О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
гр. София, 04.10.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1075 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №25 от 20.02.2017 г. по в.т.д.№270/2016 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №89 от 03.06.2016 г. по т.д.№3/2016 г. на ОС Русе, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че клаузата на точка 11.1.3 от Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит №2296 от 14.04.2008 г. е неравноправна на основание чл.143, точки 10, 12 и 13 от Закона за защита на потребителите, поради което на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите е нищожна и [фирма] е осъдено да заплати на Д. В. Д. сумата от 12 544.45 евро – неправомерно получена парична сума за периода 14.04.2008 г. – 20.02.2015 г., с която банката се е обогатила без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.02.2015 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Какви са предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да се приеме, че една клауза е индивидуално уговорена и следва ли съдът, само въз основана това, че договорът за банков кредит е сключен при общи условия, да приеме, че дадена клауза не е била предмет на обсъждане между страните и оттам не може да бъде приета за индивидуално уговорена. 2. Задължени ли са страните да включат в договора за кредит всички факти, които водят до „промяна стойността на кредитните пазари”, с оглед определяне условията, при които може да се променя лихвата до пълно погасяване на кредита и задължени ли са страните да посочат в договора общоизвестни факти, свързани с начина на формиране на кредитния ресурс и поддръжката на банковата стабилност. 3. Задължен ли е съдът, когато обявява един факт за безспорен и ненуждаещ се от доказване, ясно и точно да конкретизира този факт и в съответствие с процесуалните правила ли е изводът на въззивния съд, че при преценката на доказателствата трябва да приеме като безспорно обстоятелството за плащане от ищеца на ответника на исковата сума, поради направено изявление на съда в доклада, че сумата е получена от ответника, без да се конкретизира, кой е направил плащането и за чия сметка и санират ли се процесуалните пропуски на съда при извършване на доклад по чл.146 от ГПК, при липса на възражение от страните при приемането му от съда. 4. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани по делото в тяхната взаимна връзка и при изключване от решаваща си преценка на част от събраните доказателства, да изложи мотиви за това свое процесуално действие – какво трябва да съдържат мотивите на решението с оглед разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК.
По отношение на така формулираните въпроси се поддържат селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, поради решаването им в противоречие с определение №97 от 16.02.2017 г. по т.д.№2002/2016 г. на ВКС ТК /първи въпрос/, решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4453/2014 г. на ВКС, ГК /втори въпрос/, ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №36 от 06.03.2015 г. по гр.д.№4994/2014 г. на ВКС ГК, решение №144 от 10.05.20102 г. по гр.д.№609/2011 г. на ВКС, ГК и решение №389 от 18.10.2011 г. по гр.д.№1672/2010 г. на ВКС, ГК /трети въпрос/ и решение №24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№4474/2008 г.- на ВКС, ГК /четвърти въпрос/ и поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като спрямо втория от въпросите се твърди наличие и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради решаването на въпроса в противоречие с решение от 04.12.2009 г. по гр.д.№21859/2009 г. на СРС.
Ответникът по касация Д. В. Д. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, анализирайки приетите по делото доказателства, включително и показанията на свидетелката П. – консултант индивидуални клиенти в [фирма], е приел, че не се установява при условията на главно и пълно доказване, процесната клауза на точка 11.1.3. от Условия за усвояване, обслужване на кредит и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит № 2296/14.04.2008 г. да е индивидуално договорена. Посочил е, че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни по смисъла на чл. 143, точка 12 от Закона за защита на потребителите, като в нормата на чл. 144, ал. 3, точка 1 от Закона за защита на потребителите е предвидено изключение от това правило, но това изключение е неприложимо при липса на ясни правила за условията и методиката, при които може да се променя едностранно от страна на банката първоначално уговорения размер на базовия лихвен процент. Изложил е съображения, че дори и да са налице условията, визирани в чл. 144, ал. 3, точка 1 от Закона за защита на потребителите, валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – съобразно посочената норма, не съответства на изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като такава е клаузата, с която е регламентирана единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент (приложимия индекс) без да се включва възможност за намаляване на същата при спадане на лихвения процент (приложимия индекс) – прилагането на методиката, по която се извършва увеличаване на цената, може да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. В този смисъл е достигнал до извод, че в случая неравноправността на клаузата на точка 11.1.3. от Условия за усвояване, обслужване на кредит и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит № 2296/14.04.2008 г. произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата, като е нарушено изискването за добросъвестност с оглед предвиденото, цената на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции единствено да нараства, но не и да намалява, а възможността банката да променя размера на анюитетната вноска в интерес на кредитополучателя е само по нейна преценка. С оглед изложеното и анализирайки заключението на приетата по делото експертиза, въззивният съд е приел, че липсва правно основание за заплащане на сумата от 12 544.45 евро за процесния период и същата подлежи на възстановяване на ищеца, който е я заплатил на ответната банка.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Спрямо първия от поставените въпроси, макар и обусловил решаващата воля на съда, не се установява наличие на поддържаните от касатора селективни основания. Даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие с формираната с Решение №98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., на ВКС, ТК, Първо отделение, задължителна за съдилищата, споделяна и от настоящия състав практика /наличието на която изключва приложение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, според която индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 от закона е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, като не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146, ал.2 от закона, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146, ал.1, а подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.
Всъщност, с поставянето на този въпрос касаторът по същество оспорва обосноваността на изводите, до които е достигнал въззивния съд при преценка на събраните по делото доказателства, но правилността на съдебното решение не подлежи на контрол в настоящия стадий по селекция на касационните жалби.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по втория и третия от формулираните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на съда – както бе посочено, изводът за неравноправност на процесната клауза е направен, не с оглед невключване в договор за кредит на всички факти, които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари” и които са свързани с начина на формиране на кредитния ресурс, а поради липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата, като е нарушено изискването за добросъвестност с оглед предвиденото в договора, цената на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции единствено да нараства, но не и да намалява, в който случай дори и да са налице условията, визирани в чл. 144, ал. 3, точка 1 от Закона за защита на потребителите, валидността на клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Също така, въззивният съд е достигнал до извод за заплащане на процесните суми от ищеца в полза на банката ответник, предвид заключението на назначената по делото експертиза, а не с оглед приемането от първоинстанционния съд в доклада по делото, за безспорен факта, че сумата е платена в полза на банката. В този смисъл и при липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване спрямо посочените въпроси, не следва да бъде обсъждано наличие на поддържаните в изложението селективни основания.
Последният от поставените въпроси, свеждащ до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче както бе посочено, не е основание за допускането му до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №25 от 20.02.2017 г. по в.т.д.№270/2016 г. на АС Велико Търново.
ОСЪЖДА У. Б.” АД ЕИК[ЕИК] да заплати на Д. В. Д. [ЕГН] сумата от 800 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.