О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
София, 08.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3823 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. София, чрез адв.Н. – „Адвокатско дружество К. и съдружници”, против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1534 от 27.08.2012 год., по т.д.№ 4186/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 683 от 30. 06.2011 год., допълнено с решение № 1086/03.10.2011 год., двете по гр. д. № 2472/2009 год. са отхвърлени предявените от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма], гр. София обективно съединени искове – по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 33 211.60 лв., претендирана като неустойка по договор от 05. 02. 2008 год. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1132.66 лева – обезщетение за забавено плащане на главния дълг.Решението е постановено при участието на третото лице – помагач на ответника – „П. 92 К., Й. И СИЕ” О., гр.София.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл. 281, т.2 ГПК, е обоснован с неправилно приетото от въззивния съд за извършено от ищеца в хода на първоинстанционното производство недопустимо изменение на първоначално предявените искови претенции, което според изложеното, е довело и до произнасяне по непредявени искове.
Второто самостоятелно основание за твърдяната в касационната жалба недопустимост е аргументирано с постановяване на въззивен съдебен акт по нередовна искова молба. Жалбоподателят поддържа, че щом решаващият съд е приел, че сумата от 33 211.60 лв. се претендира като неустойка, но клаузата на чл.11 от процесния договор, на която ищецът се позовава не е неустоечна, явно е, че е налице констатирано несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, предвид дадената от страната правна квалификация на заявените искове, но вместо да укаже на същата да отстрани установената нередовност и едва след това да квалифицира правно исковите и претенции, същият се е произнесъл по тях, отхвърляйки ги като неоснователни.
При условията на евентуалност е въведено и оплакване за неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излагайки отново подробните си съображения, въведени и в обстоятелствената част на касационната жалба, свързани с несъответстващо на задължителната практика на ВКС приложение на чл.214, ал.1 ГПК касаторът твърди недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради произнасяне на въззивния съд по непредявени искови претенции. Налице е и позоваване на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК предвид начина, по който решаващата инстанция е процедирала при квалифициране на главния иск, приемайки за неправилна дадената от ищеца правна квалификация, която освен това не го обвързва.
Ответникът по касационната жалба е възразил по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради отсъствие на формулиран конкретен правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност са изложени и доводи за неоснователност на въведените касационни основания.
С подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК частна жалба [фирма], гр. София е обжалвал определението на Софийски апелативен съд № 668 от 22.03.3013 год., по т.д.№ 4186/2011 год., с което е оставена без уважение молбата му за допълване на горепосоченото въззивно решение, в частта за деловодните разноски, чрез присъждане в негова полза на сумата 1934.50 лв., направени такива за двете инстанции.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на [фирма] :
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно уредбата на касационното производство по действащия ГПК достъпът до касационен контрол е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/ или процесуално правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт и по отношение на който е налице някое от селективните основания, установени в т.1- т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изрично в същото е посочено, че предпоставките за допускане на касационното обжалване не се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение, които подлежат на проверка от касационната инстанция едва след допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, поради което са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК.
В случая касаторът не е формулирал конкретен въпрос на материалното или процесуално право, който разрешен от въззивния съд да е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Посочвайки, че въззивният съд неправилно и в несъответствие със задължителната съдебна практика е приел, че в хода на първоинстанционното производството по делото е извършено недопустимо от чл.214, ал.1 ГПК изменение на иска, [фирма] всъщност е въвел оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, но не обосновавал приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Следователно, при липса на конкретно посочен правен въпрос, релевантен за изхода на делото, формулирането на който е възложено в изключителна тежест на касатора и с който се определят границите на извършваното в производството по чл.288 ГПК селектиране на касационните жалби, обжалваното въззивно решение, поради отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не може да бъде допуснато до касационен контрол. Макар и да са подробни доводите и оплакванията, съдържащи се в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към нея, то доколкото касационната инстанция, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, не е оправомощена сама да изведе този значим за изхода на спора правен въпрос въз основа на твърденията на жалбоподателя и на сочените от последния оплаквания, искането следва да бъде оставено без уважение.
Вярно е, че съгласно цитираните по –горе задължителни постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, независимо от липсата на поставен от касатора конкретен правен въпрос, касационната инстанция е длъжна да допусне въззивния съдебен акт до касационно обжалване, ако съществува вероятност същият да е недопустим, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза, поради следното:
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че решението е недопустимо, като произнесено по непредявен иск, както когато съдът е излязъл извън предмета на спора, като е присъдил нещо различно спрямо исканото от ищеца, така и когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с какъвто не е бил сезиран.
Последното означава решаващият съд да разгледал обстоятелства, които не са изложени в исковата молба и които формират различно от заявеното от ищеца правно основание, определящо се именно от изложените от същия фактически твърдения.
Съобразено изразеното и преценката на данните по делото дават основание да се приеме, че Софийски апелативен съд не е разгледал различни от заявените с исковата молба факти и обстоятелства, които да формират фактически състав на главния иск, различен от заявения от ищеца. Видно от съдържанието на исковата молба ищцовото търговско дружество е претендирало заплащане на обезщетителна неустойка в размер на сумата 33 211.60 лв., позовавайки се на постигнатото в чл.11 от сключения между страните на 05.02.2008 год. договор за поръчка, по който третото лице помагач е негов гарант, съгласие за същата, като в този смисъл е и заявеният от [фирма] петитум.
Следователно, като е приел, позовавайки се на изложените в исковата молба обстоятелства, че е сезиран с иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, каквато правна квалификация е дал и СГС и е разгледал претенцията на ищеца на така предявеното основание Софийски апелативен съд не се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.
Същевременно обстоятелството, че между изложения в исковата молба фактически състав на предявения главен иск/ твърдяните от ищеца факти и обстоятелства/ не съществува непоследователност или неяснота и той съответства на обективираното в петитума искане на страната означава, че не е налице и нередовна искова молба, която въззивният съд е разгледал без да отстрани съществуващия в нея порок – процесуално поведение, налагащо допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на постановеното въззивно решение на второто сочено от касатора основание.
Отделен в тази вр. е въпросът, че според задължителната съдебна практика, изразена и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение на ВКС № 439 от 23.07.2010 год., по гр.д.№ 476/2009 год. на ІV г.о. когато съдът разглежда спорното материално право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, съдебното решение не е недопустимо, а неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, поради което отсъства процесуална възможност същото служебно да бъде допуснато до касационен контрол, независимо дали е налице неправилно определена правна квалификация – арг. от т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното по- горе отсъствие на основание за вероятна недопустимост на решението на Софийски апелативен съд е и обстоятелството, че само по себе си произнасянето на решаващата инстанция по претенция за вземане в левова равностойност, вместо по заявената от ищеца такава във валута не се отразява на спорното право, тъй като се касае до паричен еквивалент на стойност, което по своята същност не е изменение на иска – арг. от ТР № 2/1997 год. на ОСГК на ВКС.
Що се касае до правилността на извода на въззивния съд, че клаузата на чл.11 от процесния договор не е неустоечна, тъй като освен, че не е квалифицирана като такава от съконтрахентите, не санкционира и неизпълнението на длъжника, нито има обезщетителен характер, а регламентира задължението по чл.10, ал.2 ЗЗД за договорна лихва, чийто размер зависи от величината на дължимата и подлежаща на възстановяване сума и времето през което кредиторът, поради забавата на длъжника е лишен от нея, която всъщност касаторът оспорва, то тази преценка не може да бъде извършвана от състава на ВКС в производството по чл.288 ГПК, поради отсъствие на процесуална възможност предпоставките за допускане на касационното обжалване да се отъждествят с основанията за касиране на обжалваното решение.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производството, които съгласно процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват, с оглед изхода на делото в касационната инстанция, но само ако е доказала реалното осъществяване на такива. В случая липсват доказателства за направени съдебно – деловодни разноски, изразяващи се в твърдяното от страната заплатено за производството пред ВКС адвокатско възнаграждение, поради което искането се явява недоказано и следва да бъде оставено без уважение.
ІІ.По частната жалба на [фирма]:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното определение съставът на Софийски апелативен съд е приел, че ответната по спора страна не е доказала извършване на съдебно – деловодни разходи за въззивното и първоинстанционното производства, които с оглед процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват при конкретния изход на делото във въззивната инстанция.
Определението е неправилно и следва да бъде отменено.
Видно от данните по делото във въззивното производство въззивникът [фирма], гр.София своевременно е заявил искане за присъждане на направените от него деловодни разноски пред въззивния и първоинстанционния съд, като е представил и списък на същите по чл.80 ГПК/ л.25/.
Съобразен последния, както и приложения на л.73 договор за правна защита и съдействие, сключен с адв.Н.И. –САК от 05.02.2010 год. според който договорената сума от 1120 лв. – адвокатско възнаграждение, е заплатена в брой, дават основание да се приеме, че искането на ответника по спора е основателно, предвид постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение, с което исковите претенции на ищеца [фирма], гр. София са изцяло отхвърлени.
С оглед изхода на делото в производството по чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ГПК и чл.248 ГПК на частния жалбоподател, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъде присъдена и сумата 15.00 лева, направени от същия и своевременно претендирани деловодни разноски .
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1534 от 27.08.2012 год., по т.д.№ 4186/2011 год..
ОТМЕНЯ определение № 668 от 22.03.3013 год., по т.д.№ 4186/2011 год. на Софийски апелативен съд и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], гр. София да заплати на [фирма], гр.София сумата 1934.50 лв./ хиляда деветстотин тридесет и четири лева/, деловодни разноски за първоинстанционното и въззивното производства, както и сумата 15. 00лв. /петнадесет лева/, съдебно- деловдни разходи за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: