5
определение по гр.д.№ 3629 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
София, 03.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3629 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. О. и Д. В. О. против решение № 3453 от 18.05.2017 г. по в.гр.д. № 332 от 2016 г. на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав, с което е отменено решение № I-124-91 от 07.09.2015 г. по гр.д. № 29589 от 2014 г. на Софийски районен съд, 124 състав в частта, в която е бил уважен предявения от Н. В. О. и Д. В. О. /наследници на Ц. И. Г. по завещание от 15.05.1985 г./ срещу М. Б. М. /наследница по закон на Ц. И. Г./ иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от ливада от горския фонд с площ 10 дка, находяща се в местност „В.“ в землището на [населено място] и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на иска. С решението възиваемите, сега касатори, са осъдени да заплатят на М. Б. М. направените от нея съдебни разноски в първоинстанционното и въззивното производство в общ размер от 2 425 лв.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е недопустимо с мотиви, че е постановено по отношение само на един от ответниците в първоинстанционното производство /М. М./ и че с него е пререшен въпроса за валидността на саморъчното завещание на Ц. И. Г. /К./ от 15.05.1985 г. в полза на ищците, който въпрос е бил предмет на друго производство, приключило с влязло в сила решение- основание за обжалване по чл. 281, ал.1, т.2 ГПК. Твърди се и че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на тази разпоредба би било произнасянето на ВКС по следните формулирани в касационната жалба въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да преразглежда въпроса за валидността на завещанието и неговото действие, при наличие на влязло в сила решение, с което въпросът за универсалността на завещанието е окончателно разрешен ?
2. На какви факти и обстоятелства се е позовал въззивният съд, за да приеме, че процесният имот е под режима на ЗВСГЗГФ, при положение, че от всички материали по делото е видно, че същият е ливада ?
3. При положение, че процесния имот не е бил одържавен, не е попадал в ТКЗС или други подобни образувания, как въззивният съд е достигнал до извода, че собствеността върху същия е прекратена ?
4. По отношение на присъдените адвокатски възнаграждения за първа и втора инстанция, как съдът е определил сложността на делото и размера на адвокатското възнаграждение за всяка една от инстанциите?
В писмен отговор от 04.09.2017 г. ответницата по жалбата М. Б. М. оспорва същата. Моли решението на СГС да не бъде допускано до касационен контрол или евентуално касационната жалба да бъде оставена без уважение, като на М. бъдат присъдени направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационно обжалване на решението приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от надлежна страна, в срока за обжалване и срещу решение на въззивен съд по спор за собственост, който подлежи на касационно обжалване съгласно приложимата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК /редакция преди изм. на ГПК с ДВ бр.86 от 2017 г./.
За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения от ищците Н. В. О. и Д. В. О. иск за собственост срещу ответницата М. Б. М. /наследница по закон на Ц. И. Г., починала на 22.01.1991 г./, въззивният съд е приел, че процесният имот представлява ливада, включена в държавния горски фонд /Д./. С нейното одържавяване и включване в Д. правото на собственост на бившата собственица на тази ливада е било прекратено и понастоящем то подлежи на възстановяване по реда на Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /ЗВСВГЗГФ/. Предвид на това съдът е приел, че по отношение на процесния имот се прилага разпоредбата чл. 90а от Закона за наследството /нов, ДВ, бр.60 от 1992 г./, която е обявена за противоконституционна само в частта досежно селскостопанските имоти на кооператори, собствеността върху които се възстановява по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ и не засяга друго одържавено имущество, каквото е процесното. Затова саморъчното завещание на Ц. И. Г. в полза на ищците от 15.05.1985 г., което е направено след одържавяването и преди възстановяването на собствеността на процесната ливада, нямало действие по отношение на този имот.
Отделно от това, въззивният съд е приел, че предвид включената в завещанието от 15.05.1985 г. клауза, че в случай на законни пречки да се придобие цялото имущество, то следва да се счита, че волята на завещателката е да се направи завет в полза на ищците по отношение на конкретно посочени и индивидуализирани в завещанието имоти, сред които не е спорния имот, и предвид съществувалата към момента на откриване на наследството на Ц. Г. /22.01.1991 г./ законна пречка за придобиването в нормата на чл.14, ал.2 от Закона за наследството /в редакцията й преди изменението с ДВ, бр.60 от 1992 г./, завещанието следва да се счита за завет, който не касае процесния имот.
Предвид тези мотиви и това съдържание на въззивното решение няма основание за допускане на касационното му обжалване по твърдяното от касаторите основание за вероятна недопустимост на въззивния акт. Действително съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по гр.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, при вероятна недопустимост на решението ВКС следва да допусне касационното му обжалване, без да са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК. В конкретния случай обаче няма вероятност за недопустимост на въззивното решение. Неоснователен е доводът на касаторите, че въззивното решение, с което се отменя първоинстанционното решение само по отношение на един от ответниците, е недопустимо. Недопустимо е решение, страдащо от пороци, свързани с липсата на процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за съществуването или надлежното упражняване на правото на иск или правото на въззивно обжалване. В настоящия случай няма такива пречки. Въззивният съд се е произнесъл само в рамките на допустимото: тъй като първоинстанционното решение е било обжалвано само от една от ответниците по делото /М. Б. М./ и останалите ответниците по делото не са нейни необходими другари /напротив, ответниците по иск за собственост са обикновени другари и тяхната съвместна процесуална легитимация не е условие за допустимост на процеса/, въззивният съд е отменил обжалваното пред него решение само по отношение на въззивния жалбоподател М. М..
Няма вероятност за недопустимост на постановеното решение и предвид твърдението на касаторите, че с него въззивният съд пререшавал въпроса за валидността на завещанието на Ц. Г.- въпрос, решен между страните с влязло в сила съдебно решение /решение от 02.05.1993 г. по гр.д.№ 1132 от 1992 г. на Софийския районен съд, потвърдено с решение от 04.06.1994 г. по гр.д.№ 512 от 1994 г. на Софийския градски съд/. С обжалваното решение не се пререшава въпроса за валидността на саморъчното завещание на Ц. Г. от 15.05.1985 г., както твърдят касаторите. Цитираните и приложени решения имат сила на пресъдено нещо /СПН/ по въпросите, които са разрешени в диспозитива на решенията: за действителността на завещанието на Ц. Г. от 15.05.1985 г. на основание чл.25, ал.1 ЗН и чл.26 ЗЗД и по-конкретно относно това дали завещанието е била написано и подписано от завещателката, дали има мотив и дали представлява безвъзмезден акт на разпореждане. По въпросите дали завещанието е универсално или частно и дали касае притежавани от завещателката преди одържавяването им земеделски земи и гори съдът по гр.д.№ 1132 от 1992 г. и по гр.д.№ 512 от 1994 г. не се е произнасял в диспозитива на решенията си и тези въпроси не са били включени в предмета на делото, поради което по тях не е формирана сила на пресъдено нещо, която да обуславя недопустимост на повторно заведеното дело, а оттам и недопустимост на постановеното по това дело решение.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по първия поставен от касаторите въпрос: допустимо ли е въззивният съд да преразглежда въпроса за валидността на завещанието и неговото действие, при наличие на влязло в сила решение, с което въпросът за универсалността на завещанието е окончателно разрешен ? Този въпрос не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Както бе посочено и по-горе, въззивният съд не се е произнасял по въпрос, който вече е бил решен между страните с влязло в сила съдебно решение. По предходното дело е бил решен спора относно това действително ли е саморъчното завещание на Ц. Г. от 15.05.1985 г. и представлява ли то безвъзмезден акт. По настоящото дело въззивният съд е зачел завещанието като действително /автентично и като безвъзмезден акт на разпореждане /, тоест не е пререшил тези въпроси. Съдът е отхвърлил иска за собственост с основния мотив, че предвид разпоредбата на чл.90а ЗН това завещание не касае процесната ливада от горския фонд и с евентуалния мотив, че завещанието не касае процесния имот, тъй като е частно, а не универсално.
Вторият и третият поставени въпроси /на какви факти и обстоятелства се е позовал въззивният съд, за да приеме, че процесният имот е под режима на ЗВСГЗГФ, при положение, че от всички материали по делото е видно, че същият е ливада и при положение, че процесния имот не е бил одържавен, не е попадал в ТКЗС или други подобни образувания, как въззивният съд е достигнал до извода, че собствеността върху същия е прекратена/ също не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, които биха могли да обусловят допускането на касационното обжалване на решението. Така както са поставени тези въпроси, те не са свързани с прилагането и тълкуването на конкретна правна норма, а се отнасят до правилността на решението, до обосноваността на извода на въззивния съд за статута на процесния имот и обусловената от това преценката за кръга на лицата, на които се възстановява правото на собственост върху този имот. Фактическото изясняване на спора и преценката на доказателствата е част от решаващата дейност на съда, която не се проверява в производството по чл.288 ГПК и поради това свързаните със съществото на спора и покриващи по съдържание жалбата по чл.281 ГПК доводи не могат да служат като основание за допускане на касационното обжалване.
Независимо от гореизложеното, следва да се отбележи, че видно от твърденията на ищците в исковата молба и в хода на делото и от представените по делото писмени доказателства, въпросът за статута на имота не е бил спорен между страните. Безспорно ищците са подали заявление № БГ-54 от 19.11.1998 г. до ПК- В. за възстановяване на собствеността върху имота като ливада от горския фонд по реда на ЗВСВГЗГФ. Предвид липсата на спор между страните по този въпрос, съдът не е давал указания и не е събирал доказателства, а е приел за безспорно установено, че процесният имот представлява ливада от държавния горски фонд, която е била одържавена от бившия собственик и подлежи на реституция по реда на ЗВСВГЗГФ.
Последният поставен въпрос, свързан с присъдените от въззивния съд адвокатски възнаграждения, също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е част от допустимия предмет на делото пред ВКС. Оспорването на размера на присъдените с въззивното решение разноски, включително и адвокатски възнаграждения, се извършва по реда на чл.248 ГПК- чрез подаване на молба до постановилия решението съд за изменение на решението в частта за разноските, а не чрез касационна жалба срещу това решение. Съответно компетентен да се произнесе по този въпрос е съдът, постановил въззивното решение, а не ВКС.
С оглед на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите са длъжни и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3453 от 18.05.2017 г. по в.гр.д. № 332 от 2016 г. на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. В. О. и Д. В. О. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.2, чрез адв.Й. П., да заплатят на М. Б. М. от [населено място],[жк], ул.“326-та“ № 26 на основание чл.78 ГПК сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.