О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София, 14.02.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ:1. МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1765 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
С решение от 30.06.2011 г. по гр. д. № 11475/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV–А въззивен състав е отменено решение от 29.06.2009 г. по гр. д. № 12856/2007 г. на Софийски районен съд, 41 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. П. Л. и Н. П. Л. срещу Г. Л. Г., всички от [населено място] насрещен иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на ? идеална част от жилище, находящо се в [населено място], за периода от 17.10.2002 г. до 17.10.2007 г., до размер на 4 442. 50 лв. и вместо него е постановено друго такова, с което искът е уважен с осъждане на ответника по него да заплати на ищците тази сума, ведно с дължимите разноски за две съдебни инстанции. В останалата му обжалвана част – с която са отхвърлени предявените от Г. Г. против М. и Н. Л. искове по чл. 30, ал. 3 ЗС : 1/ за подобрения в съсобственото (сънаследствено) жилище, в претендираните от всеки един от ответниците размери по 1 458 лв. и 2/ за платен общ заем в погашение на задължение за съсобствения имот, претендирани от всеки от ответниците размери по 800 лв., както и по исковете за обезщетение за забава в плащането на горните главници, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – първоинстанцинното решение е оставено в сила.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 30, ал. 3 ЗС са погасени по давност, която е релевирана като възражение от защитата на ответниците, поради което ги е отхвърлил, така както и претенцията за мораторна лихва. Насрещният иск по чл. 31, ал. 2 ЗС е намерен за основателен, тъй като през процесния период от време е установено, че Г. Г. е ползвал изцяло съсобствения недвижим имот и е лишил останалите съсобственици – ищците по този иск, от възможността да извличат ползите от имота. Направен е извод, че е налице писмена покана, отправена до ползващия съсобственик, с което се иска (претендира) заплащане на обезщетение от неползващия съсобственик (бащата на ищците по този иск – П. Г.) за ползата, от която е лишен. Възражението за давност, направено от ответника по този иск е счетено за неоснователно, предвид на факта, че характерът на претенцията предполага същата да се погасява с изтичането на общата 5 – годишна давност, която, към датата на исковата молба, с която е предявен насрещният иск, не намира приложение по отношение на исковия период.
Против решението на Софийски градски съд е постъпила касационна жалба от Г. Л. Г..
1. Жалбата в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС – за подобрения в съсобственото (сънаследствено) жилище, в претендираните от всеки един от ответниците размери по 1 458 лв. и за платен общ заем в погашение на задължение за съсобствения имот, претендирани от всеки от ответниците размери по 800 лв., както и по исковете за обезщетение за забава в плащането на горните главници, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Със законодателното изменение на чл. 280, ал. 2 от ГПК, извършено със ЗИД на ГПК, обн. ДВ бр. 100/21.12.2010 г., са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Съгласно пар. 26 от ПЗР на ЗИДГПК, изменението е в сила от датата на обнародване на закона в „Държавен вестник” – т. е. 21.12.2010 г., като според пар. 25 от този закон по действащия до изменението процесуален ред се приключват само висящите – пред съответната инстанция, дела.
С обжалваното в тази му част решение въззивният съд се е произнесъл по предявени от касатора обективно съединени осъдителни искове за парични вземания, чиято цена е под предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК минимални прагове за допустимост на касационното обжалване. Затова касационната жалба в тази й част е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.
2. По жалбата в частта й срещу въвззивното решение по иска по чл.31, ал. 2 ЗС.
Поддържа се, че въззивното решение в тази част подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК, тъй като въззивният съд се произнесъл по правните въпроси : (1) дължи ли се обезщетение за ползване, ако писменото поискване от съсобственика не е доведено до знанието на другата страна и (2) има ли обратно действие това писмено поискване или действа само занапред. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 129 от 30.06.1986г., ОСГК, ВС, където е прието, че искането на неползващият съсобственик до ползващият общата вещ и той да си служи с нея следва да бъде доведено до знанието на последния. Вторият въпрос се заявява да е разрешен противоречиво от съдилищата, за което се прилага Решение №504/08.07.2005 г. на ВКС по гр. д. № 204/2005 г., І г.о., където е прието, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез личното ползване лишава другия съсобственик от възможността да ползва и той общата вещ, възниква от деня на писменото поискване.
Ответникът по жалба е изразил становище за отсъствие на основание за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение от 30.06.2011 г. по гр. д. № 11475/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV–А въззивен състав в частта на произнасянето му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Повдигнатите в изложението към касационната жалба правни въпроси са обусловили делото, с което е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият от тях обаче не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като съгласно разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата са тълкувателните решения на общото събрание на колегиите на Върховния съд, постановени при действието на чл. 52, ал. 1 ЗУС (отм.), които решения служат за ръководство на съдилищата. Затова тълкувателният акт, на който касаторът се позовава, не обосновава приложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият поставен въпрос също не налага извод за допускане на въззивното решение в съответната му част до касационен контрол. Не се открива противоречивото му разрешаване с решението, което касаторът прилага (№504/08.07.2005 г. на ВКС по гр. д. № 204/2005 г., І г.о.). Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, изразена и във въпросното решение, според която писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление на лишения от ползване съсобственик, отправено до ползващия съсобственик, с което се иска /претендира/ заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен; че то следва да достигне до своя адресат; че действа занапред и веднъж отправено намира приложение във времето без ограничение, като ползва и наследниците на изпратилия го съсобственик.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Г. Л. Г. от [населено място] против решение от 30.06.2011 г. по гр. д. № 11475/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV–А въззивен състав в частта по исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.06.2011 г. по гр. д. № 11475/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV–А въззивен състав в частта по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която се оставя без разглеждане жалбата подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.