Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
2775_17_opr_288_1zvsoni@124gpc.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
София, 30.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.01.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2775 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. М. срещу въззивно решение № 605 от 16.03.2017 г. по възз. гр. д. № 4906 /2015 г на Софийския апелативен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционното решение № 88 от 7 март 2014г. по гр. д. № 228/2013г. на Кюстендилски окръжен съд и вместо него е постановено друго, с което е уважен искът с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на М. Б. М., че [фирма] е собственик на недвижим имот- масивна едноетажна сграда в [населено място] ведно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който сградата се намира, осъдена е ответницата да предаде владението върху недвижимия имот и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт от 2012 г.
Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
При оспорване на иска по чл.108 ЗС ищецът трябва да проведе пълно и главно доказване на предпоставките за уважаването му – че ищецът е собственик на вещта на соченото от него основание и че ответникът я владее без основание.
Въззивният съд, като възприема изводите на мнозинството на вещите лица от изслушаните по делото съдебно- техническа експертиза (нататък и СТЕ), приема, че процесната сграда, предмет на иска за собственост, е изграждана на три етапа с различна конструкция и материали, и е била изградена на мястото на одържавената паянтова къща от 90 кв. м, която е била с процент на изхабеност към одържавяването 75 % и е премахната. Подменени са стените и покрива на отчуждената къща, поради което съобразно разрешенията на т. 1 от ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3 /1994 г., ОСГК на ВС, налице е изграждане на нов обект, който не е идентичен с одържавения. Съдът приема, че одържавените сгради не са съществували към 25.02.1992г., спрямо тях не е настъпило възстановяване на правото на собственост в лицето на наследниците на лицата, от които са отнети (чл.3, ал.1 ЗВСОНИ), в т. ч. на навеса, който също е премахнат. Оттук въззивният съд е формирал извод, че договорът с наследниците на собствениците на одържавените имоти, по който ответницата е купувач, няма вещно-прехвърлително действие (чл.24,ал.1 ЗЗД).
Въззивният съд е приел, че на основание чл.104,ал.1 и 2 ЗЛЗ, към 2000 година с преобразуването на Санаторно-курортен комплекс К. (нататък и С.), чийто правоприемник е ищецът, предоставеното за стопанисване и управление на С. недвижимо имущество- предмет на иска, представляващо държавна собственост, е преминало в собственост на ищеца, тъй като е било включено в баланса на преобразуваното здравно заведение. Впоследствие, през 2005 г. ищецът се е снабдил и с констативен нотариален акт за собственост.
Възражението на ответницата за придобивна давност е неоснователно. Приемо – предавателните протоколи от 12.01.1999 г. са съставени след отписването от актовите книги за държавна собственост на отчуждените имоти, с тях не са предадени материални обекти със самостоятелно съществуване – вещи, тъй като такива като описаните масивна къща и навес-гараж не са съществували, поради което не е установено и владение от страна на наследници на отчуждения собственик върху конкретна вещ /и, (чл.68,ал.1 ЗС). Обстоятелството, че има данни, че праводателите на ответницата са станали наемодатели, без по делото да се представени договори за наем, не доказва при условията на пълно доказване намерение за своене на имота, предмет на иска, който е различен от тези, чието предаване е удостоверено. При положение и че ответницата е купувач на вещи, част от които съдът е приел, че не съществуват, не може да се приеме, че тя не е знаела, че праводателите й не са собственици, така че правното й положение да се приравни на това на добросъвестен владелец (чл. 70, ал. 1 и 2 ЗС), а и тя самата се позовава на присъединяване на владение. Същевременно за придобиване на процесната сграда с недобросъвестно владение, започнало на датата на сключване от ответницата на договора за покупко-продажба от 2006 г., до подаване на исковата молба на 28.12.2012 г. не са изтекли десет години (чл. 79, ал. 1 ЗС).
Жалбоподателката е извела следните правни въпроси :
1. Процесуалноправен: По предявен ревандикационен иск ищецът следва ли, при условията на пълно и главно доказване, да установи своето право на собственост върху вещта? При наличието на оспорване от страна на ответника на правото на собственост върху ищеца по иска с правно основание чл. 108 ЗС допустимо ли е съдът да приеме същото обстоятелство за безспорно, респективно да не посочи въз основа на кои доказателства приема, че правото на собственост принадлежи на ищеца? Твърди се противоречие на въззивното решение по този въпрос с Решение № 1120/22.10.2008 г. на ВКС по гр.д. № 4655/2007 г., II г.о., Решение № 1275/26.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 6338/2007 г. III г.о., Решение № 570/18.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 830/2008 г., IV г.о., Решение № 926/22.10.2008 г. на ВКС по гр.д. № 3149/2007 г., I г.о., Решение № 610/19.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 249/2008 г., IV г.о., Решение № 59/08.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 596/2012 г., II г.о.
Въпросът е изведен във връзка с довод, че въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот на основание чл.104 ЗЛЗ, без да посочи на кои конкретни доказателства основава този извод.
Първият въпрос е обуславящ, но не е разрешен както жалбоподателката твърди. Въззивният съд е изложил подробни мотиви относно обстоятелствата, на основание на които е възникнало правото на собственост на ищеца върху процесния недвижим имот.
Вторият въпрос не е обуславящ, защото съдът не е приел за безспорно, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесните обекти, а за доказано.
2. Процесуалноправен: Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и в мотивите на решението си трябва ли да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира тези факти са установени? Жалбоподателката релевира твърдения за допуснато от въззивния съд противоречие по този въпрос с Решение № 388/17.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1975/2010 г., IV г.о. и Решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о.
Поставеният правен въпрос е обуславящ, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, включително цитираната от жалбоподателите, според която: Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл.235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да обсъди и всички доводи на страните. В настоящия случай, въззивният съд е взел предвид всички правнорелевантни факти и обстоятелства, достигайки по този начин до извод, обусловил крайния изход на спора
3. Материалноправни: Към кой момент следва да е налице предоставяне за стопанисване и управление на имуществото, за да е налице фактическият състав на придобиване на правото на собственост по реда на чл.104,ал.1 ЗЛЗ – към момента на създаване на търговското дружество с държавно участие или в един по-късен момент и дали единствено включването в дълготрайните материални активи на това имущество е достатъчно, за да се направи извод за предоставянето му от държавата за стопанисване и управление? След като недвижим имот, предмет на А., е деактуван, а собствеността, респективно владението му са предадени на трети лица, следва ли да е налице изричен административен акт за прекратяване на предоставянето на същия имот за стопанисване на държавното предприятие?
Първият въпрос е обуславящ – поставен е в основата на правните изводи на въззивния съд, но жалбоподателите не сочат и не обосновават нито една от допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване, поради което следва да бъде прието, че такива не са осъществени.
Към това може да бъде добавено, че предвидените в хипотезиса на правната норма на чл.104,ал.1 ЗЛЗ релевантни факти – предпоставки за придобиване на собствеността на имота : предоставяне на процесния имот за стопанисване и управление на С. и последващото му преобразуване в [фирма] са установени още от първата инстанция, въпреки, че е отхвърлила иска, а в отговора на въззивната жалба на [фирма] ответникът М. Б. М. е написала, че изводите на първоинстанционният съд са правилни, ясни и мотивирани, което се отнася и до визираните в хипотезиса на чл.104 ЗЛЗ релевантни факти (предпоставки).
Следва да се добави и че въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителните указания на Върховния касационен съд, които се отнасят до защитата на ответника, от което следва, че наведените от ищеца твърдения, на които е основан искът, са приети за установени в първото касационно производство.
4. Процесуалноправен: След като делото е върнато на въззивната инстанция за изясняване на различия между заключенията на вещо лице със специални познания в областта на геодезията и вещо лице със специални познания в строителството, допустимо ли е въззивната инстанция при новото разглеждане на делото да не включи в състава на назначената експертиза вещо лице със специалност „геодезия“?
Въззивното решение изобщо не съдържа разрешение на този въпрос, още по-малко по начин, несъобразен с константната съдебна практика (напр. Решение № 275 от 21.11.2014 г. по гр.д.№ 2620 /2014 г. на І г.о.), според която назначеното от съда вещо лице трябва да разполага с необходимата квалификация за изпълнение на задачата (в съответствие с пределно ясната формулировка на разпоредбата на чл.198 ГПК). С решение № 157 от 23.11.2015 г. по гр.д. 7271 /2014 год. на ВКС, първо г.о., с което е отменено въззивното решение № 1667 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 1531/2014 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд и са дадени задължителни указания. ВКС е приел, че поставените на експертите въпроси предполагат специални познания относно строителните материали, използвани в различни периоди от време и прилаганите технологичните решение при строителството на сгради. Противоречието между двете експертизи по въпроса частта от одържавената сграда, която е запазена и включена в новото строителство е налагало изслушване на разширена експертиза за установяване на релевантните за изхода на спора факти относно запазените части от одържавената сграда и евентуално и навеса. В задължителните си указания ВКС не е конкретизирал специалността на вещите лица, а единствено необходимостта да притежават специални познания в областта на строителството и дадените задължителни указания са изпълнени точно от въззивния съд, който е назначил експертиза, която да отговори на поставените въпроси.
Отделно от това, формирането на преценка, дали в действителност по отношение на конкретния специалист са налице основания за отстраняването му по реда на чл.198 ГПК, не предполага произнасяне по принципен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а такова по правилността на въззивното решение, което не се извършва в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество.
5. Процесуалноправен: При приети по делото няколко експертизи, в които се съдържат различни и противоречиви становища на вещите лица, в т.ч. при разногласие между вещите лица от състава на една и съща експертиза, длъжен ли е съдът да изложи правни съображения кое от заключенията приема и защо? Наведени са твърдения за противоречие при произнасянето по въпроса с Решение № 1318 /16.03.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5641/2007 г., II г.о.
Въпросът е обуславящ, но въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателката, като е изложил съображения защо приема заключението по назначената експертиза, формирано от мнозинството от експертите, и счита особеното мнение на вещото лице за изолирано и некореспондиращо с останалите доказателства по делото.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Искането на ответника да бъде осъден жалбоподателят да и заплати направените разноски за процесуално представителство в касационното производство е основателно и доказано за сумата 3 876 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 605 от 16.03.2017 г. по възз. гр. д. № 4906 /2015 г на Софийския апелативен съд,, г.о..
Осъжда М. Б. М. да заплати на [фирма] сумата 3 876 (три хиляди осемстотин седемдесет и шест) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.