6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
С., 15.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.05.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 812 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Д. Й. от [населено място], чрез пълномощника и адв. Ев. М., против въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 101 от 16.11.2017 г., по в.гр.д.№ 253/2017 г., с което е потвърдено решение на Бургаския окръжен съд № 139 от 20. 04. 2017 г., по гр.д.№ 1415/2016 г. за уважаване на предявения от Д. В. А. срещу настоящия касатор, като ответник, положителен установителен иск за вземане по запис на заповед от 24. 07. 2015 г. в размер на сумата 30 000 лв., предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч. гр.д.№ 2186/2016 г. на Бургаския районен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК / редакция в „ДВ” бр.86/17г./, поради „очевидна неправилност” на обжалвания съдебен акт и с тези на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които последни във вр. с определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право, касаещи преценката на ангажирани гласни доказателства, приложението на чл.174, ал.1 ГПК и на чл.272 ГПК, а именно : 1.”Може ли да бъдат изключени и несъобразени св. показания на свидетел- очевидец, които са ясни и непротиворечиви, само и единствено поради оценка на съда за поведението на страната, което се изразява в бездействие и неоспорване на възприетата от свидетеля сделка ?”; 2.”Може ли съдът да допусне очна ставка между свидетел и страна поради противоречие с показанията им в първата инстанция ?”;3.”Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка на доказателствата в хипотезата на чл.272 ГПК?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани решения по чл.290 ГПК на ВКС: № 176 от 28.05.2011 г., по гр.д.№ 759/2010 г. на ІІ г.о.;№ 34/ 26. 02.2015 г., по гр.д.№ 6256/2014 г. и № 101 от 03.06.2015 г., по т.д.№ 1740/2014 г. на І г.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу достъпа до касационен контрол, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск, основан на чл.422 ГПК, за установяване съществуването на вземане от 30 000 лв. по запис на заповед от 24.07.2015 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК и изпълнителен лист, решаващият състав на въззивния съд е приел, че менителничният ефект е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение валидно възникнало парично задължение, за което не се твърди и не са ангажирани доказателства да е погасено. Съобразявайки отговора на исковата молба Бургаският апелативен съд е счел, че единствено надлежно въведено в процеса е защитното възражение на ответника за унищожаемост на записа на заповед, поради измама по чл. 29 ЗЗД. Преценявайки елементите от фактическия състав на гражданската измама, предвидени в чл.29 ЗЗД, установените, въз основа на съвкупния анализ на доказателствата условия, при които ценната книга е подписана от издателя и, както и поведението на последния, след издаване на ценната книга, въззивната инстанция е счела, че не е налице въвеждане на ответницата в умишлено заблуждение от страна на ищцата към релевантния за спора момент. При постановяване на обжалваното решение са отчетени както близките приятелски отношения между страните в процеса, така и ясната представа на Й. за съществените елементи на записа на заповед, като абстрактна сделка и обвързващите последици, които той поражда.
Съобразено съдържанието на решаващите мотиви на въззивното решение позволяват да се приеме, че първият от поставените процесуалноправни въпроси, който е непрецизно формулиран, няма обуславящо значение за крайния изход на делото, съобразно задължителните указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а в същността си е повторение на оплакването за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, поддържано в касационната жалба. Когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай /, т.е. извън решаващите мотиви на въззивния съд, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което само по себе си е достатъчно, за да се отрече основателността на искания достъп до касация.
Нещо повече, дори да се приеме тезата на касатора, че първият от поставените процесуалноправни въпроси, независимо от неточната му формулировка, има обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд в обжалваното решение, недоказано е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Цитираните в тази вр. решения на ВКС /абзаци/, постановени по реда на чл.290 ГПК, не сочат да е налице твърдяното отклонение на Бургаския апелативен съд от формираната практика на ВКС по приложението на общите процесуални разпоредби на чл. 12 ЗЗД и на чл.172 ГПК, задължаващи съответно съда да прецени всички доказателства и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, а свидетелските показания на свидетелите заинтересовани в полза или вреда на една от страните – с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид тази тяхна заинтересованост.
По действащия ГПК не съществува каквато и да било процесуална възможност да се ограничи решаващия съд да постанови решението си по свое вътрешно убеждение, т.е. да му се укаже как да възприеме съответното доказателство. Съгласно задължителната съдебна практика ,обаче, обективирана в т.17 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС преценката на всички доказателства по делото следва да се извърши при спазване на общи правила, обезпечаващи истинността на фактическите констатации, съдържащи се в нея и нарушаването им при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, което не е произволно, а подчинено на тези общи съдопроизводствени правила, е съществено. Следователно, като е направил в мотивите на обжалваното решение пълен самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и при преценката им е съобразил логическите правила и въз основа на това е формирал и своето вътрешно убеждение по правно релевантните факти, Бургаският апелативен съд е процедирал в съгласие с формираната задължителна практика. Приемайки за недостоверни част от показанията на разпитаните свидетели е изложил подробни съображения защо не ги кредитира, като се е позовал на изолираността им спрямо останалите доказателства по делото, вкл. поведението на самата ответница, след издаване на процесния запис на заповед въззивният съд е съобразил и последователната практика на ВКС по приложението на чл.172 ГПК, изразена и в цитираното от касатора, относимо към поставения правен въпрос, решение № 176 / 28. 05.2011 г., по гр. д. № 759 /2010 г. на ІІ г.о..
В същия см. е и приетото в служебно известното на настоящия съдебен състав решение№ 554 от 08.02.2012 г., по гр.д.№ 1163 / 2010 г. на ІV г.о. на ВКС, с което въззивната инстанция изцяло се е съобразила и според което когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, решаващият съд не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, а е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда , както и при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той.
Останалите формулирани процесуалноправни въпроси с № 2 и с № 3 не са били предмет на разрешаване от състава на Бургаския апелативен съд, който нито е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, нито е постановил очна ставка между отделните свидетели, поради което явяващи се изцяло хипотетични, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразени задължителни указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС , според които формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос трябва да е от значение за изхода на спора, но не и за правилността на изводите на въззивния съд, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства дават основание да се приеме, че те не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според горецитираната задължителна практика – ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни критерии.
В уредбата на касационното производство по действащия ГПК законодателят е направил изрично разграничение между основанията за достъп до касация и основанията за касиране на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК, поради което твърдяната необоснованост на изградените от въззивния съд правни и фактически изводи, не са обект на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.86/2017 г./. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно“ несъмнено съдържа в себе си субективен елемент, то разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт по см. на чл.281, т.3 ГПК следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда спорни въпроси относно приложимия закон, действието на правните норми във времето и др.. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и съдебния акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само ако е доказал реалното им извършване, каквито доказателства не е ангажирал.
Видно от съдържанието на представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 06.03. 2018 г., сключен с [фирма], в графата „договорено възнаграждение” е вписана сумата 1800 лв. платима в брой. В графата „внесена сума”, обаче, липсва отбелязване тя да е и реално заплатена от доверителя, което изключва и основателността на искането за нейното присъждане като деловодни разходи, според разясненията в т.1 на ТР № 6 /2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен за съдилищата характер.
При проведеното във ВКС едно закрито заседание изрично договореното заплащане допълнително на сума от по 100 лева за всяко следващо заседание, при проведени повече от 2 съдебни заседания не следва да бъде обсъждано.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 101 от 16.11.2017 г., по в.гр.д.№ 253/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: