О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
гр.София, 14.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети октомври две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 5124/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на В. Н. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Видински окръжен съд № 104 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 173/ 2013 г. С него е потвърдено решение на Видински районен съд по гр.д.№ 1340/ 2012 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма], [населено място], искове за заплащане на сумите 8 250 лв – дължимо трудово възнаграждение за период 22.04.2010 г. – 28.02.2012 г., 50 лв лихва за забава върху дължимото трудово възнаграждение, 5 000 лв за дължими командировъчни пари, 50 лв лихва за забава върху дължимите командировъчни, 700 лв обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и 50 лв лихва за забава върху дължимото обезщетение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да допусне експертиза, която първоинстанционният съд е заличил в нарушение на правилата на ГПК или сам да допусне служебно такава експертиза с оглед разкриване на обективната истина, за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви като инстанция по същество и за последиците от неизпълнението му; както и за допустимостта на нови доказателства пред въззивната инстанция, които не са представени поради небрежно поведение на страната, ако са от съществено значение за делото. За да се отговори на тези въпроси, моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответната страна оспорва жалбата като недопустима, евентуално като неоснователна. Поддържа, че решението на първата инстанция, с което се отхвърля иска за командировъчно обезщетение в размер 5 000 лв и лихви върху него не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила, поради което жалбата в тази част е недопустима. Според ответника тя е недопустима и защото спорът е трудов и интересът по него не надхвърля 5 000 лв, поради което в сила е ограничението по чл.280 ал.2 ГПК. Счита, че това ограничение важи и за останалите искове, тъй като цената на иска за обезщетение е 700 лв, а претенциите за заплащане на трудово възнаграждение помесечно са отделни искове. Никой от тях не е с цена над 5 000 лв, макар сумарно претенцията да възлиза на 8 250 лв. Евентуално счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси или ако такова произнасяне има, то съответства на практиката на ВКС, а не й противоречи.
Съдът намира за частично основателни доводите на ответника по касация за недопустимост на жалбата. Претенцията за присъждане на командировъчно обезщетение (чл.215 КТ) е предявена за сумата 5 000 лв и това е цената на иска, съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК. По искове с цена до 5 000 лв включително, процесуалният закон дефинитивно изключва възможността за касационно обжалване (чл.280 ал.2 ГПК), поради което в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане по същество. При това се явява ирелевантно дали произнасянето от страна на въззивния съд по тази претенция е допустимо, тъй като касационният съд първо проверява допустимостта на жалбата. Ако е налице ограничението по чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, дори да страда от порока, визиран в чл.281 т.2 ГПК.
Недопустима е касационната жалба и в частта, в която се оспорва отхвърлянето на исковете за дължимо обезщетение за неизползван платен отпуск (чл.224 ал.1 КТ) и лихва върху него. Цената на тези искове, определена според изискванията на чл.69 ал.1 т.1 ГПК, е съответно 700 лв и 50 лв, т.е. и двете претенции попадат в обхвата на ограничението по чл.280 ал.2 ГПК.
В останалата част касационната жалба е допустима, тъй като искът за заплащане на дължимо трудово възнаграждение е един и неговата цена е 8 250 лв. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника по касация, че търсеното обезщетение е помесечно и претенцията за дължимото за всеки месец съставлява отделен иск. Ищецът очертава с твърденията си за правопораждащите факти и с отправеното до съда искане обема на защитата, която търси. Когато е посочил, че за определен период от време му се дължи сума пари, искът е осъдителен и неговата цена се определя според търсената сума, без оглед дали заплащането й е било дължимо еднократно или периодично. Искът за обезщетение за забава е обусловен от произнасянето по главния иск и поради това, без оглед на цената му, жалбата срещу въззивното решение по него е допустима, щом е допустимо обжалването по главния иск.
В частта, в която жалбата е допустима обаче, неоснователно се явява искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивният съд е приел за установено по делото, чрез излагане на собствени фактически и правни съображения, че за исковия период страните са били в трудово правоотношение, по което работодателят – ответник е дължал на работника – ищец трудово възнаграждение. Според представените по делото ведомости обаче, които представляват подписан от работника частен свидетелстващ документ, дължимото възнаграждение е изплатено. Оспорването на истинността на подписа на ищеца във ведомостите не е доказано (при доказателствена тежест за него). Първоинстанционният съд е дал правилни указания за тежестта на доказване и е допуснал поисканата от ищеца експертиза, но тъй като двукратно делото е отлагано за набавяне на сравнителен материал от ищеца и такъв не е постъпил по негова вина, експертизата правилно е заличена от районния съд и делото е решено при наличните доказателства. Искането за назначаване на същата експертиза пред въззивния съд е отхвърлено по съображения, че не са налице предпоставките по чл.266 ГПК и делото е решено въз основа на констатацията, че платежните ведомости са истински документ, в частта, в която ищецът е потвърдил получаването на трудовото възнаграждение.
С оглед така изложените мотиви от въззивния съд, първите три поставени от жалбоподателя въпроса не обуславят обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на трудово възнаграждение и лихва върху него. Не би бил от значение за крайния изход от спора отговорът на въпроса длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза, която първоинстанционният съд е заличил в нарушение на правилата на ГПК, защото такова нарушение не е констатирано от състава на окръжния съд. Според мотивите в обжалваното решение, заличаването на експертизата не е станало в нарушение на правилата на ГПК. То е извършено след двукратно отлагане на делото, второто от което след поет изричен ангажимент от адвокатът на ищеца, че до края на годината сравнителният материал ще бъде предоставен. Изявлението на процесуалния представител на страната я ангажира, щом пълномощието не е оттеглено, така че ирелевантни са доводите на касатора, че адвокатът му не го е уведомил за изискването на сравнителен материал. Ако е така, това е въпрос на търсене на отговорност от представителя, но няма отношение към заличаването на експертизата, което не станало в нарушение на правилата на ГПК.
След като има искане за експертиза и то е отхвърлено, без значение за изхода от спора е и въпросът длъжен ли е въззивният съд сам да допусне служебно такава експертиза. Такова служебно задължение за съда е мислимо да се вменява само там, където страната е бездействала, а изясняването на обстоятелствата по делото е изисквало прилагане на специални знания. Ако страната е поискала експертиза, но искането й е отхвърлено, релевантен за спора може да е само въпросът обоснован ли е отказът, а не и длъжен ли е съдът служебно да допуска експертиза.
Не обуславя обжалвания акт и въпросът длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви като инстанция по същество. Решението за отхвърляне на иска за заплащане на трудово възнаграждение и лихва върху него е базирано на собствени фактически и правни констатации на въззивния съд, а не само на препращане по реда на чл.272 ГПК. Съдът не е постановил, че няма нужда да излага собствени мотиви, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това задължение, така че въпросът е без значение за изхода от спора.
Такова значение има единствено въпросът длъжен ли е въззивният съд да допусне събиране на доказателства от съществено значение за делото, ако те не са били представени пред първата инстанция поради небрежно поведение на страната. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, на което касаторът се позовава, е постановено при действието на отменения ГПК. Относно възможността да се събират нови доказателства пред въззивния съд, действащият ГПК дава коренно различна уредба на въпроса в сравнение с отменения. Възможността да се представят нови доказателства не само пред въззивния съд, но въобще след изтичане на срока за отговор на исковата молба, е силно ограничена. За въззивната инстанция важи забраната по чл.266 ал.1 ГПК, ако не са налице изключенията по чл.266 ал.2 и 3 ГПК, поради което, мотивирайки се с приложението на тази разпоредба, въззивният съд не е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че в една част касационната жалба се явява недопустима, а в останалата част не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от В. Н. М. срещу въззивно решение на Видински окръжен съд № 104 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 173/ 2013 г. в частта му, в която са отхвърлени предявените от В. Н. М. против [фирма], [населено място], искове за заплащане на сумите 5 000 лв за дължимо обезщетение при командировка, 50 лв лихва за забавено плащане на сумата 5 000 лв, 700 лв обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и 50 лв лихва за забавено плащане на сумата 700 лв
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Видински окръжен съд № 104 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 173/ 2013 г. в останалата част.
Определението, с което жалбата е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, в седмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: