5
определение по гр.д.№ 2679 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
София, 01.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2679 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. Н. против решение № 2345 от 24.11.2015 г. по в.гр.д.№ 2565 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение № 5756 от 30.07.2014 г. по гр.д.№ 14 051 от 2010 г. на Софийския градски съд, гражданска колегия, I-18 състав за отхвърляне на предявения от С. Д. Н. срещу Т. П. И. иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено, че С. Н. е собственик на следния имот: УПИ № I-25 в кв.2 по плана на [населено място], м.“в.з.С. север“ с площ от 950 кв.м. /идентичен с имот с идентификатор 68134.2040.25 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3 от 11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, ведно с построената в него вилна сграда на два етажа, сутерен и гараж.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е необосновано и неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се, че е налице противоречие на решението с посочена от касаторите задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., т.1 и т.2 от ППВС № 7 от 27.12.1965 г., решение № 1070 от 29.05.2013 г. по гр.д.№ 8019 от 2012 г. на Русенския районен съд, решение № 296 от 08.02.2010 г. по гр.д.№ 924 от 2009 г. на Пловдивския апелативен съд, определение № 164 от 24.06.2011 г. по т.д.№ 600 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 139 от 15.11.2011 г. по т.д.№ 600 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 92 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/ по следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да постанови съдебния си акт въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо и недостоверно- да изложи мотиви за това ?
2. Дали сделката, сключена от упълномощителя след оттегляне на пълномощното му, има обвързващо значение за упълномощителя и за приобретателя по сделката, ако той е бил добросъвестен- не е знаел за прекратяването на упълномощаването ?
3. Имат ли удостоверителните документи от общия регистър на нотариусите силата на официален документ, който се ползва с типичната за този вид документи материална доказателствена сила ?
4. Допустимо ли е съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала ?
В писмен отговор от 06.06.2016 г. ответницата по жалбата Т. П. И. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване да не бъде допускано и да й бъдат присъдени направените по делото разноски.
В писмен отговор от 08.06.2016 г. третото лице-помагач по делото [фирма] от 08.06.2016 г. също оспорва касационната жалба. Претендира за разноски по делото.
.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че ищцата С. Н. не е придобила правото на собственост върху процесния имот по сделката, обективирана в нотариален акт № 121 от 02.08.2000 г., тъй като лицето, което се е подписало за прехвърлителя няма пълномощно за прехвърлянето. Ищцата, чиято е била доказателствената тежест в процеса, не е доказала при условията на пълно и главно доказване съществуването на пълномощно за прехвърляне на имота- не е представила нито пълномощното, нито друго надлежно доказателство за съдържанието на пълномощното. Съдът е приел, че представеното при сключване на договора за продажба удостоверение от друг нотариус за съществуването на пълномощно, не доказва съдържанието на пълномощното /границите на учредената с него представителна власт/. Нотариусът, който е издал удостоверението, е могъл да удостовери само упълномощаването, но не и пределите на учредената представителна власт. По отношение на останалите възражения и доводи на страните въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на решението на първоинстанционния съд.
Предвид на тези мотиви на съда във въззивното решение няма основание за допускане на касационно обжалване на решението по поставените от касаторката правни въпроси:
1. По първия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да постанови съдебния си акт въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо и недостоверно/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и в посочената от касаторката практика на ВКС: В решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. В обжалваното решение въззивният съд е взел под внимание всички събрани по делото доказателства. Не е приел, че някое от тези доказателства е недостоверно. Конкретно за представеното удостоверение от нотариус С. Т., съдът не е счел това удостоверение за недостоверно доказателство, а е преценил неговата доказателствена сила и е изложил подробни мотиви защо приема, че то се ползва с доказателствена сила само относно факта на съществуването и заверяването на пълномощното, но не е и относно това каква е била изразената в това пълномощно воля на упълномощителя. Що се отнася до тази част от представените по делото доказателства, които въззивният съд не е обсъдил подробно в мотивите си, не е допуснато процесуално нарушение, нито нарушение на задължителната съдебна практика, доколкото при постановяване на решението тези доказателства са били взети предвид от въззивния съд, а подробни мотиви по тях не са изложени, тъй като съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, което съгласно чл.272 ГПК има право да направи.
Обжалваното решение не противоречи и на посочените т.1 от ППВС № 7 от 27.12.1965 г. Напълно в съответствие с приетото в т.1 на това постановление на Пленума на ВС в решението си въззивният съд е обсъдил всички доводи във въззивната жалба, касаещи неправилността на първоинстанционното решение. Що се отнася до приетото в т.2 от това ППВС, тя няма приложение в настоящия случай, при който не са установени факти, настъпили след постановяване на първоинстанционното решение.
2. Вторият поставен въпрос /дали сделката, сключена от упълномощителя след оттегляне на пълномощното му, има обвързващо значение за упълномощителя и за приобретателя по сделката, ако той е бил добросъвестен- не е знаел за прекратяването на упълномощаването/ не е такъв по смисъла на чл.280 ГПК. Той не е от значение за настоящото дело, по което е прието, че ищцата С. Н. не е доказала упълномощаване на Н. М. от ответницата Т. И. за продажбата на имота на Н. с нотариален акт № 121 от 02.08.2000 г., а не че упълномощаването на Н. М. е било прекратено.
3. По третия поставен въпрос /имат ли удостоверителните документи от общия регистър на нотариусите силата на официален документ, който се ползва с типичната за този вид документи материална доказателствена сила/ действително приетото в обжалваното решение на САС противоречи на решение № 296 от 08.02.2010 г. по гр.д.№ 924 от 2009 г. на Пловдивския апелативен съд, за което не се спори, че е влязло в сила. Това решение на Пловдивския апелативен съд обаче представлява незадължителна съдебна практика, докато към настоящия момент вече е формирана задължителна практика на ВКС в обратния смисъл /в смисъла, приет от въззивния съд в обжалваното решение на Софийския апелативен съд/. Така например в решение № 57 от 08.04.2014 г. по гр.д.№ 4451 от 2013 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и като такова представляващо задължителна практика на ВКС, е даден отговор точно на поставения по настоящото дело въпрос: дали извлечението от регистъра на нотариуса, заверил пълномощно, издадено преди изменението на чл.37 ЗЗД с ДВ бр.59 от 2007 г., се ползва с материална доказателствена сила за съдържанието на пълномощното. По този въпрос съставът на ВКС, ГК, Трето г.о. правилно е приел, че тези извлечения от регистъра на нотариуса се ползват с материална доказателствена сила само относно удостоверения от нотариуса подпис на упълномощителя, но не и относно съдържанието на пълномощно, издадено преди изменението на чл.37 ЗЗД с ДВ бр.59 от 2007 г. В същия смисъл е приетото и в обжалваното решение на Софийския апелативен съд за доказателствената сила на извлечението от регистъра на нотариус Т. по отношение на вписаното в този регистър пълномощно от 26.01.2000 г. Поради това няма основание за допускане на касационно обжалване на това решение по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК.
Представеното от касаторката определение № 164 от 24.06.2011 г. по т.д.№ 600 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е постановено по реда на чл.307 ГПК- за допускане за разглеждане в открито съдебно заседание на молба за отмяна. То не представлява акт на съда, в който е даден отговор на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280 ГПК. Поради това определението не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
В решение № 139 от 15.11.2011 г. по т.д.№ 600 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е разгледана молба за отмяна. В него съставът на ТК на ВКС е дал отговор на въпроса дали правото на участие в процеса на молителя е било нарушено. Няма произнасяне по посочения от касатора правен въпрос за материалната доказателствена сила на удостоверителните документи от общия регистър на нотариусите. Поради това няма как да е налице противоречие на обжалваното решение на САС с това решение на ВКС, ТК.
4. По четвъртия поставен въпрос /допустимо ли е съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала/ в посочените от касаторката решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 92 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че такова решение е недопустимо. В обжалваното решение няма недопустимо произнасяне от страна на съда- той се е произнесъл по спорното материално субективно право, индивидуализирано в обстоятелствената част и петитума на исковата молба- относно това дали ищцата е собственик на посочения в исковата молба и в молбите- уточнения на иска имот на предявеното от нея основание- договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 121 от 02.08.2000 г. Описанието на спорния недвижим имот в диспозитива на съдебното решение по действащия подробен устройствен план на населеното място, наред с характеристиките му по действащата кадастрална карта, не представлява недопустимо произнасяне, доколкото се касае за един и същ с посочения в исковата молба имот, но с граници по действащия план.
Поради всичко гореизложено не са налице посочените от касаторката основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката С. Н. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата Т. И. адвокатско възнаграждение по делото пред ВКС в размер на 10 286,75 лв., определен съгласно чл.38 от Закона за адвокатурата и чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл.78, ал.10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски, поради което искането на пълномощника на третото лице-помагач на страната на ответницата Т. И.- [фирма] за присъждане на разноски по делото пред ВКС следва да бъде оставено без уважение.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2345 от 24.11.2015 г. по в.гр.д.№ 2565 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4 състав.
ОСЪЖДА С. Д. Н.- ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, кантора № 28, чрез „Адвокатско дружество С., В., Д., Д. и партньори“ да заплати на Т. П. И. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.4, ап.4, чрез адв.П. Йорданов А. на основание чл.78 ГПК сумата 10 286,75 лв. /десет хиляди двеста осемдесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на третото лице- помагач по делото [фирма] за присъждане на направените от него разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.