1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
София, 14.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3682/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. В. срещу въззивно решение на Варненски окръжен съд № 981 от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 707/ 2017 г., в частта му, с която е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 12998/ 2015 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Г. Д. Х. обезщетение за претърпени от неправилно проведено дентално лечение през месец март 2014 г. неимуществени вреди в размер 8 000 лв и за имуществени вреди в размер, както следва: 1 950 лв – разходи за поставяне на зъбни импланти, 970,82 лв – транспортни разходи и 535,18 лв – разходи за медикаменти, прегледи и реабилитация за период 01.03.2014 г. – 21.10.2015 г., със законната лихва върху тези суми от 21.10.2015 г. и разноските по делото.
С обжалваното въззивно решение ЗАД [фирма] е осъдено да заплати по обратния иск на И. И. В. сумата 10 000 лв – застрахователно обезщетение по договор, обективиран в полица № 1513012060000423126, при условие че тази сума бъде заплатена от И. И. В. на Г. Д. Х., като за разликата до пълния предявен размер от 11 456 лв обратният иск е отхвърлен. В тази част съдебният акт не е обжалван нито от [фирма], нито от И. И. В..
Касаторът претендира допускане на касационен контрол в осъдителната по отношение на него част от въззивното решение по правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт да съобрази конкретните обективно съществуващи обстоятелства в приложение на принципа на справедливост; за задължението на съда да посочи в решението си, с което уважава иск за обезщетяване на вреди от деликт при оказване на лекарска помощ, кои конкретни действия на лекаря са несъвместими с добрата медицинска практика и кои норми от правилата за добра медицинска практика са нарушени, за да обоснове противоправност на поведението; легитимирано ли е да претендира обезщетение трето лице, в чиято полза е сключен договор по чл.22 ал.1 ЗЗД, ако се е отказало от договора. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а по втория въпрос е налице и противоречива практика на съдилищата.
Ответната страна Г. Д. Х. оспорва касационната жалба с доводи по същество, като обосновава правилността на обжалваното решение. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване не взема изрично становище.
Третото лице-помагач и ответник по обратния иск [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за недопустима в частта, в която се обжалва въззивното решение за уважаване на предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. По този иск съдът се е произнесъл за съществуването на вземане в общ размер 3 456 лв и съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК това е размерът на цената на иска. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглежда иск с такъв размер на цената, не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Неоснователно касаторът поддържа в жалбата си, че цената на иска е над 5 000 лв, защото искът за сумата 1 950 лв е „присъединен към главния за 8 000 лв неимуществени вреди”. Съдебната практика приема, че претенциите за обезщетяване на неимуществени и на имуществени вреди се заявяват с отделни искове при условията на обективно кумулативно съединяване (решение № 196 от 12.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1724/ 2009 г., IV г. о.). Те не са в съотношение на главен и обусловен иск, а институт „присъединен” иск ГПК не урежда. Подадената жалба срещу решението в частта, в която се уважават претенциите за обезщетяване на имуществени вреди, е недопустима и не може да бъде разглеждано искането за допускане на касационен контрол върху въззивното решение в тази част.
В частта, в която уважава иска за обезщетяване на неимуществени вреди, решението подлежи на касационно обжалване и подадената жалба е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е установил, че през месец март 2014 г. ответникът И. В. провел дентално лечение на ищеца Г. Х., поставил му два броя метални импланти в дясната област на долната челюст. За услугата получил сума от 1 950 лв, като платец бил зетят на ищеца. При извършването на манипулацията бил прекъснат мандибуларния канал, намиращ се в дясната област на долната челюст и бил увреден мандибуларния нерв на пациента. Той получил силни болки непосредствено след поставянето на имплантите, усещал изтръпване в дясната част на челюстта, не можел да се храни пълноценно. По повод тези оплаквания няколкократно посещавал ответника, но получавал обяснения, че процесът е естествен и болката ще премине. Тъй като оплакванията продължавали, ищецът провел консултации с други стоматолози и по негово настояване през ноември 2014 г. имплантите били премахнати от ответника. Тъй като оплакванията на ищеца продължили, той направил консултации и прегледи със специалисти по дентална медицина и стоматология, които му назначили терапия, както медикаментозна, така и лазерна. Лечението не е приключило успешно и към момента, при ищеца е налице палпаторна болка в областта на гингивата на обеззъбения участък и променена чувствителност в областта на долната устна. Диагнозата на заболяването, причинено от увреждането на мандибуларния нерв, е посттравматична сензорна невропатия. Лечението на това заболяване е продължително, а успешното му приключване – несигурно. В случай на неуспех на медикаментозното лечение ще се наложи оперативна интервенция за прекъсване на нерва с цел премахване на болковия синдром.
При така установените факти от правна страна съдът извел, че са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника да обезщети търпените от ищеца вреди. С действията си ответникът увредил мандибуларния нерв на ищеца, а като последица от това последният търпял болки и страдания. Поведението на ответника е противоправно, защото нарушава забраната да не се вреди другиму, която произтича от принцип, стоящ и в основата на добрата дентална практика. Без значение е дали в алгоритъма на проведеното от ответника лечение са нарушени конкретно установени правила, щом не се касае за случайно събитие, неизбежна отбрана или крайна необходимост, които да оправдаят настъпването на вредата. При определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът посочил, че в резултат на увреждането пациентът е търпял и продължава да търпи значителни болки и страдания. Освен това е изпитвал сериозни неудобства (от невъзможност за пълноценно хранене, от стичане на храна от устата му), станал сприхав и избухлив, получил нарушения на съня. Установено е със заключение на вещо лице – психолог, че преживяната физическа травма се е превърнала в психотравма и дори физическата болка да отшуми, психотравмата ще създава усещане за фантомна болка. Тя доминира в съзнанието на ищеца и му създава вътрешно напрежение и тревожност. Като взел предвид всички тези обстоятелства, както и неблагоприятната прогноза за пълното преодоляване на увредата на засегнатия нерв, съдът счел, че обезщетение в размер 8 000 лв ще е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
Към така изложените от съда по същество мотиви, поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос (легитимирано ли е да претендира обезщетение трето лице, в чиято полза е сключен договор по чл.22 ал.1 ЗЗД, ако се е отказало от договора) няма отношение. Този въпрос би могъл да бъде отнесен единствено към правните разрешения на въззивния съд по иска за обезщетяване на имуществени вреди и то само по претенцията за сумата 1 950 лв, която е заплатена от трето лице като цена на проведеното неправилно лечение. Касационната жалба срещу решението по този иск обаче съдът прие за недопустима, съответно недопустимо е и обсъждането на поставения в тази връзка правен въпрос като основание за допускане на обжалването му.
Процесуалноправните въпроси за задълженията на съда при уважаване на иск за обезщетяване на вреди от деликт при оказване на лекарска помощ са относими към правните изводи на въззивния съд, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито се разрешават противоречиво от съдилищата. При решаването на спора съдът по същество е съобразил установената практика, според която ако увреждането е резултат от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Противоправно е всяко поведение, което е инкриминирано като отношение към публичнозначими ценности (решение № 382/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 365/ 2009 г., IV г.о.). Задълженията на съда при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди и мотивиране на акта му в тази част са изяснени примерно още с указанията, дадени в т.ІІ на ППВС № 4/ 1968 г. и са доразвити в актуалната практика на Върховния касационен съд (срв. решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в него). Понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е съобразил така установената практика, поради което по обуславящите въпроси няма основание решението му да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения съдът намира, че жалбата е частично недопустима, а доколкото е допустима, по нея не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. И. В. срещу въззивно решение на Варненски окръжен съд № 981 от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 707/ 2017 г., в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на Г. Д. Х. 1950 лв – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в разходи за поставяне на зъбни импланти, 970,82 лв – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в транспортни разходи и 535,18 лв – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в разходи за медикаменти, прегледи и реабилитация за период 01.03.2014 г. – 21.10.2015 г., със законната лихва върху тези суми от 21.10.2015 г. и разноските по делото.
В тази част определението може да се обжалва от И. И. В. в седмичен срок от връчването на препис от него пред друг състав на Върховния касационен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 981 от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 707/ 2017 г., в частта му, с която И. И. В. е осъден да заплати на Г. Д. Х. обезщетение за претърпени от неправилно проведено дентално лечение през месец март 2014 г. неимуществени вреди в размер 8 000 лв със законната лихва върху тази сума от 21.10.2015 г. и разноските по делото.
ОСЪЖДА И. И. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] ет.1 ап.29 да заплати на Г. Д. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 900 лв (деветстотин лева) разноски по касационното производство.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: