О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 749
гр.София, 02.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и осми май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3131/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Г. В. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 408 от 28.02.2014 г. по гр.д.№ 320/ 2014 г. само в частта му, в която след като е отменено решение на Първомайски районен съд по гр.д.№ 556/ 2012 г., е отхвърлен частично предявения от жалбоподателката против [фирма] иск за заплащане на дължимо трудово възнаграждение – до размер 4 796,48 лв – и лихва за забава в размер 625,51 лв.
Въззивното решение не е обжалвано в останалата му част и е влязло в сила.
Жалбоподателката повдига материалноправния въпрос дължи ли работодателят заплащане на трудово възнаграждение в хипотезата на престой на работници и служители не по тяхна вина и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да не разисква въпроси извън хипотезата на приложимата материалноправна норма. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което моли за допускането му до касационен контрол.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата като поддържа, че жалбоподателката не е изложила правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че ищцата (сега касационен жалбоподател) е работила в ответното дружество на длъжността „техник геология” по безсрочно трудово правоотношение. След юли 2011 г. работодателят преустановил заплащането на дължимото по договора трудово възнаграждение, а след октомври 2011 г. ищцата не е полагала добросъвестно труд по правоотношението, напуснала е обекта и не е изпълнявала трудовата си функция. Съдът установил, че ищцата не е имала извинителни причини да не престира работна сила и поради това приел, че й се дължи заплащане на трудово възнаграждение само за месеците август, септември и октомври 2011 г. За периодът след тази дата и до прекратяване на трудовоправната връзка (настъпило на 17.10.2012 г.) искът за заплащане на такова се явява неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателката въпроси не обуславят въззивното решение. Материалноправният въпрос е без значение за изхода от спора за дължимостта на трудовото възнаграждение, защото въззивният съд не е установил от фактическа страна наличие на престой. В обжалваното решение не се съдържа констатация, че ищцата е била на работа и в готовност да престира работна сила, но такава престацията е била невъзможна поради неосигуряване на работа от страна на работодателя. Напротив, съдът е приел, че след октомври 2011 г. ищцата е напуснала обекта, на който е следвало да изпълнява трудовата си функция и че не е имала извинителни причини за това. Фактическите констатации на въззивния съд не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК – в това производство касационната инстанция контролира единствено правните му разрешения, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос по чл.288 ГПК. В случая въпросът дължи ли работодателят заплащане на трудово възнаграждение в хипотезата на престой на работници и служители не по тяхна вина, не е относим. Какъвто и отговор да бъде даден, това би било без значение за правните разрешения на въззивния съд, щом от фактическа страна той не е установил престой.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да не разисква въпроси извън хипотезата на приложимата материалноправна норма, също не е обуславящ. Съдът не се е произнесъл в мотивите си за наличието или липсата на такова задължение, нито фактически е обсъждал въпрос, ирелевантен за спора. Той се е произнесъл по доводите на работодателят – ответник, че трудовото възнаграждение не се дължи, ако работникът не е престирал добросъвестно работна сила и по този начин е спазил установената по реда на чл.291 ГПК обвързваща практика, че съдът дължи произнасяне по всички доводи на страните след обективен анализ на доказателствата и обсъждането им поотделно и в съвкупност.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 408 от 28.02.2014 г. по гр.д.№ 320/ 2014 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: