О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 343
София, 31.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.03.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3120 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. С. Ф. от [населено място], конституиран по реда на чл.227 ГПК на мястото на починалия в хода на делото б.ж. на [населено място] Т. Ф., против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 502 от 06.03.2017 г., по гр.д.№ 3867/2016 г., с което е потвърдено решение № 3927 от 12.05.2016 г., по гр.д.№ 14045/2013 г. за отхвърляне на предявените от праводателя му, негов баща, срещу ЗД [фирма] обективно кумулативно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./за заплащане на сумите: 26 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди от пътно- транспортно произшествие на 23. 09. 2013 г., в [населено място], [улица]и 201.94 лв., обезщетение за имуществени вреди от същия пътен инцидент, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.09.2013 г. до окончателното и изплащане, заедно с направените деловодни разноски по делото.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че с оглед механизма на процесното пътно- транспортно произшествие ударът между пешеходеца и увреждащия лек автомобил, осъществен в опасната зона за спиране, е по изключителна вина на пешеходеца, предприел пресичане на пътно платно с няколко ленти за движение и при силен трафик, което изключва да е налице причинна връзка между поведението на водача на увреждащия лек автомобил и настъпване на вредоносния резултат – основание за ангажиране деликтната му отговорност и обусловената от нея функционална отговорност на застрахователя по валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право:1.”Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно , съдът да изложи мотиви за това?”; 2.”Дали преценката за виновно и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство следва да се преценява с оглед възможността/ невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, или следва да се вземе предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична?”; 3.”Следва ли съдът по делото за транспортни произшествия, задължително да извърши преценка, дали скоростта на моторното превозно средство е съобразена по см. на чл. 20 ЗДвП, когато същата тази скорост е в рамките на допустимата такава по чл.21 ЗДвП?” и 4.”В кой момент възниква опасност за движението, в момента в който пешеходец навлезе на пътното платно/независимо в коя пътна лента/ или в момента, в който пешеходецът навлезе в лентата за движение на съответното моторно- превозно средство?”.
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от поставените въпроси е цитирано решение по чл.290 ГПК № 24 от 28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І т.о. на ВКС, по въпрос № 2 – решение по чл.290 ГПК № 577 от 29.11.2010 г., по гр.д.№1741/2009 г. на ІІІ г.о. Позовавайки се на формираната съдебна практика по наказателни дела касаторът въвежда критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 4, като визираното по отношение на третия от поставените въпроси селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано именно с формираната от НК на ВКС съдебна практика, обективирана в конкретно посочени решения по наказателни дела.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за недоказани елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, поради което е изградил правен извод за неоснователност на предявения срещу ЗД [фирма] пряк иск по чл.226,ал.1 КЗ/отм./, предвид функционалната отговорност на застрахователя от деликтната отговорност на прекия причинител на вредата. Позовавайки се на установения, въз основа на заключението на изслушаната в хода на делото авто – технически експертизи и приложения констативен протокол № К -871 от 23.09.2013 г., механизъм на процесното пътно-транспортно произшествие въззивната инстанция е счела за неустановено вредоносният резултат да е по причина, която да е извън поведението на увредения. Съображенията са, че именно предприетото от пострадалия и придружаващата го М.И. пресичане на пътното платно на неразрешено за това място на [улица]в [населено място], в нарушение на чл.113, ал.1 ЗДвП и при интензивен трафик на автомобили в този пътен участък е първопричината за настъпване на пътния инцидент. При изграждане на този извод, въззивният съд е обсъдил също особеностите на пътното платно в района – шестлентово двупосочно с обща ширина 18 м. и с надлъжна пътна маркировка „М2” и закритата видимост за водача на увреждащото моторно превозно средство – „Тойота Корола” с рег. [рег.номер на МПС] , от друг преминаващ в съседна лента за движение микробус. Въз основа на съвкупния анализ на тези факти е счел, че те обективно са възпрепятствали както възможността водачът В. да възприеме пешеходците като препятствие преди опасната си зона за спиране, поради което ударът е бил непредотвратим, така и за предвидимост на потенциалната възможност за възникване на подобна опасна ситуация, за да слезе под разрешената за пътния участък скорост.
Отсъствието на доказана в процеса причинна връзка между поведението на причинителя на вредата и настъпилия вредоносен резултат за пострадалия С. Ф., довел впоследствие и до смъртта му, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва да е осъществен общият фактически състав на чл.45 ЗЗД, поради което не е налице и основание за ангажиране на функционално обусловената от деликтната отговорност на делинквента пряка отговорност на застрахователя на гражданската му отговорност.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на процесуалното и материално право с №1, № 2 и № 3 имат обуславящо значение за крайния изход на делото и обосновават общата предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е съобразил формираната задължителна практика на ВКС, израз на която са ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведена и в цитираното от касатора решение по чл.290 ГПК на І г.о на ВКС. Същата е в смисъл, че при постановяване на решението си съдът е длъжен е да обсъди всички допустими доказателства, които установяват правно релевантни факти по делото и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, които имат отношение към предмета на делото, доводи и възражения на страните, като изгради въз основа на тях свои собствени фактически и правни изводи, както е процедирал и Софийски апелативен съд.
Отделен остава въпросът, че в случая твърдението, че е останало необсъдено заключението на изслушаната автотехническа експертиза, с оглед дадените от в.л. обяснения в проведеното пред СГС съдебно заседание на 01.03.2016 г. е невярно. Изрично в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, при установяване механизма на процесния пътен инцидент, въззивният съд се е позовал на заключението на допусната и изслушана по делото авто- техническа експертиза и е обсъдил констатациите на в.л. Дали изградените въз основа на него фактически и правни изводи са обосновани е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт и основанията за касирането му по чл.281, т.3 ГПК, но е ирелевантен за предпоставките за достъп до касация.
Следва в тази вр. също да се посочи, че разглеждайки теоретично различни хипотези за предотвратимост на удара при пътен инцидент, в зависимост от реакцията на водача и вида на същия в проведеното на 01.03.2016 г. открито съдебно заседание по делото пред СГС, вещото лице доц.д-р инж.А. изрично е пояснил, че „водачът не е закъснял с реакцията си”, което е и явно съобразено от състава на Софийски апелативен съд.
Поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК не е доказано и по отношение на въпроси № 2 и № 3, които в същността си се свеждат до приложението на чл.20, ал.2 ЗДвП.
Според приетото в цитираното от касатора решение по чл.290 ГПК № 577 от 29.11.2010 г., по гр.д.№ 1741/2009 г. на ІІІ г.о., скоростта на автомобила, както и преценката за опасност, подлежат на съобразяване от водача предварително, с оглед пътната обстановка и чл. 20, ал.2 ЗДвП изисква тази предвидимост. Преценката от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, но и предвид възникването на опасна ситуация в непредвидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична.” Възприетото разрешение е доразвито в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 185 от 15.07.2013 г., по гр.д.№ 889/2012 г. на ІV г.о., цитирано в съдебния акт на СГС-Според същото ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП.
В случая, за да отрече, че вредоносният резултат е настъпил по причина, стояща извън поведението на самия пострадал, въззивната инстанция изцяло се е съобразила с цитираната съдебна практика, като е обсъдила и описала подробно мястото, времето, вида на пътното платно, трафика на движение и въобще условията на настъпване на процесното пътно – транспортно произшествие, които е счела, че в своето единство изключват да е налице възможност за възникване на опасна ситуация, от типа на настъпилата, която водачът на моторното превозно средство е следвало да предположи като налична. Ноторно е, че в близост от мястото на инцидента –между „О. мост” и „СУ К. О.” трафикът е изключително интензивен и съществуват както няколко светофара, така и подлези за преминаване на пешеходци. Следователно с изводите си, относими към поведението на шофьора на увреждащия лек автомобил, преимуществено фактически в оспорваната част, Софийски апелативен съд не е отговорил на формулираните от касатора правни въпроси въпрос в отклонение от задължителна практика, а е приложил установените в нея правни разрешения към фактите по делото, следвайки установения начин, по който се изследва и приема за доказана връзката между отделните факти, при изясняване механизма на пътно-транспортни произшествия и спазване изискването на чл.20, ал.2 ЗДвП.
Въпрос № 4 няма опора в съдържанието на обжалваното решение, тъй като не е бил обсъждан от въззивния съд, поради което явяващ се изцяло хипотетичен, не обосновава общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При отсъствие на главната предпоставка за достъп до касация за състава на касационната инстанция не е налице задължение да обсъжда въведените селективни основания – допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 502 от 06.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 3867/2016 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: