е осъдено да заплати на Р. И. на основание чл.200 ал.1 КТ 9 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени трудова злополука, настъпила на 19.11.2011 г., със законната лихва от тази дата, като за разликата до 20 000 лв искът е отхвърлен и е разпределена отговорността на страните за разноските по делото.
Жалбоподателката Р. И. обжалва решението в частта, отхвърляща исковете и в частта за разноските. Обосновава искането си за допускане на касационно обжалване като поддържа наличие на основанията по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК по отношение на материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от трудова злополука. Според нея този въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г., а от друга страна – има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото ще позволи на ВКС да уеднакви практиката по него. Изложени са и доводи за неправилност на решението в частта, в която е определен обемът на неимуществените вреди и размерът на обезщетението за тях в конкретния случай.
„С. б. за а. л. [фирма] обжалва решението в осъдителната му част, като повдига същия материалноправен въпрос с твърдения, че по него има противоречива практика на съдилищата. Релевира и процесуалноправния (неправилно квалифициран в изложението като материалноправен) въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди конкретните обстоятелства, от значение за определяне на размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди: фактите, при които злополуката е настъпила, продължителността на търпените болки и страдания и тяхната интензивност, възрастта на увреденото лице и последиците от злополуката за бъдещото му развитие. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. и с практика на ВКС, установена по реда на чл.290 ГПК. В изложението си жалбоподателят – ответник излага и твърдения за противоречие между обжалваното решение и установена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика от ВКС касателно следните правни разрешения: по материалноправния въпрос налице ли е груба небрежност, когато злополуката е настъпила в резултат на обстоятелства, създадени от самото увредено лице; по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за обстоятелствата, от значение за размера на обезщетението, когато не е препратил към първоинстанционния акт съгласно чл.272 ГПК; и по процесуалноправния въпрос за значението на направеното от страната или нейния представител признание на неблагоприятен факт в исковата молба и в дадените пред вещото лице сведения, относно доказването на този факт.
„С. б. за а. л. [фирма] е подала и отговор срещу жалбата на другата страна като поддържа в него, че искането на ищцата за допускане на касационно обжалване не следва да се разглежда по същество, поради липса на изведен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Ищцата Р. И. не е взела становище по жалбата на ответника.
Съдът намира жалбите за допустими, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Неоснователно ответникът поддържа, че ищцата не е посочила правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. В обективираното в касационната й жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, ищцата изрично се позовава на противоречие между обжалваното решение и ППВС № 4/ 1968 г. по въпроса за критериите, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение. С това въпросът е повдигнат, а касационният съд е в правомощията си да го уточни и поясни (т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г.), ако намери формулировката му за непрецизна.
По отношение на наведените в изложението на жалбоподателката -ищца доводи за неправилност на въззивното решение в частта, определяща размера на дължимото обезщетение, следва да бъде отбелязано, че те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. При решаване на въпроса да допусне ли касационното обжалване, ВКС взема предвид единствено правните разрешения, дадени от въззивния съд и доколко те противоречат на практиката на ВКС, по тях има противоречива практика или са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В това производство не се проверява правилността на обжалваното решение и доводите на ищцата в тази насока не могат да бъдат осъждани.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищцата (като работник, санитар) и ответникът (като работодател), са били в трудово правоотношение, възникнало от договор. При изпълнение на задълженията си по това правоотношение, на 19.11.2011 г., ищцата претърпяла увреждане, състоящо се в триглезенно счупване в областта на дясната глезенна става. Злополуката е призната за трудова по декларация на работодателя – ответник със стабилен административен акт. Преведено е оперативно лечение, последвало от имобилизация на крайника и необходимост от ползване на патерици за придвижване за срок два месеца и половина, след което за облекчаване на ищцата е било необходимо ползването на бастун. В началния период след получаване на травмата болката е била интензивна, като след проведено лечение с обезболяващи лекарства тя е купирана, но не напълно. Ищцата страда от хронични заболявания, но те не са оказали влияние върху продължителността на оздравителния период или търпените във връзка с трудовата злополука болки. Съдът отхвърлил изцяло възражението на ответника за съпричиняване на увреждането от пострадалата с груба небрежност като посочил, че в негова тежест е установяването на факти, при които да се направи извод, че ищцата е нарушила правилата за безопасност на труда и че не е положила грижата, която и най-небрежният работник би положил в подобни случаи. Доказателства за такива факти не са ангажирани. Относно размера на обезщетението съдът посочил, че взема предвид тежестта на увреждането, продължителността на възстановителния период, проведеното медикаментозно лечение, почти пълното излекуване на пострадалата (движенията на дясната глезенна става при нея понастоящем са съвсем леко ограничени, няма хипертрофия на мускулатура или други необратими увреждания). С оглед тези обстоятелства съдът посочил, че справедливият размер на обезщетението за търпените болки и страдания е 9 000 лв, а за горницата искът се явява неоснователен.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, единственият релевиран от ищцата Р. И. материалноправен въпрос (относно приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди), обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. ППВС № 4/ 1968 г., на което ищцата се позовава в изложението си, уеднаквява практиката по този въпрос, като задължава съдилищата при преценката кое обезщетение е справедливо да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Постановлението указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението и да бъде обсъдено тяхното значение. Обжалваното въззивно решение съответства на така даденото задължително тълкуване, като съдът е отчел тежестта на увреждането, болките и страданията, техният интензитет и продължителност, липсата на други вредни последици, практически пълното възстановяване на пострадалата. Така указанията в ППВС № 4/ 1968 г. са спазени, а дали присъденото обезщетение е справедливо, в настоящето производство не може да бъде обсъждано.
В цитираното по-горе тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. е посочено, че правният въпрос, на който касаторът се позовава, има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото при следните условия: разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. Видно от изложеното, ако по въпроса е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено той да има значението по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. По поставения въпрос за критериите, при които обезщетението за неимуществени вреди се явява справедливо, задължително тълкуване е дадено още в ППВС № 4 от 1968 г., практиката е доустановена от ВКС по реда на чл.291 ГПК, което изключва въпроса от кръга на тези, които могат да имат значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
И по жалбата на ответника „С. б. за а. л. [фирма] няма основания за допускане на обжалването. Процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при мотивиране на акта му досежно конкретните обстоятелства, от значение за определяне на размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Съобразени са както указанията в ППВС № 4 от 1968 г., така и тези по Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19, и съдът е изложил подробни мотиви във връзка с всяко от твърденията на ищцата и ответника за настъпилите последици от злополуката и значението на установените факти относно размера на обезщетението. С оглед изложеното по-горе, правилността на преценката на съда не може да бъде обсъждана, но той не е разрешил повдигнатия въпрос в противоречие с обвързващата тълкувателна практика на ВКС.
Изложеното важи и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за обстоятелствата, от значение за размера на обезщетението, когато не е препратил към първоинстанционния акт съгласно чл.272 ГПК. В обжалваното решение не е посочено, че такова задължение няма, нито съдът се е отклонил фактически от изпълнението му. Доколко изложените обстоятелства са достатъчно и дали са преценени съответно, е въпрос по правилността на въззивното решение, който не е предвиден като основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни са и доводите за наличие на противоречива съдебна практика по въпроса за релевантните обстоятелства относно прилагането на критерия „справедливост”, тъй като извод за такава може да бъде изведен само ако при едни и същи увреждания, получени при едни и същи обстоятелства и с еднакво отражение върху здравословното състояние на пострадалото лице, съдилищата са определяли съществено различен размер на обезщетенията. Нито едно от решенията, на които се позовава касаторът – ответник, не е постановено при фактическа обстановка, идентична с установената по настоящето дело, така че не може да става въпрос за наличие на противоречива практика.
Останалите формулирани от касатора – ответник въпроси не обуславят въззивното решение. Материалноправният въпрос налице ли е груба небрежност, когато злополуката е настъпила в резултат на обстоятелства, създадени от самото увредено лице, не е разрешаван от въззивния съд. В обжалваното решение е разрешен процесуалноправният въпрос кой носи доказателствената тежест за фактите, обуславящи съпричиняване на вредите. Съдът е посочил, че това е работодателят и че последният не е ангажирал никакви доказателства за съпричиняване. Той не е посочил, че увреденото лице само е създало предпоставки за злополуката, въпреки което не може да има съпричиняване, поради което въпросът в тази връзка е ирелевантен.
Неотносим е и процесуалноправният въпрос за значението на направеното от страната или нейния представител признание на неблагоприятен факт в исковата молба и в дадени пред вещото лице сведения. Значението на такова признание въззивният съд не е обсъждал, защото ищцата не е посочила нито в исковата молба, нито пред вещото лице неблагоприятни за нея факти. Тя е твърдяла, че злополуката е настъпила при изпълнение на трудовите й задължения – при миене на под и подхлъзване, които факти съдът изрично е посочил, че не могат да бъдат окачествени като груба небрежност. Такава небрежност може да има при нарушение на правилата за безопасност на труда, каквито работодателят не е посочил и не е доказал. С оглед тези мотиви, въпросът за значението на признание на неблагоприятен факт, пред въззивния съд не е стоял и не е разрешен от него.
По тези съображения Върховният касационен съд приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 02.10.2014 г. по гр.д.№ 4840/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: