О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 23.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 21.05. 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното
от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 275 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 5216 от 31.07.2018 г., по в.гр.д.№ 3046/2018 г. Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт на Софийски районен съд № 294281/14.12.2017г., по гр.д.№ 6436/2015 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от „АСТРА-С” ЕООД срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД осъдителен иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата 20 699.46 лв., представляваща цена за разходи за изграждане на топлопреносно съоръжение (външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод) в имот, находящ се в [населено място] –Столична община, с административен адрес: [улица], както и в частта, с която е уважен предявеният, в обективно кумулативно съединяване, иск по чл.59 ЗЗД и ответното ЕАД е осъдено да заплати обезщетение от 13 201.18 лв. за неоснователно ползване на същото топлопреносното съоръжение за периода 08.10.09 г.–29.09.14 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 08.10.2014 г. до окончателното и изплащане.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК. Всеки един от жалбоподателите е депозирал и съответен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК, с който е оспорил основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна, като при условията на евентуалност е изразено несъгласие и с основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І.По касационната жалба на „АСТРА-С”ЕООД:
Тя касае въззивното решение на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт на СРС за отхвърляне на предявената осъдителна искова претенция по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ за сумата 20 699.46 лв. Позовавайки се на характера и предназначението на изграденото от ищеца съоръжение – в жилищна сграда за битови нужди и на поетото от ответника задължение по сключения между страните предварителен договор, съобразен с разпореденото от чл.137, ал.3 във вр. с ал.1 ЗЕ, касаторът „АСТРА-С” ЕООД оспорва обосноваността на извода на въззивния съд за отсъствие на надлежно възникнала договорна обвързаност между страните по изкупуване на процесната вещ. Счита, че доколкото предварителният договор за продажба на бъдеща вещ – несъществуваща към датата на сключване на конкретната сделка, но основателно очаквана да бъде придобита в собственост от продавача, не е нищожна, тъй като вещно – прехвърлителният ефект настъпва със сключване на окончателния договор, то процесната предварителна продажбена сделка е породила целените от съконтрахентите правни последици и длъжникът – ответник е изпаднал в забава, поради неизпълнение на поетото задължение за изкупуване.
Възражение е въведено и срещу процесуалната и материалноправна законосъобразност на извода на СГС, че процесното съоръжение притежава характеристика на недвижима вещ.
Становището е аргументирано със специфичния й характер, като се поддържа, че дори и да е съществувала известна фактическа неяснота относно нейния вида, преодоляването й, ноторно обусловено от необходимостта на специални знания, непритежавани от съда, е било възможно единствено чрез изслушване на съдебно – техническа експертиза. Затова и неназначаването й от решаващия състав е нарушение на вменените му с процесуалния закон служебни задължения по чл.10 ГПК, който порок е довел и до необоснованост на постановения краен правен резултат.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Договор за присъединяване към топлопреносната мрежа от 24.09.2003 г. по своята правна същност инкорпорира ли в съдържанието си и предварителен договор за покупко- продажба на бъдеща вещ, чийто параметри са конкретизирани в предмета на договора и приложима ли е постановената практика на ВКС по отношение на електроенергийните съоръжения?”; 2.”Какъв е характерът на процесното съоръжение – дали същото представлява движима или недвижима вещ, доколкото от това зависи и начинът на прехвърляне на собствеността върху същото?”; 3.”Приложима ли е по аналогия на правилото за търговска продажба по чл.326, ал.2 ТЗ( ако не е уговорена цена, дължи се обичайната)към договора по чл.137, ал.2 ЗЕ между търговци?”; 4.”Необходимо ли е след законодателната промяна, въведена с ДВ, бр.54/12 г. в разпоредбата на чл.64, ал.1 ЗЕ, да се сключва изричен договор за прехвърляне на вещни права върху изграденото по реда на чл.137, ал.1 ЗЕ съоръжение ?” и 5. „Може ли да се приеме, че е налице сключен договор за продажба на процесните съоръжения, след като ответникът е признал, че дължи заплащане на цената, но е обосновал отказът си само с финансови затруднения?”.
Поддържаното по отношение на въпроси № 1, № 3 и № 4 допълнително селективно основание по т.1 на чл.290, ал.1 ГПК е аргументирано с възприето, според касатора, различно разрешение в задължителната съдебна практика – т.4 на ТР № 7/25.04.2013 г., по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС и във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС – решение № 59 от 10.09.2010 г., по т.д. № 511/2009 г. на ІІ т.о. и № 7, по т.д.№ 59/2013 г. на ІІ т.о.
Въведеният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на останалите поставени от жалбоподателя въпроси е обоснован със застъпената от състав на І т.о. на ВКС теза, че относно естеството на договора по чл.20, ал.7 във вр. с чл.20, ал.5 НПППЕЕПРЕМ (отм.) следва да се даде диференциран отговор според това какъв е предметът на възложеното по договора- дали се касае до отделни СМР, без резултатът от същите да е вещ със съответна завършеност и самостоятелност в рамките на общата уредба по присъединяването или за СМР, резултатът на които е самостоятелно съоръжение в рамките на общата уредба или за съоръжения, инкорпорирани и предпоставящи изграждане и на недвижима вещ, чийто собственик, поради притежаване на съответно вещно право върху терена с изграждането, се явява самото присъединено лице.
Постъпила е и молба вх. на ВКС № 2355/ 11.03.2019 г., в която се съдържащ и допълнителна аргументация на визираното по- горе селективно основание, но същата е след срока по чл.283 ГПК и не следва да бъде обсъждана.
Касационната жалба на касатора – ищец, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена от надлежно легитимирана във въззивното производство страна, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения осъдителен иск, основан на чл.79, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че между страните не е сключен договор за продажба на процесното съоръжение, безспорно изградено за сметка на ищцовото търговско дружество в изпълнение на договор за присъединяване на потребител, ползващ топлинна енергия за битови нужди от 24.09.2003 г., в който е възпроизведено нормативно установеното задължение за прехвърляне на собствеността по чл.105д, ал.2 ЗЕЕ (отм.). Изложени са съображения, че последният има за предмет уреждане на взаимоотношенията между страните, свързани единствено с условията за присъединяването на обект „ Жилищна сграда в парцел VІІІ -161 и 162, кв. 56м. „Красно село- Стрелбище” към топлопреносната мрежа и с договорна клауза на чл.24 съконтрахентите са постигнали изрично съгласие, че прехвърлянето на собствеността от потребителя върху изградените от него съоръжения на дружеството – ответник, което поема задължение да приеме прехвърлената му собственост при разсрочено плащане за срок не повече от осем години, ще е предмет на отделен договор помежду им, поради което не е налице основание да се счете, че придобиването на собствеността от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД е автоматично настъпило. В подкрепа на възприетото разрешение решаващият състав на СГС се е позовал и на съдържанието на разменената между страните кореспонденция, в което предмет на подробно обсъждане е бил именно въпросът за сключване на окончателен договор за прехвърляне собствеността на изграденото от ищеца съоръжение. Следователно до момента на сключване окончателен договор за продажба, собствеността върху процесните съоръжения, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е на ищцовото търговско дружество, което изключва и за ответника да е възникнало било договорно задължение за заплащане на цената им, изпълнението на което да е успешно защитимо чрез иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, било да се дължи плащане на основание чл. 59 ЗЗД – поради неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестяване на разходите по изграждане на обекта.
Позовавайки се на действителната обща ясна и изрично изразена воля на страните, обективирана в договорната клауза на чл.24 от сключения помежду им присъединителен договор от 24.09. 2003г., според която прехвърлянето на собствеността върху процесните съоръжения следва да е предмет на друг отделен и самостоятелен договор, както и на предмета на съглашението за продажба на бъдеща вещ, въззивният съд е отрекъл същият, в частта му по отношение на задължението за прехвърли собствеността от ищеца и за заплащане на цената от ответника, до притежава правната характеристика на продажба на бъдеща вещ.
По съображения, че към момента на предявяване на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ между страните не е сключен окончателен договор за прехвърляне собствеността върху изградените съоръжения на ответника и същите са в патримониума на ищеца, т.е. титуляри на правото на собственост на същите и на имота не са различни лица, въззивната инстанция е преценила като неоснователно възражението на „АСТРА-С” ЕООД, за приложимост на правилото на чл.64, ал.1 ЗЕ, вкл. в действащата й редакцията в ДВ, бр.54/2012 г.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, който включващ се в предмета на конкретния правен спор е обусловил изхода на делото – основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касатора въпроси № 1,№ 2 и № 5 не отговарят на посочените в задължителната съдебна практика критерии, тъй като са фактологично обусловени –свързани с преценка на доказателствения материал и на конкретните факти по делото, вкл. тълкуване волята на съконтрахентите, обективирана в процесния облигационен ( присъединителен договор), правилността на която, поради отсъствие на идентитет между основанията по чл.281, т.3 ГПК и предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че отговорът им не може да бъде даден нито еднозначно, нито като относим към тълкуване на конкретна правна норма, за да намери приложение към идентични правоотношения, означава, че тези въпроси не притежават характеристика на правни, поради което не обосновават общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване обективно не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт и останалите съдебни решения, на които касаторът се позовава и съставът на касационната инстанция не дължи обсъждането на последните – арг. от т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос № 3 е изцяло хипотетичен – не е включен в предмета на конкретния правен спор и не е разглеждан от въззивния съд, който е приел, че по взаимно общо съгласие на страните отношенията им във вр. с прехвърляне на собствеността върху процесното съоръжение ще е предмет на отделен ( самостоятелен) договор помежду им, т.е. различен от договора за присъединяване, какъвто все още не е сключен. Такъв въпрос евентуално би имал значение при искане с конститутивен характер (основано на чл.19, ал.3 ЗЗД), каквото не заявеното от ищеца.
Не отговаря на изискването за правен въпрос, съобразно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и формулираният от касатора въпрос № 4. Освен, че същият е изцяло обвързан с доводите на настоящия касатор, че ответното търговско дружество е придобило собствеността върху процесното съоръжение по силата на сключения присъединителен договор, останали невъзприети от въззивния съд – обстоятелство, относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, то идентичността на двете редакции на сочената разпоредба на чл.64, ал.1 ЗЕ – тази преди изменението й, обнародвано в ДВ, бр. 54 от 2012 г. и тази след изменението, в частта, касаеща характера на сервитутите и начините за тяхното учредяване, т. е. че и в двете предвидените в чл. 64 ЗЕ сервитути са законни и възникват по силата на самия закон, както последователно се приема в практиката на ВКС, изключва, въпросът на жалбоподателя, така както е поставен, да е релевантен за крайния изход на делото. Отделно е, че в случая становището си за неприложимост на разпоредбата на чл.64, ал.1 ЗЕ ( уреждаща правото на енергийните предприятия да ползват съществуващите и новоизградени енергийни обекти под формата на сервитути) решаващият състав на въззивната инстанция е аргументирал с принадлежността на правото на собственост на имота и на съоръжението на ищцовото търговско дружество, т.е. въз основа на преценката на конкретните доказателства и факти по делото, с която всъщност касаторът изразява несъгласие, въвеждайки оплакването си под формата на материалноправен въпрос.
ІІ.По касационната жалба на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД :
Предмет на касационната жалба на жалбоподателя-ответник е въззивното решение на СОС в частта, с която е уважен предявеният от „АСТРА-С”ЕООД иск по чл.59 ЗЗД за сумата 13 201.18 лв. Макар подадена от надлежно легитимирана страна и отговаряща на въведените от действащия ГПК изисквания за редовност, същата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, поради следното:
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК в правноважимата й редакция/ ДВ бр.86/2017 год./, от обхвата на осъществявания от ВКС факултативен касационния контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела. Във втората категории попада и обжалваното решение на СГС в частта му, предмет на подадената касационна жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД, предвид произхода на претендираното по реда на чл.59 ЗЗД вземане в размер на 15 000 лева – арг. от чл.286, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.287 ТЗ.
Касае се до обективно кумулативно съединени искови претенции, поради което за приложението на чл.280, ал.3, т.1 ГПК е меродавна цената на всеки един от предявените искове – по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ и по чл.59 ЗЗД, а не общият сбор на цените им.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК своевремнно претендираните от всеки от касаторите деловодни разноски следва да останат, така както са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 5216 от 31.07.2018 г., по в.гр.д.№ 3046 / 18 г. по касационната жалба на„АСТРА-С”ЕООД – в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд № 294281/ 14.12.17 г., по гр.д.№ 6436/2015 г. за отхвърляне на предявения срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД осъдителен иск за сумата 20 699.46 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 08.10.2014 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като процесуално недопустима, касационната жалба на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД, вх. № 115559/ 07.09.2018 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”ЕАД подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС,ТК в едноседмичен срок, считано от съобщаването му на страните, на които да се връчи препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: